Калевала (12) (Фински народен епос)

Дванадесета руна

Кауко, Ахти Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

най-щастливо си живеел

с хубавицата си млада.

Той престанал да се сбива,

тя пък — с други да танцува.

 

Но веднъж, преди да съмне,

тръгнал Ахти Леминкайнен

вир да стигне по-далечен,

дето рибите се въдят.

И до заник се не върнал,

а пък Кюлики по заник

втурнала се към селцето

с другите да потанцува.

 

 

Станало каквото става,

но за него кой говори?

Айники, сестра на Ахти,

си развързала езика,

още недовлязла вкъщи:

„Ахти, братче мое мило!

Твойта Кюлики се втурна

като бясна към селцето,

дето младите танцуват

и добре се забавляват.“

 

Ахти, чедото на мама,

щуравият Леминкайнен,

в мрак помръкнал за неделя,

черна седмица изкарал

и накрая проговорил:

„Майчице, старице моя!

Натопи ми бяла риза

в слюнките на пепелянка,

изпери я, изсуши я,

че ще ида да се бия

с похьолските копелдаци,

с копелетата лапландски,

щом ме Кюлики зарязва,

щом се втурва като бясна

с другите да потанцува,

с другите да полудува.“

 

Кюлики тогава рекла,

спряла го с такива думи:

„Мил да си ми, чуй ме, Ахти!

Не отивай да се биеш!

Снощи, спала-недоспала,

страшни сънища сънувах:

огън, ужким от огнище,

пламък, сякаш от жарава,

виеше се по дома ни,

по стените му високи,

сетне в стаята нахълта,

през прозореца се втурна,

Забушува върху пода,

до тавана се изправи.“

 

Щуравият Леминкайнен

рекъл и с това отсекъл:

„Женски приказки са тия!

Женски сънища неясни!

Дай ми, майчице рождена,

дай ми, мила, да се стегна

в бойните одежди мои!

Искам, сабята препасал,

бирата си да допия,

щастието — да опитам.“

 

Казала добрата майка:

„Мили Ахти, мили синко!

Не отивай да се биеш!

Имаме си вкъщи бира,

ей ги дъбовите каци

с чепче от бреза те чакат;

пий си колкото си искаш,

колкото си жаден, чедо.“

 

Леминкайнен отговорил:

„Нищо в този дом не искам!

Морските солени капки

по веслата насмолени

дваж ще са за мен по-сладки

от поднесената бира.

Дай ми бойните одежди,

дай ми сабя да препаша,

в пуста Похьола да ида,

в мрачна Сариола хладна,

Златото си да намеря,

сребърните си парици.“

Казала добрата майка:

„Мили Ахти, мили синко!

Не отивай да се биеш!

Имаме парици вкъщи,

имаме си и жълтици!

Чудо станало е вчера:

рало е забил ратаят

тъкмо в синорите змийски,

цяла ракличка жълтици

с плужника си е изровил.

Сто да кажа, пак са малко,

повече са от хиляда,

скрих ги горе, на тавана,

че да им се радваш, чедо.“

 

Леминкайнен отговорил:

„Скритото не ми е нужно!

Нищо в този дом не искам!

В бой спечелена парица

дваж ще е за мен по-скъпа

от златото в тази къща.

Дай ми бойните одежди,

дай ми сабя да препаша,

в пуста Похьола да ида,

че с лапландци да се боря!

 

Искал, пак ми се прииска,

жегна ме отново жажда

сам с очите си да видя,

сам с ушите си да чуя

как са в Похьола момите,

пиментолките красиви,

дърпат ли се от мъжете,

или им сами пристават.“

 

Казала добрата майка:

„Мили Ахти, мили синко!

Не отивай да се биеш!

Кюлики не ще намериш,

а пък две жени са много

за една постеля мъжка.“

 

Леминкайнен се развикал:

„Кюлики ли, дето скита,

стига малко да ме няма,

дето ходи да танцува

и по чужди порти хлопа,

че да я позабавляват!“

* * *

Искала добрата майка

да го спре, да го предпази:

„Стой, не тръгвай, мили синко,

не отивай да се биеш,

без да чуеш ясновидец,

без да поговориш с врачка,

че в полетата лапландски,

в похьолските пущинаци

ще те прокълне турянец,

с песен ще те омагьоса:

ален въглен да захапеш,

да се давиш сред жарава,

пепел с дланите да риеш,

да пламтиш с глава корава!“

 

Но отвърнал Леминкайнен:

„Омагьосваха ме вече,

клеха ме устата змийски;

в лятна нощ ми се явиха

не един, а три лапландци.

Голи бяха като камък!

И без пояс, и без дреха,

Зъбеха се непокрити,

но какво от мене взеха?

Туй, което взема брадва,

ако камъка захапе,

гвозд, ако леда пробие,

нож, ако дъска промуши,

смърт, ако е в празна къща.

 

Мислеха го, както мислят,

а пък стана, както стана.

Искаха да ме погубят,

смятаха да ме затрият,

клеха ме в блата да гизна,

в леден кол да се превърна,

в кал до гуша да потъна

сред тресавища и киша;

но и аз не се предадох,

сили в себе си намерих,

сам се в чародей превърнах,

с клетва клетвата обърнах

тъй, че моите душмани,

със стрели извън колчана,

с ножове извън колана

и със саби над главата —

спуснаха се вдън земята

като бесни водопади,

черна пяна ги погълна

и в Туони ги отнесе.

Пратих ги да си полегнат,

пуснах ги да си починат,

докато трева покара

през главите им зелени,

корен докато поникне

изпод мишците им меки.

Тъй бе, сбъдна се закана,

страшна като на шамана.“

 

Но тревожната старица,

майката на Леминкайнен,

спиром спирала сина си,

дърпала го и жена му:

„Луд ли си, загърбил къща,

вятър и мъгли да гониш

в пуста Похьола студена!

Сто нещастия те чакат,

а е трудно мъж да бъдеш

сред нещастията, Ахти!

Сто езика да научиш,

дето няма да го бъде,

похьоланците не можеш

да надвиеш по магии,

камо ли сега, незнаещ

ни лапландски, ни турански!“

 

Но не слушал Леминкайнен.

Веселякът Каукомели

своите коси пригладил,

с четка рехава ги сресал,

сетне четката захвърлил

върху глинената печка

и високо, бавно казал

тези стародавни думи:

„Злото ако ме настигне,

ако ме сред път догони,

кръв от четката да бликне,

капка алена да капне!“

* * *

Тръгнал щуравият Ахти

в пуста Похьола да иде,

нито майка си послушал,

нито чул какво му казват.

Сложил бойните одежди,

дрехите си от желязо,

изтъпанчил се пред всички

и такива думи казал:

„С бойни дрехи, тъй сме силни,

с тежки дрехи от желязо,

нужен е колан железен

срещу клетви и магии.

От железния ни пояс

и шаманите се плашат.“

 

Меча взел, а той проблеснал

като пламък поразяващ,

тънко изкован от Хийси,

Закален от боговете.

В ножница го той напъхал

и на кръста го препасал.

 

Тръгнал и изчезнал Ахти,

скрил се някъде героят,

притаил се и зачакал.

Можеш ли да го откриеш

иззад прага на вратата,

иззад портата на двора,

иззад двора на съседа,

иззад сетната пресечка?

 

Скрил се нашият, юнакът,

от очите на жените,

но от тях напразно бягал

и напразно се укривал,

вече трябвало да бяга

от юнаци, дето идат

иззад скритите завои,

иззад скалните заслони,

иззад блатните тръстики,

иззад прага на водите.

Бликали те с водопада,

чезнели с водовъртежа.

 

Веселият Леминкайнен

смело, дръзко се изправил:

„Я излезте от водите,

изправете се, юнаци,

с остри саби над главите,

с тънки лъкове в ръцете!

Разлюлей се, моя горо —

жив юнак между юнаци!

Дай, горняко, свойта сила,

сила дай, водняко Хийси!

Водна майко, подкрепи ме,

помогни ми, водно старче,

Заслонете ме, русалки,

вие, с дрехите от пяна,

притечете се на помощ

помогнете на човека:

зла стрела да го не стига,

меч и сабя — не догонва,

да не страда от магия,

клетва да не го погубва!

 

Ако и това е малко,

знам си аз какво да правя:

погледа си ще отправя

към небесния владетел,

който с облаци говори,

с гръм и мълнии командва.

 

Уко, Боже в небесата,

Повелителю небесен,

който с облаци говори,

с гръм и мълнии командва,

дай ми меч, пламтящ от сила,

сабя, в огън закалена,

че да се спася от злото,

гибелта си да избегна,

да надвия на магии,

плъпнали от водопада,

втурнали се от завоя,

спуснали се от заслона,

вдигнали се от блатата,

пръкнали се от водата,

помогни ми с дума — думи,

с клетва — клетви да обърна,

чуждите стрели да скърша,

чужди саби — да огъна!“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

свирнал на жребче сред просек,

че в гора да го догони.

Впрегнал дорестото конче,

хубавото си жребченце,

сетне седнал сам в шейната,

на козяка се наместил.

Звънко изплющял камшикът,

гъвкавата тънка пръчка.

Литнал конят по полята,

заскриптяла в бяг шейната,

шушнел оня сняг сребристо,

съскал пясъкът златисто.

 

Ден препускал, че и втори,

че и трети ден след него,

докато накрая стигнал

до селце едно сред пътя.

 

В бяг се носил Леминкайнен

и нагазила шейната

в ниска уличка спокойна,

че да спре под ниска стряха.

Стигнал мъничката къща,

той се вдигнал да попита:

„Още ли е тук човекът,

който игото отхвърля,

кончето ми да разпрегне

и да му свали хамута?“

 

Някакво дете от пода

проговорило на прага:

„Вече няма го човека,

който игото отхвърля,

кончето ти да разпрегне

и да му свали хамута!“

 

Щуравият Леминкайнен

бисерен камшик размахал,

пръчка, гъвкава и тънка,

пак подгонила шейната,

в уличка една по-горна

спрял пред по-висока стряха.

 

Стигнал къщата по-видна,

той се качил да попита:

„Още ли е тук човекът,

който игото отхвърля,

кончето ми да разпрегне

и да му свали хамута?“

 

Бабка някаква беззъба

проговорила отвътре:

„Сам би могъл да подушиш

кой тук игото отхвърля,

кончето ти да разпрегне

и да му свали хамута.

Десетина души има,

а и сто ще се намерят

на снега да те изхвърлят,

кончето ти да подгонят,

да те отнесе, мръснико,

в бащината ти земица,

в майчината ти колибка,

при семейното огнище,

там, при братовото кьошкче,

там, при сестриното мостче,

слънцето преди да падне,

тъмното преди да дойде.“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът, отговорил:

„За убиване си, бабке,

за затриване, бъбривке!“

Кончето си той подгонил,

полетяла пак шейната,

горе, в уличка висока,

спряла пред висока стряха.

 

Щуравият Леминкайнен,

къщата преди да стигне,

пак устата си отворил

и високо заговорил:

„Хийси, нямаш ли намордник!

Лемпо, нямаш ли каишка!

Няма ли да спре да лае

побеснялото ви куче,

Зъбите си да показва

и пред свои, и пред гости!“

 

Шибнал той с камшик земята,

с бисерен камшик ударил,

плъпнала мъгла-мъглица,

Палечко се там изправил,

че юзда да поразпусне,

иго да свали от коня.

 

Щуравият Леминкайнен

дал ухо, че да се вслуша:

Зърнат ли е, като иде,

чут ли е, като пристига.

Песен пеели отвътре,

говор някакъв прииждал,

смях напирал през стените,

през вратите — глъч и кикот.

 

Крадешком погледнал вътре,

хвърлил поглед през стъклото,

пълно там било с шамани,

бъкало от стари врачки,

с ясновидци до стените

и с пророци до вратите,

с чудотворци и знахари,

с вещици и чародейци.

Пеели лапландски песни,

руни, слушани от Хийси.

 

Щуравият Леминкайнен

нямало какво да прави,

трябвало да се променя.

През ключалката проникнал,

през стената взел, че влезнал,

както влезнал, проговорил:

„Има ли си край, добра е,

стегната е всяка песен,

разумът й оцелява,

без да се на две прекърши.“

 

Похьолската господарка

бързо станала от стола,

приближила се до госта,

казала му, да се чуе:

„Куче имахме доскоро,

куче рижаво, да лае,

кост да чупи, да захапва,

че да пуска и кръвчица.

Кой си ти, какво те носи,

где си се прочул, та влизаш

в моята висока къща,

без да те е някой канил,

без да те усети песът,

дето по такива лае?“

 

Но и Леминкайнен рече:

„Тук, сред вас, не съм прекрачил

без умения, без усет,

без познания, без разум

без поръката на татко,

без подкрепата на мама,

тъй де — кучета ме яли,

песовете — попикали.

 

Къпан бях от свойта майка

през невръстните години

три пъти през лятна вечер,

девет — щом заесенее:

пътищата си да зная,

нивата си да копая,

вкъщи пръв певец да бъда,

пръв магьосник — по чужбина.“

 

Хубавият Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

тук подхванал чудна песен,

дето слави и проклина.

Пламък пропълзял по него

от очите до петите

в оня миг, когато почнал

да зове, да омагьосва.

 

И замлъкнали певците,

смаяни от песента му.

Млъкнали и най-добрите,

камък в гърлото им сложил.

Вкаменил ги, оскалил ги,

устните им тъй затворил.

 

С песента си ги превърнал

в кой каквото заслужава:

неродилия — в земица,

Запустелия — в орнище,

непризнателния — в блато,

в пусто езеро без риба,

рутянеца — в праг разпален,

в страшен праг на водопада,

във водовъртеж огромен

и в скала над водопада,

та да святкат като огън,

от искра да се разпалват.

 

Щуравият Леминкайнен

с черни думи омагьосал

мечоносци, сабленосци,

пъклената им утроба,

клел децата, клел бащите

до деветото коляно.

Но един пастир оставил,

някакъв слепец загубен.

 

С мокрия калпак на чело,

старият пастир попитал:

„Лемпово детенце щуро!

Кле децата, кле бащите

до деветото коляно:

мен, кажи, защо остави?“

 

Леминкайнен отговорил:

„Жалко старче, и без клетви —

целият си вече скапан

и на нищо не приличаш!

Но и в младите години

същият мръсник си беше,

майчината кръв потъпка,

родната сестра погази,

че измъчи и конете,

недораслите кобилки,

да ги яздиш най-безсрамно

сред блата и пущинаци.“

 

С мокрия калпак на чело,

старият пастир посърнал.

През вратата стигнал двора,

а през портата — полята,

през полята — Туонела,

святата река подземна,

там да чака Леминкайнен,

Каукомели да дочака,

щом от Похьола поеме

в път към родната си къща.