Калевала (28) (Фински народен епос)

Двадесет и осма руна

Веселият островчанин,

щуравият Леминкайнен,

трябвало да бяга вече,

бягайки, да се спасява

и от Похьола мъглива,

и от Сариола мрачна.

 

Като пушек той изчезнал,

като вятър се измъкнал,

стореното да загърби,

да избяга от вината.

 

Но изскочил вън, на двора,

както и да се оглеждал,

кончето си не съгледал.

Вместо хубавото конче

камък позаоблен зърнал,

рижав храсталак намерил.

 

За съвет къде да иде,

кой би казал-доподсказал

как се луда глава спастря,

как се буен перчем пази,

как се бяга от бедата,

косъм без да се загуби.

Вече шумвало селцето,

хора щъкали по двора,

с погледи иззад стъклата,

втурвала се светлинката.

 

Щуравият Леминкайнен,

веселият островчанин,

като се видял натясно,

взел и сам да се променя:

в жив орел се преобърнал,

орлово небе достигнал,

че да го опърли слънце

и огрее месечина.

 

Щуравият Леминкайнен

пак на Уко се помолил:

„Чуй ме, Уко, мили Боже,

с умни две очи надвесен;

с черно стадо — воевода,

с бяло — тих пастир небесен!

Скрий ме в черния си облак

или в бялата мъглица,

че да се измъкна леко,

жив и здрав да стигна вкъщи,

родна майчица да видя,

че и тя да ме посрещне!“

 

Полетял, криле размахал,

че поспрял да се огледа:

сив сокол летял след него,

с огнени очи го следвал,

син на Похьола мъглива

и на Сариола мрачна.

Сивият сокол му казал:

„Чуваш ли ме, Ахти, братко!

Спомняш ли си как се бихме

равен с равен в люта битка?“

 

Рекъл Ахти, хубавецът,

веселият островчанин:

„Сив соколе, славна птицо!

Полети назад, върни се,

че на похьолци да кажеш

и на сариолци вкъщи:

«Нокти нямам за орела

да го стигна, да го сграбча!»“

 

Литнал, долетял орелът,

спрял при милата си майка

с тъжни думи на сърцето,

с тежка мъка на душата.

 

Срещнала го стара майка

върху старата пътека,

дето стига до хамбара.

Срещнала го, че да пита:

„Сине мой, дете последно,

майчина надежда свидна!

Виждам те, че мъка носиш

от далечна Сариола?

С празна чаша ли остана

там, на похьолската сватба?

Ако е до празна чаша,

пълна тук ще ти налея

тъкмо в бащината купа,

с чест изнесена от боя.“

 

Леминкайнен отговорил:

„Мила майко, свидна моя!

Мен ли някой ще загърби?

Аз загърбих веселбата,

дал урок на сто юнака,

а на хиляди — поука.“

 

Питала добрата майка:

„А защо си тъжен, чедо?

Или с конче те надвиха,

с вихрогонче отстраниха?

Ако е до бързо конче,

най-доброто ще си купиш

с бащиното си имане,

с насъбраните богатства!“

 

Отговорил Леминкайнен:

„Мила майко, свидна моя!

С конче кой ще ме надвие,

с вихрогонче — изостави?

Аз съм, който ще надбяга,

аз съм, който изоставя

и смелчаци по жребците,

и юнаци по седлата.“

 

Питала добрата майка:

„А защо си тъжен, чедо?

Виждам те, че мъка носиш

от далечна Сариола?

Да не си за присмех станал

пред моми и пред невести?

Че за присмех ако станеш

пред моми и пред невести,

друг път сам ще се посмееш,

ако е за друг шегата!“

 

Леминкайнен отговорил:

„Мила майко, свидна моя!

Кой на присмех ще ме вземе

пред моми и пред невести?

Аз съм, който се надсмива

над моми и над невести,

сто стопанина посрамил

и хиляда годеника.“

 

Питала добрата майка:

„Разкажи, какво се случи?

Зла съдба ли те настигна

в хладна Похьола мъглива?

Да не си преял от гозби,

да не си препил от пиво,

да не си сънувал сетне

страшни сънища проклети?“

 

Веселият Леминкайнен

щураво й отговорил:

„Само бабите тълкуват

сънищата си неясни!

Своите сънища аз зная,

хич не ща да ги гадая.

Хайде, майко моя мила,

приготви ми пак торбата,

насипи ми от храната,

в кърпа ми вържи солчица,

че е време, път ме чака,

за да оцелея в мрака.

Родна къща ще оставя,

двор и порта ще забравя,

остри саби щом се точат,

тънки копия подострят.“

 

Питала добрата майка,

безутешната старица:

„А защо се точат саби,

че и копия изострят?“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Саби някъде се точат,

че и копия изострят

моята глава да вземат,

шията ми да прекършат.

Нещо се недоразбрахме

в хладна Похьола мъглива,

скочих аз и в бой размазах

похьолския зъл стопанин.

Но и Похьола се вдигна

с цялата войска накрая,

с хилядите срещу мене

цяла Похьола се втурна.“

* * *

Казала добрата майка,

както на дете се казва:

„Помниш ли какво ти казвах,

как те молих, вразумявах,

спирах и предупреждавах

в Похьола да не отиваш!

Можеше да си останеш

тук, под майчиния покрив;

лошо нямаше да видиш

тук, където си пораснал,

в битки нямаше да влизаш,

нямаше войни да водиш.

 

А сега? Къде си тръгнал,

закъде, забързан, бързаш:

ще потулиш ли белята,

ще загърбиш ли бедата,

ще опазиш ли главата

да стои на раменете,

ще отметнеш ли перчема,

да го милват ветровете?“

 

Леминкайнен проговорил:

„Има ли такова място,

дето може да ме скрие

от белята, от бедата?

Ти кажи къде да ида,

че да бягам, да се скрия!“

 

Майката на Леминкайнен

отговорила тогава:

„Зная ли къде да идеш,

че да бягаш, да се скриеш:

бор да станеш вдън гората

или пък елшак в елшака,

злото пак ще те догони,

ще си навлечеш белята,

че и боровете рухват

на подпалки за огнище,

 

а елшак с елшаци става

за приплетка на плетище.

Кленов клон да си високо,

ниско — вейка от върбица,

злото пак ще те догони,

ще си навлечеш белята,

че и клена се насича

на парчета за огнище,

а върбицата се кърши

ей така, за да я скършиш.

 

Плод от ягода да станеш,

сред търницата — къпинов,

в нашите поля — малинов,

а по чуждите — черничев,

злото пак ще те догони,

ще си навлечеш белята;

белошийки ще те клъвнат,

ще те оберат момите.

 

Щука да си сред блатата

или в бързея — пъстърва,

злото пак ще те догони,

ще си навлечеш белята;

от огнището рибарят

с лодката си ще потегли

лека въдица да хвърли,

тежка мрежа да изтегли.

 

Вълк да беше сред горите

или мечка по скалите,

злото пак ще те догони,

ще си навлечеш белята;

край огнището ловецът

тънки копия изостря,

сухи вълци с тях настига,

едри мечки с тях убива.“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът, проговорил:

„Зная аз местата страшни

и по-страшните познавам,

дето злото те настига,

че да ти се види краят.

Но сега те питам, майко,

теб, кърмилнице, разпитвам,

ти кажи къде да ида,

че да бягам, да се скрия!

Злото, то е под носа ми,

то за гърлото ме стяга,

изтъркулна се животът,

вижда му се вече краят.“

 

Майката на Леминкайнен

проговорила отново:

„Сещам се къде да идеш,

знам къде да те изпратя,

че да можеш да избягаш,

да се скриеш от бедата:

там земицата е малка,

много мъничка земица,

но живеят без раздори,

в мир живеят там отколе.

Дай ми само честна дума,

вярно се вречи пред мене

да кротуваш шест години,

девет-десет да мируваш

без бойница за жълтица

и без битка за парица!“

 

Леминкайнен отговорил:

„Давам честната си дума

цяло лято да кротувам,

вярно вричам се пред тебе

второ лято да мирувам,

в люти битки да не влизам,

нито пък войни да водя!

Целият съм вече в рани

по гърдите, по плещите,

в белези от славни схватки,

в тъмни язви от борбите

по мъжествен път опасен!“

 

Майката на Леминкайнен

дала своята поръка:

„Вземай бащината лодка,

качвай се и заминавай!

Плавай през морета девет,

на десетото в средата

слънчев остров ще намериш,

щедър пристан там те чака.

Кри се някога баща ти

тъкмо върху този остров,

близа старите си рани,

нови, докато зарастват,

там отдъхна от борбите,

там укрепна след войните

стой и ти година, втора,

а на третата — върни се

пак под майчината стряха,

в бащиния роден пристан!“