Агата Кристи
Карибска мистерия (12)

I.

— Мисля, че попаднах на нещо, човече.

— Какво общо имаш с това, Виктория?

— Мисля, че попаднах на нещо. Това може да означава пари. Много пари.

— Слушай, момиче! Внимавай да не се забъркаш в някаква каша. Може би е по-добре аз да се занимавам с това нещо.

Виктория се засмя с дълбок гърлен глас.

— Чакай и ще видиш — каза тя. — Знам как да изиграя тези карти. Ще има пари, човече! Много пари! Нещо съм видяла, нещо се досещам. И мисля, че се досещам каквото трябва.

И отново в нощта се разнесе дълбокият й гърлен смях.

II.

— Ивлин…

— Да?

Ивлин Хилингдън отговори машинално, незаинтересовано. Дори не погледна съпруга си.

— Ивлин, какво ще кажеш да зарежем всичко това и да се върнем у дома в Англия?

Ивлин вчесваше късата си черна коса. Ръцете й изведнъж се спуснаха надолу и тя се обърна към него.

— Искаш да кажеш… Но ние едва дойдохме! Не сме били на островите повече от три седмици.

— Знам. Но въпреки това.

Тя се вгледа в него с изумление.

— Наистина ли искаш да се върнем в Англия? У дома?

— Да.

— Да оставиш… Лъки?

Той сякаш се стресна.

— Предполагам, че си знаела през цялото време… че… че това продължава?

— Да.

— Не си казала и дума за това.

— А защо да казвам? Изяснихме нещата преди години. И двамата не искахме да се разделяме. Разбрахме се всеки да върви по пътя си, но за пред хората всичко да си остане както преди.

Преди да успее да й отговори, тя добави:

— А защо реши да се прибираш в Англия тъкмо сега?

— Защото съм на кръстопът, Ивлин. Не мога да търпя всичко това повече… Просто не мога.

Тихият Едуард Хилингдън беше преобразен. Ръцете му трепереха, той преглъщаше нервно, спокойното му, безизразно лице беше изкривено от болка.

— За Бога Едуард! Какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Освен че искам да се махна оттук…

— Ти беше влюбен в Лъки до полуда. А сега ти е минало, това ли искаш да ми кажеш?

— Да. Предполагам, че никога няма да изпиташ същото…

— О, хайде да не говорим за това сега! Искам само да разбера какво те е обезпокоило толкова, Едуард.

— Не съм особено обезпокоен.

— Обезпокоен си. Искам да ми кажеш защо.

— Нима не е очевидно?

— Не, не е — отговори Ивлин. — Нека да говорим направо. Ти имаше любовна връзка с тази жена. Това се случва достатъчно често. И сега всичко е свършило. Или не е свършило? Може би само за нея не е свършило? Така ли е? Грег знае ли за всичко това? Често се чудя дали е така.

— Не зная — отговори Едуард. — Никога не е казвал нищо. Изглежда достатъчно добре разположен…

— Понякога мъжете могат да са удивително ненаблюдателни — каза Ивлин замислено. — Или… Може би Грег също се интересува от някоя друга жена…

— Опитвал се е да флиртува с теб, нали? — попита Едуард. — Отговори ми! Знам, че е така!

— Да, разбира се — отговори Ивлин с безразличие. — Но той флиртува с всички. Грег е такъв. И предполагам, че държанието му не означава кой знае какво. Просто това е част от ролята, която играе… Мъжественият мъж…

— Ти не си безразлична към него, нали Ивлин? Предпочитам да знам истината.

— Към Грег? Симпатичен ми е… Забавлява ме… Той е добър приятел.

— И само това? Ще ми се да можех да ти вярвам.

— Не разбирам какво значение има това за теб — каза Ивлин сухо.

— Предполагам, че съм си заслужил този отговор.

Ивлин отиде до прозореца, погледна към верандата и се върна отново.

— Бих искала да ми кажеш какво всъщност те тревожи, Едуард.

— Казах ти.

— Не съм сигурна, че ми казваш истината.

— Предполагам, че не можеш да разбереш как се чувства човек, след като е преодолял временна лудост като тази.

— Мога да се опитам. Но се страхувам, че по някакъв начин Лъки те държи в ръцете си. Тя не е обикновена изоставена любовница. Тя е тигрица с остри нокти. Трябва да ми кажеш истината, Едуард. Ако искаш да те подкрепя, да ти помогна, трябва да го направиш.

Едуард каза тихо:

— Ако не се отърва от нея в най-близко време… ще я убия.

— Ще убиваш Лъки? Но защо?

— Защото това, което ме накара да направя…

— Какво те накара да направиш?

— Помогнах й да извърши убийство.

Думите бяха изречени… Последва тишина и Ивлин се втренчи в него.

— Даваш ли си сметка какво говориш?

— Да. Не знаех какво всъщност правя. Помоли ме да й купя някои неща от… от аптеката. Не знаех… нямах никаква представа за какво й са… Накара ме да препиша една рецепта…

— Кога стана това?

— Преди четири години. Когато бяхме на Мартиника. Когато… Когато жената на Грег…

— Говориш за първата му жена… Гейл? Искаш да кажеш, че Лъки я е отровила?

— Да. И аз й помогнах. Когато си дадох сметка какво…

Ивлин го прекъсна:

— Когато си даде сметка какво е станало. Лъки ти е припомнила, че рецептата е написана от теб, че ти си доставил хапчетата и че си замесен наравно с нея, така ли?

— Да. Каза ми, че го е направила от жалост… Че Гейл е страдала… Че я е помолила да й даде нещо, което да сложи край на всичко.

— Убийство от състрадание! Всичко е ясно! И ти повярва на тези приказки?

Едуард Хилингдън замълча за миг.

— Не, не — каза той след малко. — Не повярвах… вътрешно не бях убеден, че… Приех го само защото исках да повярвам. Защото бях влюбен в Лъки.

— И после, когато тя се омъжи за Грег, продължи ли да вярваш?

— Дотогава вече се бях заставил да вярвам…

— А Грег? Какво знаеше той?

— Абсолютно нищо.

— Трудно ще ме убедиш в това.

Едуард Хилингдън изведнъж избухна:

— Ивлин! Трябва да се отърва от цялата тази каша! На всяка цена! Тази жена все още ме шантажира с това, което направих! Много добре знае, че вече не изпитвам нищо към нея… Нищо? Не, не е така… Защото започнах да я мразя! Но тя непрекъснато ми напомня, че съм свързан с нея… че ни свързва онова, което направихме заедно.

Ивлин започна да крачи напред-назад из стаята. След малко спря пред него и го погледна в очите.

— Едуард… Проблемът ти е само в това, че си толкова безумно чувствителен… а и си невероятно податлив на внушения. Тази дяволска жена те държи в ръцете си и прави с теб каквото си пожелае единствено защото се възползва от чувството ти за вина… И ще ти го кажа съвсем искрено… Вината, която те измъчва, не е свързана с убийството… Чувстваш се виновен заради изневярата си, заради прелюбодеянието… Заради връзката си с Лъки. И тя се е възползвала от това и те е превърнала в свой инструмент, накарала те е да се чувстваш виновен за онова убийство наравно с нея. Но ти не си виновен за него!

— Ивлин… — той пристъпи към нея.

Тя отстъпи назад и го погледна изпитателно.

— Истина ли е всичко това, Едуард? Истина ли е?

Или измисляш?

— Ивлин! Защо да измислям?

— Не зная — отговори Ивлин Хилингдън бавно. — Може би защото… Просто ми е трудно да се доверя на когото и да било. И защото… О, не зная! Сигурно не мога да разпознавам истината, когато я чуя.

— Хайде да зарежем всичко… Да се върнем в Англия…

— Да, ще се върнем… Но не сега.

— Защо не?

— Засега трябва да продължаваме, сякаш нищо не се променило… Това е много важно. Разбираш ли, Едуард? Лъки изобщо не бива да се досети какво сме намислили…