Калевала (2) (Фински народен епос)

Втора руна

Закрачил Вайнемойнен

по земя неназована,

по скали без храсталаци,

по полета без тревица.

 

Не една, не две години,

сто години той векувал

сред скали без храсталаци,

сред полета без тревица.

 

Дълго трябвало да мисли,

хубавичко да обмисля:

кой тук може да посее,

посевът му да се хване?

 

Дребничкият Пелервойнен,

селското слабаче Сампса,

той би могъл да посее,

посевът му да се хване!

 

И закрачил Пелервойнен

по скали и пущинаци,

по поля и камънаци,

по баири и равнища.

 

С борчета покрил бърдата,

а с елички — върховете,

сухата земя — с калуни,

сипеите — с храсталаци.

 

В ниското брези насаждал,

а в ронливото — елхички,

в сенчестото — песекини,

в хлътналото — върбалаци,

по оброчища — офика,

край мочурища — ракита,

смрика — горе по скалите,

дъбчета — покрай реките.

 

Всичко расло, та порасло,

пуснало добри издънки.

С връхче борчето избило,

а еличката — с иглички;

ствол източвала брезата,

корен впивала върбата,

мъх обгръщал камънака,

плод наливал храсталака,

горе — едри боровинки,

долу — ягодки, малинки.

* * *

Старият наш Вайнемойнен

станал, тръгнал да разгледа

посева на Пелервойнен,

сътвореното от Сампса.

Гледал: вдигат се горите,

лист фиданките разлистват,

само дъбчето не щяло

да поникне, да покара.

 

Дал на божата издънка

да реши какво ще прави,

цели три дни той я чакал,

чакал я три цели нощи,

станал, тръгнал пак да види

в края на една неделя,

ала дъбчето не щяло

да поникне, да покара.

 

Зърнал четири девойки,

пет невести на водите

вкупом да косят ливада,

да натрупват на купните

сред мъгливите поляни

в северния край далечен

росната трева косена,

изсушената отава.

 

Но не щеш ли, злият Турсас

от вълните се изправил,

духнал, пламнало сеното

и до сламка изгоряло.

Дим подире му останал,

черен дим и черна пепел.

 

В черна купчинка от пепел

дъбово листо слетяло,

от листото — дъбов жълъд

паднал, скрил се надълбоко.

Хубав дъб оттам покарал,

пуснал жилави издънки,

нависоко се разперил

и нагъсто се отрупал.

 

Издължил се, разширил се,

станал този дъб огромен,

вършето му — в небесата,

клоните му — в синевата.

Облаците вече спирал,

път не давал на мъглите,

слънцето докрай засенчвал,

месечината — закривал.

 

Старият наш Вайнемойнен

вече имал друга грижа:

кой да отсече дървото,

да сломи дъба разперен,

че човек изнемощява,

рибата, и тя не плава,

слънцето ако не грее,

месецът ако не свети.

 

Но дървар не се намерил,

нямало такъв мъжага,

че да отсече дървото,

да сломи дъба разперен.

 

Старият наш Вайнемойнен

почнал майка си да моли:

„Каве, чуй, небесна щерко,

чуй ме, майко на водите!

Изпрати ми от морето,

има там мъжаги много,

як секач, че да събори,

да сломи дъба разперен,

за да ни огрее слънце,

месечината да видим!“

* * *

Още рекъл-недорекъл:

мъж изскочил от вълните.

Нито бил висок, да кажем,

нито бил, да кажем, нисък:

мъжки палец понадхвърлял,

но не стигал женска педя.

 

Имал малка медна шапка

и бакърени ботушки,

малки медни ръкавички,

хванати с конец бакърен,

мъничка секира медна,

брадва от бакър в ръцете,

с дръжка — колкото кутрето,

малък нокът — острието.

 

Старият наш Вайнемойнен

хем го гледал, хем се чудел:

уж мъжле като мъжете,

сред юнаците — юначе,

но и палец да надхвърли,

педя няма да догони.

 

Проговорил, за да пита,

хубавичко да разпита:

„Що за мъж си ти, мъжленце,

що за бабаит, юначе?

Твойта работа навярно

жив мъртвец по би я свършил!“

 

Казало мъжлето морско,

рекло морското юначе:

„Който и да съм, това съм:

ведър воин на водите.

Тук съм — с дъб да се преборя,

на трески да го направя.“

 

Старият наш Вайнемойнен

недовярвал, та продумал:

„Като гледам, хич те няма,

мъничък си още, слаб си,

че с дъба да се пребориш,

на трески да го направиш.“

 

Рекъл, още недорекъл,

гледал и какво да види:

в мъж мъжлето избуяло,

великанче там стояло.

Великанът се изправил,

вдигнал в облаци главата,

че развял брада до пояс

и коси чак до петите.

С вежди по аршин се вдигнал,

с крачоли по два аршина,

в кръста — три, а в коленете

по аршин и половина.

 

Взел секирата да точи,

брадвата си да изостря

върху шест скали от кремък,

върху седем снажни бруса.

 

Сетне с едра крачка стъпил,

с тежки стъпки се понесъл,

крачоли развял широки,

риза, леко разкопчана.

С първата си стъпка стъпил

вдън тресавище дълбоко.

С втората си стъпка скочил

върху сипеи високи.

С третата си стъпка стигнал

дъбовия черен дънер.

 

Че го с брадвата захапал,

със секирата — порязал.

Екнал удар, сетне втори,

трети удар за да екне.

В огън пламнало дървото,

искрите се разхвърчали,

разлетели се треските,

стволът тежко се огънал.

 

И така, с два-три замаха,

той с дървото се преборил,

тръшнал го върху земята,

от небето го съборил.

Проснал ствола му на изток,

а короната — на запад,

клоните на север струпал,

разпилял на юг листата.

 

Клонче който си откършил,

вечно щастие намерил.

Връхче който си отскубнал,

вечно знание постигнал.

Листче който си откъснал,

вечната си обич срещнал.

 

А останалото — вятър,

бяла хала го отвяла

в пустите простори морски,

в ширините необятни.

Там се клоните люляли,

там се мятали треските,

като лодки на открито,

платноходки — сред вълните.

 

Все към Похьола вървели,

блъскани от бурен вятър.

Похьолско едно момиче

тъкмо прало си прането,

доизстисквало го още,

че да го простре на камък.

 

Както прало, тъй видяло:

дъбова треска се носи.

Грабнало я от вълните,

че да си я вземе вкъщи,

там пък вещицата майка

злите си стрели изсекла.

 

Както паднало дървото,

както рухнало в треските,

тъй и слънце заблестяло,

че да грейне месечина.

Бял се облакът разперил

в синевата лъчезарна

над мъгливите поляни

в северния край далечен.

* * *

Люшнали се лесовете,

разлюляли се тревите,

закръглили се гнездата,

челяд вдигнала главата,

дроздовете подлудели,

кукнала и кукувица.

* * *

Плод наливали малини,

в цвят потъвали полята,

билето, и то цъфтяло,

сгушено между тревата.

Нямало го ечемика

да поникне, да покара.

 

Старият наш Вайнемойнен,

позамислен, разтревожен,

крачил по брега пустинен,

стъпвал все покрай вълните.

Зърнал шест зърна големи,

седем семена намерил

по следите на вълните.

Скрил ги в кожена торбичка,

вдън самсарово краченце,

в лапичка на бяла бялка.

Сетне тръгнал да посее,

семена да разпилее

по полетата на Осмо,

край реките в Калевала.

 

Син синигер се обадил:

„Нито в Осмо зов ще има,

нито хлебец в Калевала,

докато стоят горите,

докато не мине брадва,

а след брадвата и огън!“

 

Старият наш Вайнемойнен

грабнал острата си брадва,

към гората се затичал,

че наляво, че надясно

сякъл, всичко изпосякъл,

но една бреза оставил —

птиците да си почиват,

кукувицата да кука.

 

Имало орел в небето,

слязла птицата отгоре,

спуснала се да попита:

„Кой брезичката остави,

бялото дърво пожали,

най-красивото в гората?“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Аз брезичката оставих —

просто птиците пожалих,

че да има где да кацат.“

 

Проговорил пак орелът:

„Чудно нещо си направил,

щом дървото си пожалил,

най-красивото в гората,

птиците да си почиват,

а и аз да си отдъхна.“

 

Огън птицата изсякла,

пламък лумнал под крилото,

вятър северен дотичал,

друг от изток се нахвърлил,

сечището изгоряло,

станало на дим и пепел.

* * *

Старият наш Вайнемойнен

имал шест зърна в ръката,

сетне седмото извадил,

скрито в кожена торбичка,

вдън самсарово краченце,

в лапичка на бяла бялка.

 

Тръгнал вече да посява,

семена да разпилява.

И закрачил, заговорил:

„Сея, хвърлям семената,

сякаш с твоята десница,

с твоята ръка, Творецо!

Сея в новата си нива,

сечище изпепелено!

 

Чуй, старице на полята,

щедра майко на земята!

Дай на сятото да никне,

на зърното — да покара!

Нивата си има сила,

няма да стои безплодна,

малко ако й помогнат

дъщерите на полята!

 

Хайде, ниво, събуди се,

вдигай се, зелено стръкче,

пускай корен надълбоко,

извиси се нависоко!

Стрък до стрък да избуява,

клас до клас да се налива,

тук орах, тук сях, оттука

чакам своята сполука!

 

Чуй ме, Уко, чуй ме, Боже,

Повелителю всевишен,

с черен облак — воевода,

с облак бял — пастир небесен!

Всички облаци повикай,

събери ги да се срещнат!

Облак доведи от изток,

изпрати от север облак,

облак подгони от запад

и от юг докарай облак!

Сбий ги, хубав дъжд изкарай,

мед небесен нека капне,

че посятото да буйне,

расналото — да прошепне!“

 

Уко, Богът в небесата,

Повелителят всевишен,

всички облаци повикал,

взел, събрал ги да се срещнат.

Облак той довел от изток

и от север водил облак,

облак гонил и от запад,

и от юг докарал облак.

Сбил ги, хубав дъжд изкарал,

мед небесен се разсипал,

та посятото да буйне,

расналото — да прошепне

и да наспори богато

зрънцето на ечемика.

Вече стрък до стрък се вдигал,

клас до клас се доналивал

там, където Вайнемойнен

сял, орал и пот проливал.

 

Близкият от дните минал,

минали и две-три нощи,

сетне — цялата неделя.

Станал, тръгнал Вайнемойнен

посева си да огледа,

голата и боса нива.

Имало какво да види:

ечемик — да му се радваш,

вече троен в коленцата,

и шесторен в класовете.

 

Старият наш Вайнемойнен

гледал всичко да огледа.

Но не щеш ли, кукувица

кацнала върху брезата:

„Кой остави, кой пожали

бялото дърво в гората?“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Нека си стои дървото,

нека си расте брезата,

че да има, кукувичке,

клон, от който да си кукаш,

с пясъчни гърди да ахкаш,

със сребристи — да изохкаш,

а с куршумени — да пееш.

Кукай сутрин, кукай вечер

и по пладне кукай, кукай,

с теб животът е по-весел,

по-обилни са полята,

по-богати бреговете,

по-налети класовете!“