Калевала (8) (Фински народен епос)

Осма руна

Северната хубавица,

лунен камък, морски бисер,

пак трептяла от небето,

пак блестяла от дъгата.

В дългата си бяла рокля,

светла като свод небесен,

златно тя платно тъкала

върху сребърна основа:

бърдо сребърно ехтяло

след совалката от злато.

 

В зъбци нишките звънтели,

глухи нищелки жужели,

леко скърцало кросното,

трепкал жилавият вътък,

златно бликало платното

изпод сребърна основа.

 

Старият наш Вайнемойнен

кончето си още юркал

все през Похьола студена,

все през Сариола мрачна.

Юркал си го, както юрка

всеки, който е забързан,

но го стреснала совалка,

бърдо, биещо в небето.

 

Вдигнал той очи нагоре,

имало какво да види:

уж дъга се е извила,

а седи едно момиче

и тъче платно от злато

върху сребърна основа.

 

Старият наш Вайнемойнен

дръпнал края на юздата,

стегнал коня, спрял шейната

и веднага проговорил:

„Слез в шейната ми, момиче,

приседни до мен, девойко!“

 

А красивото момиче

отговорило веднага:

„Няма при кого да седна,

седна ли до теб в шейната!“

 

Старият наш Вайнемойнен,

като чул това, й казал:

„Има при кого да седнеш,

след като съм аз в шейната:

искам хляб да ми замесваш,

биричка да ми наточваш,

песните си да ми пееш

и от моя дом да гледаш

вайнолските равни двори,

лесовете в Калевала.“

 

Хубавицата тогава

казала ей тези думи:

„Случих се веднъж в полето,

сред ливадите златисти,

беше то по заник-слънце,

в дълга и чудесна вечер,

чух как птиците говорят,

дроздът как излива в песен

чувства, близки на момиче,

размисли на годеница.

 

Рекох на добрата птица,

най-сърдечно я попитах:

«Дрозде мили, разкажи ми

или ми попей да чуя

този свят кога е сладък

и къде ще съм щастлива:

в бащин дом като момиче

или в чужд като съпруга?»

 

Дроздът чу и отговори,

дрозд, синигерче ли беше:

«Дните, летните, са топли

като бащината къща;

дните, зимните, са хладни

като момковата къща.

Волна ягода налята —

туй е младата невеста;

вързано домашно куче —

туй е милата съпруга.

Милост има за робиня,

за съпруга милост няма!»“

 

Старият наш Вайнемойнен

ей така й отговорил:

„Празни приказки са тези,

дрозд, синигерче ли беше?

Леко е да си момиче,

трудно е да си съпруга;

малките живеят с ласка,

с уважение — жените.

Слез, девойко, слез, момиче,

приседни до мен в шейната!“

 

Хубавицата тогава

казала ей тези думи:

„Чуй, за мъж ще те призная

и съпруг ще видя в тебе,

ако косъма разцепиш,

без да си послужиш с ножче,

и яйце ако завържеш,

без да си послужиш с възел.“

 

Старият наш Вайнемойнен

леко косъма разцепил,

без да си послужи с ножче,

сетне и яйце завързал,

без да си послужи с възел.

 

И отново се помолил:

„Слез, девойко, слез, момиче,

приседни до мен в шейната!“

Но момичето не щяло:

„За да слезна, направи ми

борче от скала сребриста,

колче от вода златиста,

без трески да се разлитат,

без парченца да изпадат.“

 

Старият наш Вайнемойнен,

щом се хванал, и направил

борче от скала сребриста,

колче от вода златиста,

без трески да се разлитат,

без парченца да изпадат.

И отново се помолил:

„Слез, девойко, слез, момиче!“

 

Но момичето не щяло,

искало каквото иска:

„За да слезна, направи ми:

лодка хубава и здрава

от строшените вретена

и от макарите празни.

Трябва сетне да я спуснеш,

без водите да нагазваш,

без да я докосваш с длани,

без да я крепиш с коляно,

без да й подаваш рамо,

гърбом без да й помагаш.“

* * *

Старият наш Вайнемойнен

чул това и се зарадвал:

„Кой на този свят просторен,

кой под свода му бездънен

може лодка да направи,

както бих я аз изпипал!“

 

От строшените вретена

и от макарите празни

леко лодката направил,

съспоил парче с парчето

в здрава, стегната грамада,

в сплав, кажи-речи, челична.

 

Почнал с брадва да оглажда,

със секира да додялква.

Ден оглаждал, два додялквал,

и на третия се спирал

ръбовете да изправя,

чиповете да изсича.

 

Три дни минали, три нощи:

Хийси брадвата наточил,

Лемпо брадвата изострил,

влели в дръжката й сила.

Полетяло острието

ръбче, чепче, да отреже,

но отскочило веднага

и зловещо се забило

долу, в палеца на Вайне,

горе, в дясното коляно.

Сякаш Хийси тук е сякъл,

сякаш Лемпо тук е рязал.

Бликнала кръвта в поточе,

в две поточета потекла.

 

Старият наш Вайнемойнен,

ясновидецът прославен,

чудотворецът вълшебен,

казал думите лечебни:

„Ей, секиро островърха,

острие желязно, хладно,

дъб ли смяташе, че сваляш,

бор ли мислеше, че цепиш,

или по ела трещеше,

или по бреза свистеше,

та се вряза в моите жили

и посече мойто тяло?“

 

Завълнувал Вайнемойнен,

заклинания изрекъл,

назовал лечебни думи

срещу зли беди в живота.

Всичко помнел, но забравил

думите срещу желязо,

дето са като превръзка,

ключ за кървава ключалка,

който може да затвори

люти рани от желязо.

 

Шурнала, кръвта не спряла,

две поточета шумели

и наливали малини,

шипки, ягоди, къпини.

Мълком пили я тревите

и листата на горите,

тази светла кръв юнашка,

дето бликна, та не спира,

от коляното на Вайне

и от неговия палец.

 

Старият наш Вайнемойнен

мъх от камъните свлякъл,

шепа лишеи намерил,

билки няколко откъснал,

раните си да превърже,

болките си да затвори,

но не го спасило нищо:

шурнала, кръвта шуртяла.

* * *

Старият наш Вайнемойнен

дълго охкал, дълго стенал

с тези две дълбоки рани,

с болката непоносима.

С мъка кончето си впрегнал,

с мъка се добрал в шейната

и с камшика си подгонил

кончето си по-нататък.

 

Чаткал и плющял камшикът,

дългата юзда висяла,

тичало доброто конче

до селцето сред гората.

Сбирали се там три пътя,

че да водят в три посоки.

 

Старият наш Вайнемойнен

в пътя, в ниския потеглил,

спрял пред къщата най-ниска

и от прага проговорил:

„Имате ли тука хора,

дето могат да затварят

люти рани от желязо,

че да излечат юнака?“

 

Имало дете на пода,

валяло се малчуганче,

станало, да отговори:

„Няма тук такива хора,

дето могат да затварят

люти рани от желязо,

че да излечат юнака,

болките му да заключат;

другаде ще ги намериш:

в къщичките по-нататък!“

 

Старият наш Вайнемойнен

кончето си пак подгонил,

като хала се понесъл

от далече по-далече.

В пътя, средния, потеглил,

спрял пред къща на средата

и от прага проговорил,

през прозорчето запитал:

„Имате ли тука хора,

дето могат да затварят

люти рани от желязо,

че да излечат юнака?“

 

Имало старица свита,

седнала до топла печка,

станала, да му отвърне,

съскайки с три предни зъба:

„Няма тук такива хора,

дето могат да затварят

люти рани от желязо,

че да излечат юнака;

другаде ще ги намериш:

в къщичките по-нататък!“

 

Старият наш Вайнемойнен

кончето си пак подгонил,

като хала се понесъл

от далече по-далече.

В пътя, горния, потеглил,

спрял пред къщата най-горна

и от прага проговорил,

от чардака заразпитвал:

„Имате ли тука хора,

дето могат да затварят

люти рани от желязо,

че да излечат юнака?“

 

Старец имало, полегнал

върху калената печка.

Той от нея проговорил,

през носа си промърморил:

„Виждал съм ужасни рани,

могат те да се затворят

с трите чародейни думи,

с трите думи изначални:

водопади с тях утихват

и реки се усмиряват,

езера от тях пресъхват

и блата се отводняват.“