Калевала (24) (Фински народен епос)

Двадесет и четвърта руна

Там съветвали невеста,

вразумявали момиче.

Тук пък аз ще поговоря

с мило братче — младоженец:

„Младоженецо, мой братко,

ти си свиден между свидни,

ти си виден между видни,

ти си най-добър от всички!

Хайде двамата да седнем,

още нещо да си кажем.

За долитналата птица,

хванатото конопарче!

 

Трябва да си благодарен

на живота, на съдбата,

че догони, че намери

толкова добра невеста!

Дар от Бога е доброто,

Бог ти го изпраща щедро,

посрещни го с благодарност,

с обич към баща и майка,

че такава чудна птица

всякое гнездо не ражда!

 

Ясно е това момиче,

нежно е до теб, добро е,

бяла булка ще си имаш

в булчините бели дрехи,

вярното сърце ще бие,

с две ръце ще те обвие,

всяка работа ще свърши:

ще мете и допремита,

ще пере и доизпира,

ще избелва-доизбелва,

ще изприда-доизприда,

ще тъче-доизтъкава.

 

Бърдото й ще подпява

звучно като кукувичка,

а совалката ще скача

леко като катеричка,

с устни нишките ще връзва,

с бързи устни като белка.

Цялото селце ще слуша,

ще кънти в полята нощни

нейният разбой безсънен,

станът, който бие здраво.

 

Младоженецо, мой братко,

момче хубаво и мъжко!

Брус е нужен на косата,

прът на портата е нужен,

трябва да откриеш бруса,

колче трябва да намериш!

 

Слънцето като се вдигне,

идва време за коситба,

изведи в поле момата,

че да чуе как косата

съска в сухата тревица,

храпа в блатната острица,

шушне, гъгне в шумоляка,

звънка, реже храсталака!

 

А за следващото утро

приготви добра совалка,

хубав вътък за платното,

здраво бърдо за кросното,

твърда, сигурна подножка,

че да заработи станът!

Дай на своята невеста

своето да си навива,

да го дипли на кросното,

с бърдото да го оглася,

цяло село да го слуша,

нощем да кънти в полята!

Старите ще го дочуят,

бабичките ще попитат:

«Кой тъче? Кой млати стана?»

Трябва да им отговориш:

«Блъска се, тъче на стана

моята душичка мила!

Бърдото ли да разхлабя,

да отпусна ли кросното?»

Нищо няма да разхлабваш,

нищо няма да отпускаш,

ако слънчево момиче,

ако лунна хубавица,

ако малко звездно клонче

Звездна тъкан изтъкава!

 

Младоженецо, мой братко,

момче хубаво и мъжко!

Тръгнеш ли да си отиваш,

хванеш ли отново пътя

с твоето момиче мило,

с твоята добра невеста,

карай, гледай си врабчето,

хванатото конопарче,

в ямите не го въвличай,

в портите не го притискай,

пън не бива да ви спъва,

камъче — да ви обръща!

В бащината родна къща,

в майчините равни двори

в яма никой не въвлича,

в порта никой не притиска,

пънчетата там не спъват,

камъче — да ви обръща!

 

Младоженецо, мой братко,

момче хубаво и мъжко!

Не оставяй свойта мила,

своята добра невеста,

в тъмните ъгли да крее,

по килерите да вехне!

В бащината родна къща,

в майчините равни двори

в ъгъл тя не е стояла,

в тъмното не е сновала,

до прозорците е расла,

насред стаята — живяла,

радост бащина по тъмно,

радост майчина по светло!

 

Не оставяй и в гнева си

своята добра невеста

щурата трева да гази,

с длани да троши жарава,

хляб от слама да замесва,

да пече тесто от трици!

В бащината родна къща,

в майчините равни двори

щурата трева не газят,

с длани не трошат жарава,

хляб от слама не замесват,

не пекат тесто от трици!

Карай, гледай си врабчето,

конопарчето си мило

отведи в полята плодни

ръж да жъне, ечемици,

бухнал хляб да ти замеси,

пиво кипнало — наточи,

хляб от класове пшенични,

пиво от зърна прилични!

 

Младоженецо, мой братко!

Карай, гледай си врабчето,

гледай твойто конопарче

никога да не заплаче!

Зърнеш ли го без усмивка,

видиш ли го да тъгува —

впрягай кончето в шейната,

вихрогончето — във впряга,

стар баща да навестите,

в стара къща — стара майка!

 

Не посягай на врабчето,

на доброто конопарче,

не го имай за робиня,

за прислужница наемна,

та в килера да не влиза,

да не стъпва сред хамбара!

В бащината родна къща,

в майчините равни двори

тя не е била робиня,

нито е била слугиня,

влизала е и в килера,

стъпвала е и в хамбара,

и брашното е следяла,

и яйцата е държала,

стигала е до гърнето,

точила е от бурето,

с лост залоствала килера,

с лост отлоствала хамбара!

 

Младоженецо, мой братко,

момче хубаво и мъжко!

Ако можеш да помилваш,

сам милувка ще получиш:

тръгнеш ли да видиш тъста,

тъщата си да споходиш,

хубаво ще те посрещнат,

ще те нагостят богато,

кончето ти ще разпрегнат,

ще го вземат от шейната,

че и него да посрещнат,

да го нагостят богато!

 

Не натяквай на врабчето,

на доброто конопарче,

че не е от сой, да кажем,

от рода богата, знатна!

То си е от сой, доброто,

и родата е голяма:

с боб полето да засееш,

всеки по зърно ще вземе;

с лен полето да затрупаш,

гранка всеки ще получи!

 

Не посягай, зло нещастно,

с камък не замеряй птица

и с камшика не посягай

да удариш по женица,

та очи да скрие в шепи,

скритом жално да ридае!

В бащината родна къща,

в майчините равни двори

с камък птица не замерят

и с камшика не посягат,

с шепи там очи не крият,

скритом не ридаят жално!

 

Ти бъди стена пред нея,

стълб на прага, на вратата

щом свекървата надумва

щом и свекъра подвиква,

щом и гостите подемат,

а съседите подклякват!

Вкупом ако проговорят,

че плесник ще я оправи,

ти ръката си не вдигай,

тя шамар не заслужава,

три години си я търсил,

чакал си я три години!

 

Ако учиш, поучавай

свойта ябълка зелена

само насаме — в постеля,

само насаме — на двора,

разговаряй търпеливо:

първата година — с думи,

втората година — с поглед,

третата — с крака под маса.

 

Не поиска ли да чуе,

не поиска ли да знае,

отсечи тогава вейка,

клонче хвощово, да кажем,

лекичко я посъветвай

на четвъртата година,

почвай с мекото открая,

с твърдичкото не посягай,

да не стигаш до камшика

и до яката тояга!

 

Не поиска ли да чуе,

не поиска ли да знае,

отсечи тогава клонче,

пръчка от бреза, да кажем,

в шубата си я напъхай,

никой нищо да не види,

дето трябва, извади я,

но не бързай, потули я!

 

Не поиска ли да чуе,

не поиска ли да знае,

значи време е за пръчка,

с пръчката я посъветвай,

само че — на скрито място,

никой нищо да не види!

Не посягай сред полето,

не бушувай сред нивята:

в селото ще се разчуе,

хората ще те разнасят,

думите си имат ехо,

а плачът, и той се помни!

 

Удряй по гърба, щом биеш,

бий по задника, щом удряш,

не посягай на очите,

не посягай на ушите,

че око ако подпухне

и ухо ако заглъхне,

свекърът ще се намуси,

а свекървата — усмихне,

селото ще пита, чопли,

ще се смее до насита:

«Бой е имало, изглежда!

Битката била е люта!

Вълчи ли са тези нокти?

Меча ли е тази лапа?

Да не е вълче съпругът?

Май че ноктите са мечи?»“

* * *

Старец, поседял до печка,

просяк някакъв продумал,

че да каже като скитник

старческата своя дума:

„Слушай, мъжо разядосан,

не угаждай на жена си,

на езичето й гладко,

както правех аз, горкият!

Хляб купувах, че и масло,

мед купувах, че и пиво,

сол купувах, че и мръвки,

прясна и солена риба;

пиво тукашно намирах,

но зърното бе чужбинско!

 

Носих аз, каквото носих,

но добро не ме настигна.

А веднъж като се втурна,

за косите ме задърпа,

а лицето й — ужасно,

погледът в очите — страшен,

че въздишки, че обиди,

злобна треска я тресеше,

будала ме тя нарече,

пън, дръвник, какво не каза!

 

Чак тогаз обърнах края,

чакай, рекох, че да видиш:

клонче от бреза отсякох,

тя с прегръдка ме посрещна;

връхче борово подкастрих,

тя в устата ме целуна;

пръчка върбова намерих,

станах миличък за нея!“

* * *

Че въздъхнало момиче,

просълзило се, горкото,

през сълзите заридало,

болката си да изплаче:

„Времето е за разлъка,

гостите се разотиват,

на вратата се прощават,

идва моята раздяла,

прошка трябва да си взема,

сбогом всекиму да кажа,

на селцето си прекрасно,

на вълшебните поляни,

по които аз съм расла,

леко расла, та порасла

още в детството си ранно,

в юношеството чудесно.

 

Можех ли да си представя,

можех ли да си помисля,

че разлъка се задава,

че раздяла ме очаква

с милото дърво на двора,

с милата гора на хълма.

Вече виждам, вече зная:

време е дошло разделно,

празни са докрай тавите,

чашите стоят изпити,

предниците на шейните

гледат вече към вратите,

с гръб към старата конюшня

кончетата чакат впряга.

 

С думите на благодарност

как сега да се обърна

към грижливата си майка,

към добрия си бащица,

към любимото си братче

и към нежната сестрица?

 

Татенце, благодаря ти

за живота, който имам,

за храната ти насъщна,

за отбраните парчета!

 

Майчице, благодаря ти

за живота, който имам,

за утробата насъщна,

за кърмилното ти мляко!

Братко мой, добра сестрице,

и на вас съм благодарна!

Благодарна съм на всички

в къщата и вън — на двора,

сред които съм живяла,

расла, тичала, играла!

 

Не тъгувай, мили тате,

не тъгувай, мила мамо!

Не тъгувайте, роднини,

мили гости и сватбари!

Не тъгувайте за мене,

за това, че си отивам,

за това, че заминавам

в чужди край и в чужда къща!

Божието слънце свети,

свети месечина Божа,

свети Божи рой звездици,

светло е докрай небето,

накъдето и да тръгнеш,

докъдето и да стигнеш:

светлина обсипва пътя,

а и обичната къща.

 

Време е да кажа сбогом

и на родното огнище,

и на слънчевата стая,

и на сладкото в килера,

на полята, на блатата,

на тревите, на водата,

на златистите потоци,

на сребристите отскоци,

дето се жените къпят,

а пастирчетата — гмуркат.

 

Ще оставя зад гърба си:

на процапалите — вада,

на унилите — горица,

на желаните — ливада,

на безсрамните — ограда,

на поелите — пътека,

на пристигналите — порта,

на играещите — дворче,

на чистниците — метличка

и парцалче зад вратата,

на елените — поляна,

а на рисовете — шума;

на гъсоците — тревица,

клон — на уморена птица.

 

Тръгвам вече, заминавам,

вече другаде ме чакат,

в чужда есен ще замръкна,

в чужда пролет ще осъмна,

стъпките ми ще се стапят,

дирите ми ще потъват

като сняг върху елече,

като фуста във фъртуна.

 

Ако някога се върна

в този край, в местата родни,

майка няма да ме чуе,

татко няма да ме види,

дълго аз ще ги оплаквам

сред пръстта и сред тревите,

троскот докато поникне,

смрика докато покара

върху гроба на баща ми,

над могилата на мама.

 

Ако някога се върна

в този край, в местата родни,

никой няма да ме срещне,

ще ме срещнат две-три дружки,

на оградата — къделя,

в храсталаците — вретено,

там ги скрих като момиче

в палавото мое време.

 

Кравата ще ме познае,

майчиното ми теленце,

дето го поих и храних,

дето пак мучи на двора

все по пътя от обора

до оборското бунище.

Само то ще ме познае,

че съм тукашна и своя.

 

Кончето ще ме познае,

бащиното ми жребченце,

дето го поих и храних,

дето цвили пак на двора

все по пътя от обора

до оборското бунище.

Само то ще ме познае,

че съм тукашна и своя.

 

Кучето ще ме познае,

батковото ми мъниче,

дето го поих и храних,

дето лае пак на двора

все по пътя от обора

до оборското бунище.

Само то ще ме познае,

че съм тукашна и своя.

 

Другите ще ме отминат,

ако някога се върна

все по същата пътека,

все при същата къщурка,

същата река видяла,

същите рибарски мрежи.

 

Сбогом, покрив мой чудесен,

слънчев праг на мойто детство —

де да можех да се върна,

да започна отначало!

 

Сбогом, пруст великолепен,

слънчев под на мойто детство —

де да можех да се върна,

да започна отначало!

 

Сбогом, двор, простор в простора,

слънчев връх на мойто детство —

де да можех да се върна,

да започна отначало!

 

Сбогом! Доземи се кланям

на полята, на тревите,

на шубраците с малинки,

на горите с боровинки,

на цветята в равнината,

на тръстиките в блатата,

на елхите по бърдата,

на брезите в низината!“

* * *

Взел ковачът Илмаринен

хубавицата в шейната,

кончето с камшик ударил,

глас отекнал в тишината:

„Сбогом, брегове крайморски,

сбогом, хубави поляни,

борове върху бърдата,

дъбове сред низината,

бели хвойни до къщята,

до реките — песекини,

ягодки между листата,

сламки между камънака,

коренисти върбалаци

и трънливи буренаци!“

 

Не загърбил Илмаринен

дворовете сариолски,

чул какво за него пеят

сариолските дечица:

„Черна птица полетяла,

над горите прелетяла

пиленцето ни да грабне,

ягодката да отскубне,

ябълката да откъсне,

с рибката да се завърне.

За парица я подмами,

с малка въдица я хвана.

Кой от днеска ще ни води

до реката, до върбите?

Кой гърнето ще подгрее,

кой котлето ще напълни,

кой ще чисти и разтребва,

кой ще бърше и премита,

кой ще мие чаши, кани,

за ушенце кой ще хване?“

 

Чул ковачът Илмаринен,

но побързал да отмине

с похьолската си невеста,

сариолска хубавица.

Тръгнала от меден залив

през бакърени полета,

в пясък съскала шейната,

камък в плазовете святкал,

но летяла тя по пътя

и обковите звънтели,

и подпорките трещели,

възли скърцали и ритли,

та хомота от върбичка,

та стръките от брезичка —

припкало доброто конче,

бяло конче-вихрогонче.

 

Ден пътувал Илмаринен,

сетне втори, че и трети,

уловил с ръка юздата,

с другата ръка — момата,

крак потулил под черджето,

другия — навън изпружил.

 

Тичал конят път да гони,

ден отминал — път отминат,

тъй — на третия, накрая,

слънцето преди да падне,

стигнали до Илмаринен,

до ковашката му къща:

дим се вдигал от комина,

черен пушек се изправял,

топло дишал над полето,

че да стигне до небето.