Калевала (43) (Фински народен епос)

Четиридесет и трета руна

Похьолската господарка

целия народ събрала,

всекиму стрели раздала,

меч положила в ръката.

Боен кораб построила,

че да влезе в люта битка.

 

И повела тя мъжете —

ред по редом, два по двама,

както гъската — гъсета,

както патката — патета.

Седнали сто мечоносци

и стрелци, почти хиляда.

 

Мачта сложила отгоре,

бор, окастрен за платната,

вързала и тях на бора,

нашироко ги извила,

като облак да се носят,

като буря да надвиснат.

Сетне тръгнала набързо,

бързала, че да догони

лодката на Вайнемойнен

и да му отнеме Сампо.

* * *

Доблестният Вайнемойнен

плавал сред морето синьо,

лодката си сам кормувал.

Проговорил, че да каже:

„Лемпов сине, Леминкайнен,

храбростта ти е известна!

Ти иди, че да огледаш

от високата ни мачта

като как е хоризонтът,

чисти ли са далнините,

всичко ли е очертано,

или се мъгли мъглица!“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

и без думичка би тръгнал,

стига да е той човекът,

който трябва да огледа

като как е хоризонтът.

 

И на изток, и на запад,

и на юг, а и на север —

там, към Похьола погледнал

и тогава проговорил:

„Въздухът пред нас е ясен,

но зад нас е малко тъмен,

облаче оттам приижда,

изпод северния залез.“

 

Вайнемойнен проговорил:

„Зле нещата назоваваш!

Облаче оттам не иде,

изпод северния залез,

ами иде платноходка.

Гледай, по-добре огледай!“

 

Леминкайнен пак огледал

и тогава проговорил:

„Виждам нещо като остров,

нещо като полуостров,

със сокол над трепетлика

и с глухар върху брезичка.“

 

Вайнемойнен проговорил:

„Зле нещата назоваваш!

Няма в Похьола соколи,

както няма и глухари.

Похьоланци сякаш идат,

гледай, по-добре огледай!“

 

Щуравият Леминкайнен

и за трети път огледал.

Този път добре разгледал

и тогава проговорил:

„Похьола приижда с лодка,

с бойната си платноходка,

сто гребци са на греблата,

а хиляда — с лък в ръката.“

 

Доблестният Вайнемойнен

истината чул накрая.

Проговорил, че да каже:

„Илмаринен, Леминкайнен!

Дръжте по-добре греблата,

мъжки карайте, момчета,

трябва да се пооткъснем

от прииждащата лодка!“

 

Илмаринен пак се впрегнал,

Леминкайнен се захванал,

всеки гледал да помогне.

Тежките весла скриптели,

вилките, и те звънтели,

глухо скърцала гредата,

кърмата отзад кънтяла,

от носа тюлен приплесквал,

кипнала докрай водата,

пяната се разлетяла.

 

Гребали с последни сили,

легнали върху веслата,

мъчили се, но — напразно,

не могли да се откъснат

от прииждащата лодка,

похьолската платноходка.

 

Доблестният Вайнемойнен

гледал с две очи бедата,

дето го заплашва с гибел,

с край, нетърсен от съдбата.

Хубавичко поразмислил

и продумал, че да каже:

„Няма кой да ти помогне,

ако сам не се оправиш!“

 

Бръкнал в кожена кесийка,

прахан имало, огниво,

кремъчето той извадил

изпод прахан и огниво,

че го хвърлил във водата

с дясната ръка — наляво,

но преди да го подхвърли,

проговорил, че да каже:

„Плитчина създай в морето,

кремъчна скала подводна,

нека в теб да се разбие

похьолската бойна лодка,

сто гребци да се издавят

и хиляда — с лък в ръката!“

 

Плитчина се появила

с кремъчна скала отгоре,

проснала се тя на изток,

разширила се на север.

 

Похьолската бойна лодка

под платната си извити

налетяла му плитчината,

сблъскала се със скалата.

Разковали се дъските,

разиграли се ребрата,

мачтата се повалила,

сцепили се и платната,

влачили се по вълните,

цапкали върху водата.

 

Похьолската господарка

трябвало вода да гази,

белким лодката повдигне,

белким малко я раздвижи,

но — повдига ли се лодка,

можеш ли да я раздвижиш,

щом се чупи по средата

и огъва в двата края.

 

Мислила какво да прави,

рекла, че да си го каже:

„Няма кой да ти помогне,

щом сама не се оправиш!“

 

Казала и се стопила,

в образ нов се появила.

Взела пет коси изтрити,

шест мотики поразбити,

ноктите си с тях пилила,

с нови пръсти се явила.

Взела скършен кил за края

сложила го на коляно,

с двата борда в двата края

лодката понагласила.

 

Тъй с кормилото в ръцете

литнала като орлица.

Реела се нависоко

с мислите за Вайнемойнен,

с лявото крило в небето,

с дясното крило в морето.

 

Майчицата на водите

проговорила тогава:

„Обърни се, Вайнемойнен,

обърни се, че да видиш

кой подире ти нахлува,

хубавичко се огледай!“

 

Доблестният Вайнемойнен

хубавичко се огледал,

похьоланката да види

как подире му нахлува

като птица в жаден полет,

в погледа си — ястребица,

в тялото — досущ орлица.

 

Стигнала до Вайнемойнен,

мачтата му приближила,

че да кацне върху нея,

на самия връх да кацне,

лодката му да събори,

шарената платноходка.

 

Баш ковачът Илмаринен

почнал Богу да се моли,

вдигнал той очи към Уко,

проговорил, че да каже:

„Избави ме, мили Уко,

Защити ме, мили Боже,

от смъртта спаси сина си,

от прииждащата напаст,

имай милост към чедата,

дето си създал, отгледал!

 

Мили Уко, мили Боже,

повелителю небесен!

Дай ми огнено кожухче,

огнена, пламтяща риза,

че да ме предпазва в боя,

в битката да ме опази,

даром да не дам главата,

зорлем да не дам перчема,

дето в боя ще се вее,

в битката ще се ветрее!“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Лухи, похьолска стопанке!

Ще си поделим ли Сампо,

на брега като излезнем,

като стигнем там, на кея?“

 

Похьоланката му рекла:

„Сампо никому не давам,

камо ли на теб, слабако,

гиди, дърти Вайнемойнен!

Хванала се тя за Сампо,

искала да си го вземе.“

 

Щуравият Леминкайнен

сабичката си извадил,

с дясната ръка я хванал,

но наляво я размахал,

в нокти орлови ударил,

хубавичко ги натъртил.

 

Щуравият Леминкайнен

удрял, махал и говорил:

„Долу мечове и саби,

долу всички мечоносци,

спускайте се от крилата

ред по редом, два по двама!“

 

Кацнала на чужда мачта,

похьоланката му рекла:

„Щур-щурако Леминкайнен,

хубостнико Каукомели!

Ти и майка си излъга,

като се кълна пред нея,

че до шест ли там години

няма с никой да се биеш,

жаден само за жълтици

и за сребърни парици!“

 

Доблестният Вайнемойнен,

предсказателят вълшебен,

сметнал, че е тъкмо време

нещичко да предприеме.

И — кормилото награбил,

от водата го извлякъл,

по орлицата ударил,

остри ноктички посякъл.

Всичките докрай отрязал,

нокътче едно — оставил.

 

Че се свесили крилцата,

цопнали мъже в морето —

всичките сто мечоносци

и стрелци, почти хиляда.

И орлицата се свлякла

в края на самата лодка,

като от дърво — глухарче,

и от крехко клонче — бялка.

* * *

Но се вкопчила за Сампо

тъкмо с малкия си нокът.

Искала да си го вземе,

целия да си го има.

Дръпнала го, ала Сампо

върху борда се обърнал,

натрошил се на парчета,

в синьото море потънал.

* * *

Самповите парчетии

вдън море се разпилели,

в тишината под вълните,

в тъмнината на водите.

Затова е силен Ахто,

властен — Богът на морето.

Затова под небесата

месецът докато грее,

най-богат ще бъде Ахто,

скътал Сампови останки.

 

Дребни Сампови дъсчици,

все неугледни тресчици,

над вълните се люлели,

носили се по морето

в сините води безкрайни,

в необятните простори.

 

Носили се с ветровете

по течението бързо,

върху хребета лазурен,

върху пяната сребриста,

все към брегове мъгливи,

все към кейове смълчани.

 

Доблестният Вайнемойнен

гледал, в прилива загледан,

виждал как морето носи,

тласка все към бреговете

дребни Сампови дъсчици

и неугледни тресчици.

 

Вайнемойнен се зарадвал,

проговорил, че да каже:

„Семката е плодоносна,

тя надвисва в плодовете,

тя с посятото изгрява

и с налятото се рони.

С нея ще блести луната,

слънцето и светлината

над Финландия щастлива,

над родината прекрасна!“

* * *

Похьолската господарка,

Лухи, казала тогава:

„Имам аз какво да сторя,

знам и как да го направя

срещу семето посято,

срещу клончето налято,

срещу твоята луничка,

срещу твоето светило!

В камък всичко ще превърна,

вдън земята ще го скрия,

с мраз полята ще покрия,

с лед плода ти ще обвия!

Стига да посееш нещо,

нещо стига да се пръкне,

с град железен ще го бия,

със студа ще го затрия

върху орната ти нива,

там, където е посято!

 

Ти ще видиш що е мечка,

що е от гора стръвница,

дето и жребци разкъсва,

а покрай жребци — кобили,

след конюшните — обори,

след оборите — кошари,

всичко живо ще наръфам,

никналото ще погазя,

кост и вест от теб да няма,

докато светът светува!“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Мене клетви ме не хващат,

ни лапландски, ни турянски,

Бог ме води, Бог предвожда,

Той ми е ключът в съдбата,

Негови са чудесата,

Негова е всяка воля!

 

Доверил се на Твореца

и на благата Му воля,

Той е, който ще прогони

и злодей, ако е жътва!

С Него сятото ще никне,

хвърленото — ще покара,

стръкчетата клас ще вържат,

много ще са семената!

 

Чуй ме, похьолска стопанке,

скрий там лошото в скалите,

злото гледай да затрупаш,

че да погребеш бедите!

Месецът, той нека свети,

слънцето, то нека грее!

 

Ако искаш, с мраз смразявай,

ако можеш, в лед сковавай

там, където си орала,

там, където си посяла!

С град железен — там убивай,

със студа си — там затривай

всичко, дето е орано,

всичко, дето е посято.

 

Там си мечката повикай,

подивялата стръвница

твоите гори да пази,

твоите нивя да гази,

твоите стада да гони,

твоите меса да ръфа!“

* * *

Похьолската господарка

казала, да си го каже:

„Свърши моето богатство,

власт и слава — всичко свърши,

сякаш вдън море потъна

и изчезна, както Сампо!“

 

С плач си тръгнала за вкъщи,

стон на север се разнесъл.

Нещичко все пак си взела,

нещо мъничко от Сампо,

с нокът тя го закачила

върху малкото си пръстче:

шареничкото капаче

на добрата воденичка.

Глад настъпил в Сариола,

глад — в Лапландия далечна.

* * *

Доблестният Вайнемойнен

като стигнал бреговете,

там видял трески от Сампо,

дребни някакви парчета,

бавно придошли с вълните

върху пясъка крайбрежен.

 

Взел тресчиците, събрал ги,

взел нещастните парчета,

че ги скътал сред скалите,

по-далеч от бреговете,

благоденствие да носят,

бавно да изпълват с радост,

като месен хляб да бухват,

като пиво да набъбват.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Дай ни, Уко, дай ни, Боже,

дай ни щастие да видим,

радостно да поживеем,

доблестно да си отидем

и от финските полета,

и от лесове карелски!

 

Защити ни, Уко, Боже,

Повелителю небесен,

от мъжете с лоша сила,

от жените с лоши мисли

и от всякакви душмани,

и от побезите вражи!

 

Остани до нас до края,

подкрепи добрите стъпки,

през деня бъди пазител,

през нощта бъди опора,

гневно слънце да не грее,

гневен месец да не свети,

гневен вятър да не брули,

гневен дъжд да не замеря,

гневен студ да не вилнее,

гневен мраз да не сковава!

 

Изплети ми плет железен,

зид иззидай до небето,

стадото да си опазя

и отляво, и отдясно,

от земя — небе да стигне,

от небе — земя да люби.

Защити дома ми хубав,

топличкото ми огнище,

завист да не го догонва,

нито пришълец — ограбва,

месецът додето свети,

докато светът светува!“