Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Caribbean Mystery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2014)
Разпознаване и корекция
maskara (2014)

Издание:

Агата Кристи. Карибска мистерия

Английска. Първо издание

ИК „Абагар“, София, 1993

Редактор: Надя Златкова

Художествен редактор: Боряна Занова

ISBN: 954–8004–87–9

История

  1. — Добавяне

Глава осма
Разговор с Естер Уолтърс

— Този хотел не е това, което беше преди — каза мистър Рафиъл, след като забеляза, че мис Марпъл приближава към мястото, където седеше той със секретарката си. — Не можеш да помръднеш, без някоя стара кокошка да се напъха в краката ти. Защо им е на тези възрастни госпожи да идват на островите?

— А къде според вас трябва да ходят? — попита Естер Уолтърс.

— В Челтнам например — отговори веднага мистър Рафиъл. — Или в Борнмът, или в Торки, или в Ландиндрод Уелс. В Англия има богат избор. Там им харесва, чувстват се съвсем добре.

— Те и без това невинаги могат да си позволят да идват на тези острови — забеляза Естер. — Не всички са имали вашия късмет.

— Точно така — сряза я мистър Рафиъл. — Натрий ми главата. Какво съм аз? Купчина болящи стави и стари кокали! А ти ми завиждаш и за най-малкото облекчение, което мога да си позволя! Освен това не вършиш никаква работа! Защо още не си написала онези писма?

— Нямах никакво време!

— Ще се заемеш ли най-накрая с тях? Доведох те тук, за да свършиш някоя и друга работа, а не за да се печеш на слънце и да показваш прелестната си фигура!

Някои хора биха сметнали забележките на мистър Рафиъл за съвсем груби и лишени от основания, но Естер Уолтърс беше работила при него няколко години и знаеше много добре, че работодателят й е като куче, което повече лае, отколкото хапе. Той страдаше от болки почти непрекъснато и острите забележки изглежда му помагаха да получи облекчение. Каквото и да й кажеше, тя оставаше невъзмутима.

— Хубава привечер, нали? — каза мис Марпъл, когато спря край тях.

— Защо не? — отговори мистър Рафиъл. — Нали заради това сме дошли тук?

Мис Марпъл се засмя звучно.

— Толкова суров човек сте! Реших, че щом за англичаните времето е типична тема за разговор… Тук човек забравя… О, Боже! Взела съм другата прежда!

Мис Марпъл остави чантата с нещата си за плетене върху масичката и забърза към бунгалото си.

— Джаксън! — изкрещя мистър Рафиъл.

Джаксън се появи.

— Помогни ми да вляза вътре. Ще направим масажа сега, преди тази кудкудякаща кокошка да се е върнала. Не че има някаква полза от този масаж, но…

След като каза това, мистър Рафиъл се остави да го изправят на крака и да го поведат към бунгалото. Естер Уолтърс проследи двамата с поглед и отново се обърна, когато мис Марпъл се върна с кълбо прежда и седна до нея.

— Надявам се, че не ви притеснявам — каза мис Марпъл.

— Не, разбира се — отговори Естер Уолтърс. — След малко трябва да напиша едни писма, но мога да си позволя още десетина минути на слънце.

Мис Марпъл се намести удобно и започна да говори с мек, приятен глас. Докато говореше, се помъчи да прецени що за човек е Естер Уолтърс. На външен вид не беше нещо особено, но ако опиташе, би могла да стане дори привлекателна. Мис Марпъл се зачуди защо не го прави. Разбира се, не беше изключено мистър Рафиъл да не одобрява такива неща, но все пак й се струваше, че не би имал нищо против. Той беше толкова зает със самия себе си, че ако не го оставеше да се почувства пренебрегнат, Естер би могла да се превърне дори в красива горска фея, без той изобщо да забележи промяната. Освен това мистър Рафиъл винаги си лягаше рано, така че вечер — с всичките тези танци и музиката, Естер Уолтърс лесно би могла да… Мис Марпъл се замисли, за да намери точната дума, без да престава да разказва весело за посещението си в Джеймстаун… А, да! Би могла да разцъфти! Във вечерните часове Естер Уолтърс би могла да разцъфти.

Мис Марпъл внимателно насочи разговора към Джаксън.

За него Естер Уолтърс говореше доста неясно.

— Той е много способен — каза тя. — Квалифициран масажист.

— Предполагам, че работи при мистър Рафиъл от дълго време?

— О, не… около девет месеца, струва ми се…

— Женен ли е? — осмели се да попита мис Марпъл.

— Да е женен? Не, не мисля… — отговори Естер леко изненадана. — Не е споменавал такова нещо… — Не, определено не е женен — добави тя след малко, но лицето й изразяваше неувереност.

„Поне не се държи като семеен човек“ — помогна й мислено мис Марпъл.

Но пък и колко женени мъже се държаха така, сякаш не са? Можеше да изброи поне дузина!

— Хубавец е — каза тя замислено.

— Да, предполагам, че сте права — съгласи се Естер с безразличие.

Мис Марпъл я погледна съсредоточено. Нима не я интересуват мъжете? Или може би винаги я е интересувал само един мъж. Бяха й казали, че е вдовица.

— А вие отдавна ли работите при мистър Рафиъл? — попита тя.

— Четири или пет години. След като мъжът ми почина, се наложи да започна работа отново. Дъщеря ми трябва да учи, а съпругът ми ме остави в много тежко положение.

— Сигурно не е лесно да се работи за мистър Рафиъл? — попита мис Марпъл.

— О, не чак толкова. Когато го опознаеш… Често избухва и сам си противоречи… Но според мен най-лошото е, че хората го уморяват. За две години смени трима прислужници. Сякаш непрекъснато има нужда от нови и нови физиономии, за да има кого да тормози. Но двамата се спогаждаме много добре.

— Мистър Джаксън изглежда е много изпълнителен млад човек?

— Той е тактичен и пълен с енергия. Разбира се, понякога е малко… — тя млъкна.

Мис Марпъл се замисли.

— Сигурно на моменти положението му никак не е леко — предположи тя.

— Да. Не е нито само прислужник, нито само масажист. Обаче — усмихна се Естер — въпреки всичко някак си успява да се забавлява много добре.

Мис Марпъл се замисли и върху това. То не можеше да й помогне кой знае колко. Тя продължи да бъбри за други неща и скоро Естер заговори за четиримата природолюбители — Дайсън и Хилингдън.

— Семейство Хилингдън идва тук поне от три или четири години — каза Естер. — А Грегъри Дайсън — от много по-отдавна. Познава островите удивително добре. Струва ми се, че в началото е идвал с първата си жена. Здравето й не е било много добро и се е налагало да прекарва зимата в чужбина… Някъде, където е топло.

— И се е развел с нея? Или е починала?

— Починала е. Струва ми се, че тук. Не, нямам предвид точно този остров. На някой от другите. Доколкото разбрах, имало е известни неприятности… Някакъв скандал. Но той никога не говори за нея. Тези неща съм научила от други. Изглежда не се е разбирал добре с жена си.

— И след това се е оженил повторно за тази… Лъки?

Мис Марпъл произнесе името натъртено, сякаш искаше да каже: „Какво невероятно име, наистина!“

— Струва ми се, че тя е роднина на първата му жена.

— Отдавна ли се познават със семейство Хилингдън?

— Мисля, че откакто Хилингдън идват тук. Три или четири години, не повече.

— Семейство Хилингдън са много приятни хора — отбеляза мис Марпъл. — Тихи и спокойни.

— Да, и двамата са такива.

— Всички казват, че са много привързани един към друг — добави мис Марпъл. Тонът й беше напълно неутрален, но Естер Уолтърс я изгледа остро.

— Но вие мислите, че това не е истина, така ли? — попита тя.

— И вие самата не мислите така, нали, мила?

— Чудила съм се понякога…

— Тихите мъже от типа на полковник Хилингдън — каза мис Марпъл, — често харесват по-буйни жени.

И след многозначителна пауза тя добави:

— Лъки… какво странно име! Мислите ли, че мистър Дайсън си дава сметка какво става около него?

„Стара клюкарка! — помисли си Естер Уолтърс. — Тези възрастни жени понякога са ужасни!“

— Нямам никаква представа — отговори Естер ледено.

Мис Марпъл смени темата:

— Много жалко за горкия майор Палгрейв, нали?

Естер Уолтърс се съгласи донякъде от учтивост.

— Но ако наистина съжалявам за някого, това са собствениците на хотела — отбеляза тя.

— Да, наистина е много неприятно подобно нещо да се случи в хотел.

— Хората идват тук, за да се забавляват, нали? — каза Естер. — Да забравят за болестите си, за смъртта, за данъците, за замръзналите водопроводни тръби и всичко останало. Никой — добави тя с напълно променен тон — не обича да му напомнят за смъртта.

Мис Марпъл пусна плетката на коленете си.

— Много добре казано, мила. Много добре наистина. Да, точно така е.

— И са толкова млади! — продължи Естер Уолтърс. — Поеха работата от Сандерсън едва преди шест месеца и ужасно се притесняват дали ще успеят да се справят или не, защото нямат никакъв опит.

— Смятате ли, че смъртта на майора ще се отрази на репутацията им толкова зле?

— Честно казано, не — отговори Естер. — Струва ми се, че хората не помнят подобни неща повече от ден-два. Поне не в тази атмосфера. Всеки си казва: „Дошъл съм тук, за да се забавлявам и всичко останало да върви по дяволите!“ Струва ми се, че смъртта ги впечатлява за около двадесет и четири часа, а след погребението изобщо не си спомнят за нея. Тоест, ако никой не им напомни. Разбира се, аз казах това на Моли, но тя е много притеснителна.

— Мисис Кендъл? Та тя винаги изглежда толкова безгрижна.

— До голяма степен това е маска, струва ми се — каза Естер бавно. — Според мен Моли е от тези хора, които непрекъснато се притесняват, че нещо може да се обърка.

— А аз си мислех, че мъжът й се притеснява повече от нея.

— Не е така. Тя се притеснява непрекъснато, защото си е такава по природа. Тревожи се, защото се тревожи, ако разбирате какво искам да кажа.

— Интересно — каза мис Марпъл.

— Моли непрекъснато се стреми да изглежда весела и безгрижна. Това усилие според мен я изтощава. След това изпада в пристъпи на депресия. Тя… не е уравновесен човек.

— Горкото дете — каза мис Марпъл. — Често се срещат такива хора. Околните даже и не подозират за страданията им.

— Защото обикновено са много добри актьори — добави Естер. — Но не мисля, че в този случай Моли има от какво да се притеснява. Та в наши дни от коронарна тромбоза, кръвоизлив в мозъка и подобни неща непрекъснато умират хора. Много повече, отколкото преди години, струва ми се. Хората биха се уплашили сериозно, ако беше хранително отравяне, тиф или нещо подобно.

— Майор Палгрейв никога не е споменавал пред мен, че има високо кръвно налягане — каза мис Марпъл. — А пред вас?

— Казал е на някого… Не помня на кого… Може и да е бил мистър Рафиъл. Да, наистина той твърди точно обратното, но иначе просто нямаше да е той! Джаксън ми спомена веднъж… Каза, че майорът би трябвало да внимава малко повече с алкохола.

— Хм.

Мис Марпъл се замисли и след малко каза:

— Сигурно ви се е сторил много отегчителен. Непрекъснато разказваше разни скучни истории и предполагам, че ги е повтарял непрекъснато.

— Това беше най-лошото при него — съгласи се Естер. — Наистина можеше да слушаш едно и също нещо до втръсване, ако не съумееш да се измъкнеш навреме.

— Разбира се, аз самата нямах нищо против — каза мис Марпъл, — защото съм свикнала с такива неща. А и най-често забравям каквото съм чула преди.

— Това е то! — възкликна Естер и се засмя весело.

— Много обичаше да разказва една история — продължи мис Марпъл — за някакво убийство. Предполагам, че ви я е разказвал и на вас.

Естер Уолтърс отвори дамската си чантичка и започна да търси нещо в нея. Извади червилото си и каза:

— Помислих, че съм го загубила. Извинете, не ви чух.

— Попитах, дали майор Палгрейв ви е разказвал любимата си история. За някакво убийство.

— Мисля, че да. Като се замисля… За някой, който се самоубил с газ… Но всъщност не се самоубил, а го убила жена му. Дала му някакво приспивателно и сложила главата му върху газовата печка. Това ли е?

— Не е съвсем така — отговори мис Марпъл и погледна Естер Уолтърс замислено.

— Той разказваше толкова много неща — каза Естер, сякаш за да се оправдае. — А и да си призная, невинаги го слушах.

— Имаше даже снимка… Много често я е показвал на слушателите си… — каза мис Марпъл.

— Може и да съм я виждала. Но не помня нищо. Показвал ли я е на вас?

— Не — отговори мис Марпъл. — Тъкмо се канеше да ми я покаже и прекъснаха разговора ни.