Калевала (6) (Фински народен епос)

Шеста руна

Старият наш Вайнемойнен

стягал се за път далечен

към поселищата хладни

в тъмна Похьола мъглива.

 

Конче сламено извадил,

грахово жребче обяздил,

сложил му зъбалец златен,

тънка сребърна юздица;

крак прехвърлил през седлото,

кончето си той пришпорил.

Полетяло като вятър,

втурнало се като хала

сламеното бързо конче,

граховото вихрогонче.

 

То през Вайнола вървяло,

бягало през Калевала,

дом загърбило, летяло,

гонило земя далечна.

Че нагазило морето,

запрескачало вълните

кончето с копитца сухи,

дето ги вода не хваща.

* * *

Хилавият Йокахайнен,

младоликият лапландец,

кипнал целият от злоба,

целият пламтял от завист

към старика Вайнемойнен,

към певеца над певците.

 

Сетне страшен лък направил,

свил дъгата му голяма,

сътворил я от желязо,

от челик я изковавал,

писал, златно я изписал,

сребърно изпонашарил.

Липсвала му тетивата,

Затова събрал, усукал

жили лосови от Хийси,

ленени конци от Лемпо.

 

Станал лък — да не говорим:

Зло оръжие безгрешно.

И на цвят да му се чудиш,

и на глед да му се маеш:

с кон, излят върху гърба му,

с други два — върху дъгите,

с котка, клекнала на жлеба,

и със зайче — на резката.

 

Сноп стрели тогаз изсякъл,

с остриета на три ката,

тънки ги от храст отрязал,

насмолил ги в бор порязан,

че събрал перца от птици,

та стрелите заоперил

с лястовича перушина

и опашки от врабчета.

 

Потопил им върховете,

остриетата намокрил

в тъмна кръв от пепелянка,

в плюнка от змия отровна.

Гъсто подредил колчана,

поотпуснал тетивата,

той зачакал Вайнемойнен,

все за стъпки се ослушвал

рано сутрин, късно вечер,

както и по бяло пладне.

 

Чакал младият лапландец,

дебнел вече от неделя,

ту зад малкия прозорец,

ту зад дългата ограда,

вслушан в горските пътеки,

вгледан в полските орнища,

със колчан стрели през рамо

и с чудесен лък в ръката.

 

Осмелил се, взел да чака

и зад къщите съседни,

и зад дюните крайбрежни,

и зад камъните морски,

и зад водопада кипнал,

от света река отприщен.

* * *

Минало се още време,

съмнало веднъж и рано

вдигнал той очи на север,

отклонил ги по на запад,

сетне слънцето потърсил

и съгледал нещо тъмно,

разлюляно над вълните:

„Черен облак ли се вдига,

гръм да гръмне, дъжд да плисне?“

 

Не било то черен облак,

гръм да гръмне, дъжд да плисне,

ами идвал Вайнемойнен,

най-добрият сред певците;

в пуста Похьола отивал,

все към Пиментола яхал

сламеното свое конче,

граховото вихрогонче.

 

Хилавият Йокахайнен,

младоликият лапландец,

бръкнал и стрела извадил,

в шарения лък я сложил

да прониже Вайнемойнен,

сувантолеца да смаже.

 

Майката на Йокахайнен

Заразпитвала сина си:

„С лък защо си тука, сине,

и защо стрела извади?“

 

Йокахайнен проговорил,

с тези думи отговорил:

„С лък съм тука, майко моя,

и стрелата съм извадил

да пронижа Вайнемойнен,

сувантолеца да смажа.

Нека види Вайнемойнен,

като всичките надпява,

как кръвчица ще му пусна,

като го в сърце ударя!“

 

Вдигнала ръка жената

и помолила сина си:

„Не убивай Вайнемойнен,

той е син на Калевала!

Рожба е на славни хора,

сестрино детенце мое!

 

Ако Вайне ти убиеш,

Калевала ще помръкне,

радостта ще си отиде,

песента ще ни напусне!

А земята е за радост,

както е светът — за песни;

в Манала без тях ще бъдем,

ще ни липсват в Туонела.“

 

Слабоватото лапландче

се замислило, замряло.

Уж си знаело, а ето:

опната била стрелата,

Засърбяла го ръката,

но възпирало го нещо.

 

Престрашил се най-накрая,

рекъл, че да се отдума:

„Нека да помръкне всичко,

нека радостта погине,

нека песента изчезне!

Що съм рекъл, туй ще правя!“

 

Вдигнал той лъка си страшен,

блеснало сребро и злато,

сложил левия си лакът

върху лявото коляно,

а на дясното приклекнал,

ослонил се на земята.

С пръст стрелите заопипвал,

тези, дето са в колчана;

да извади най-добрата,

нея на лъка да сложи.

 

Огненият лък се сгърчил

върху дясното му рамо,

опнала се тетивата,

трепнала за миг стрелата,

той на нея проговорил:

 

„Хайде, връхче от брезица,

насмолена в бор стрелица,

изпружи се към целта си!

Ниско ако съм те пуснал,

извиси се в своя полет!

Пусна ли те по-високо,

поснижи се да удариш!“

 

Иззвънтяла тетивата.

От високо по-високо

литнала стрелата първа,

впила се в небето синьо,

в шарен облак заблестяла,

с черен облак отлетяла.

 

Пак се мерил Йокахайнен,

но от ниско, че по-ниско

втората стрела летяла,

в хълмче някакво замряла,

Манала я призовала

в пясъка да я зарови.

 

Пак се мерил Йокахайнен,

литнала стрелата трета

и улучила жребчето.

Кончето на Вайнемойнен

рухнало с подвита шия,

с лява плешка поразена.

Сламеното бързо конче,

граховото вихрогонче.

* * *

Полетял и Вайнемойнен,

с пръсти се опрял в морето,

с празни длани го прегърнал,

в пяната му се изправил,

сам, без сламеното конче,

граховото вихрогонче.

 

Вдигнал се ужасен вятър,

бурно кипнала вълната,

че отнесла Вайнемойнен

от далече по-далече

в пустите простори морски,

в ширините необятни.

 

Хилавият Йокахайнен

почнал вече да се хили:

„Пада ти се, Вайнемойнен!

Няма повече да видиш

нито слънцето в полето,

нито месеца в небето,

нито Вайнола красива,

нито славна Калевала!

 

Плувай шест, къпи се седем,

осем, ако щеш, години

в пустите простори морски,

в ширините необятни:

шест като елха поплавай,

седем като бор изтръгнат,

осем като дъбов дънер!“

 

Вкъщи стигнал Йокахайнен,

чул, че майка му го пита:

„Кой погуби Вайнемойнен,

Калевия син прославен?“

 

Йокахайнен се изпъчил,

бавно, важно проговорил:

„Аз погубих Вайнемойнен,

Калевия син прославен!

Пратих го вълни да гони

и морета да премита;

тиня пуснах го да гази,

кал да рие, като плува.

С пръсти се опря в морето,

с празни длани го прегърна,

първо на ребро си легна,

сетне се по гръб обърна

в пустите простори морски,

в ширините необятни!“

 

Майката тогава рече:

„Зло, нещастнико, си сторил,

като си погубил Вайне,

Калевия син чудесен,

сувантолеца прославен,

песента на Калевала!“