Агата Кристи
Карибска мистерия (1)

Глава първа
Майор Палгрейв разказва

— Да вземем Кения, например — каза майор Палгрейв. — Толкова много хора говорят за тази страна, без да имат ни най-малка представа за нея! Виж, аз самият съм прекарал четиринадесет години от живота си там. При това най-добрите!

Старата мис Марпъл наклони глава. Докато майор Палгрейв изреждаше малко нещо скучноватите спомени за живота си, тя мирно и тихо се занимаваше със собствените си мисли. Местата се сменяха непрекъснато. По-рано беше Индия. Майори, полковници, генерал-майори… И познатите до втръсване Симла, носачи, тигри, Чута Хазри-Тифин, Китмагарс и така нататък, и така нататък. Майор Палгрейв използваше малко по-различни думи — сафари, Кикую, слонове, суахили. Но нещата по същество не се различаваха — той също беше застаряващ мъж, който има нужда от слушател, за да може поне в спомените си да съживи някогашните щастливи дни. Дните, когато плещите му не са били прегърбени, когато е виждал без очила и е чувал нормално. Мнозина от тези приказливци бяха приятни стари момчета с военна осанка, но имаше и други — отчайващо досадни и отблъскващи. А майор Палгрейв, за жалост — с пурпурночервеното си лице, стъкленото око и вида си на препарирана жаба, беше от последните.

Всички тях мис Марпъл бе удостоявала с учтиво благоволение. Обикновено тя си даваше вид, че слуша внимателно, кимаше от време на време в знак на съгласие и се отдаваше на собствените си мисли, или се наслаждаваше на това, което в момента се намираше пред погледа й — в този случай това бяха тъмносините води на Карибско море.

„Толкова мило от страна на скъпия Реймънд — мислеше тя с благодарност. — Толкова невероятно и неописуемо мило…“

Макар че тя не можеше да си обясни защо толкова се беше загрижил за старата си леля. Може би съвестта му се беше обадила? Чувството за дълг към семейството? Или наистина беше привързан към нея?

Тя смяташе, че в общи линии — да. Винаги е бил привързан към нея — макар и с леко раздразнение и снизходителност. Винаги се бе опитвал да я поучава, да я направи „модерна“. Изпращаше й книги. Съвременни романи. Толкова трудни за четене — всичките до един за неприятни хора, които се занимават със странни неща, без те дори да им доставят удоволствие. Когато мис Марпъл беше млада, думата „секс“ не се споменаваше — не че нямаше такова нещо, имаше предостатъчно. Но не се говореше за това — тогава хората просто му се наслаждаваха много повече отколкото сега или поне така й се струваше. Макар и белязано с думата „грях“, онова, старото, беше за предпочитане пред това, в което й се струваше, че се е превърнало сега — в нещо като задължение.

Погледът й се спря върху книгата в скута й, отворена на двадесет и трета страница — дотам беше стигнала (и всъщност, никак не й се искаше да стигне по-нататък).

… — Нима искаш да кажеш, че изобщо не си имала полов живот? — попита младият мъж с изумление. — На деветнадесет! Но просто трябва да започнеш! Това е толкова важно!

Момичето наведе смутено глава и сплъстената коса падна върху лицето му.

— Зная — промърмори то. — Зная.

Той я погледна — изпоцапаната памучна фланелка, босите крака, мръсните нокти, миризмата на гранясала мазнина… Зачуди се защо я намира толкова привлекателна.

Мис Марпъл също се чудеше! Ама наистина! Да те насилват да правиш секс, сякаш те карат да пиеш сироп за кашлица! Горките млади хора!

„Мила лельо Джейн! Не бива да заравяш главата си в пясъка като някой щраус! Потънала в този твой идиличен селски свят! Важен е ИСТИНСКИЯТ ЖИВОТ!“

Така беше казал Реймънд — и леля му Джейн го беше погледнала засрамена, както би трябвало да се очаква, и му бе отговорила: „Да, боя се, че съм доста старомодна“.

Макар че истинският живот на село далеч не беше идиличен. Хората като Реймънд не знаеха нищо за него. Изпълнявайки задълженията си в селската енория, мис Марпъл беше придобила обширни познания за фактите на селския живот. Тя не изпитваше нужда да говори за тях, още по-малко да пише за тях — но ги познаваше добре. Много „секс“ — естествен и противоестествен. Изнасилвания, прелюбодеяния, всякакви перверзни. (За някои от тях, ама наистина, дори учените младежи от Оксфорд, тези, които пишат цели книги за подобни неща, не са и чували.)

Мис Марпъл се върна към реалността и поде казаното от майор Палгрейв…

— Много необикновено преживяване — промърмори тя окуражително. — Твърде интересно.

— Бих могъл да ви кажа много повече. Но, разбира се, някои от тези неща са неподходящи за ушите на една дама…

С лекотата, придобита от дългогодишен опит, мис Марпъл спусна надолу свенливо трепкащи клепачи, а майор Палгрейв продължи да разказва, но в омекотен вариант, за нравите и обичаите на някои диви племена. Тя отново се върна към мислите за любимия си племенник.

Реймънд Уест беше преуспяващ романист и печелеше много. Съвестно и много мило, той правеше всичко възможно, за да облекчи живота на възрастната си леля. Миналата зима тя се беше разболяла от пневмония и лекарят й беше препоръчал повече слънце. С аристократичен жест Реймънд й предложи да замине за островите в Карибско море. Мис Марпъл се възпротиви — заради разходите, разстоянието, трудностите при пътуването и защото не искаше да изоставя без надзор къщата си в селцето Сейнт Мери Мийд. Но Реймънд се погрижи за всичко. Негов приятел, който в момента пишел книга, имал нужда от спокойно място в провинцията.

— Ще се грижи за къщата отлично. Той е домошар. И е обратен… Искам да кажа…

Реймънд замълча леко смутен, но реши, че дори и старата леля Джейн би трябвало да е чувала думата „обратен“.

Той продължи да я убеждава по другите пунктове от възражението й. В днешно време пътуването било нищо и половина. Щяла да пътува със самолет — една приятелка, Диана Хоръкс, отивала до Тринидад и щяла да я придружи дотам, а на Сен Оноре щяла да отседне в хотел „Златната палма“, собственост на семейство Сандерсън. Най-прекрасната двойка на света! Те щели се погрижат всичко наистина да е както трябва. Щял да им пише веднага.

Семейство Сандерсън обаче се беше върнало в Англия. Независимо от това техните приемници, семейство Кендъл, бяха много мили и отзивчиви и увериха Реймънд, че няма нужда да се притеснява за леля си. На острова имало много добър лекарю ако се наложи за нещо спешно, а те лично щели да се грижат за комфорта на възрастната дама.

И освен това бяха удържали на думата си. Моли Кендъл беше простодушна блондинка на двадесет и няколко години, която очевидно винаги беше в добро настроение. Тя посрещна мис Марпъл много сърдечно и наистина правеше всичко, за да се чувства тя добре. Тим Кендъл, мъжът й — слаб, чернокос, на около тридесет — също беше самата любезност.

„Така че, ето ме“ — мислеше мис Марпъл… Далеч от суровия английски климат, със собствено бунгало, ведро усмихнатите островитянки, които се грижеха за всичко, Тим Кендъл — винаги готов да се пошегува, когато се съветваше с него за менюто на следващия ден, късата, равна пътека от бунгалото до плажа, където можеше да седи на плетен стол и да наблюдава къпещите се… Имаше дори няколко възрастни гости за компания. Старият мистър Рафиъл, доктор Греъм, пастор Прескът със сестра си и сегашният кавалер на мис Марпъл — майор Палгрейв.

Какво повече би могла да иска една възрастна дама?

За съжаление, а мис Марпъл изпитваше угризения дори да си го помисли, тя не беше толкова доволна, колкото би трябвало да се очаква.

Приятно и топло — да. И толкова полезно за ревматизма й… И красивия пейзаж, макар че… не беше ли малко монотонен? Толкова много палми. Всеки ден едно и също… И нищо не се случва! Не както в Сейнт Мери Мийд — там непрекъснато се случва нещо. Веднъж племенникът й беше сравнил живота в селото с жабуняк в блато, а тя с възмущение беше отбелязала, че ако сложиш този жабуняк на стъкълце и го погледнеш под микроскоп, в него ще видиш твърде много живот. Да, в Сейнт Мери Мийд наистина непрекъснато ставаше нещо. В главата й започнаха да се връщат случка подир случка — грешката в сиропа за кашлица на старата мисис Линит, толкова странното поведение на младия Полгейт, когато дойде майката на Грегъри Уд, за да го види (но наистина ли това беше майка му?), истинската причина за скарването между Джо Ардън и жена му… Толкова много интересни човешки проблеми, на които беше посветила десетки приятни часове, потънала в размисъл. Ех, да имаше и тук нещо… нещо, с което да се заеме…

Стресната, тя забеляза, че майор Палгрейв е изоставил Кения и вече говори за северозападните райони на Индия, където някога бил ефрейтор. За жалост той беше задал въпрос и сега с голямо нетърпение очакваше отговора:

— Не сте ли съгласна с мен?

От дълъг опит мис Марпъл беше свикнала да се справя с подобни положения съвсем умело.

— Не мисля, че имам достатъчно опит, за да мога да преценя. Боя се, че винаги съм живяла доста усамотено.

— Така и трябва, така и трябва, уважаема госпожо — извика майор Палгрейв галантно.

— Вашият живот е бил толкова разнообразен — каза мис Марпъл, решена да компенсира предишното си приятно за нея разсейване.

— Не мога да се оплача — отвърна майор Палгрейв добродушно. — Никак не мога.

Той се огледа критично наоколо и отбеляза:

— Хубаво място е това.

— Да, наистина — съгласи се мис Марпъл, но не можа да се сдържи и добави: — Чудя се дали понякога тук се случва нещо?

Майорът я изгледа.

— О, случват се доста неща. Скандали, колкото искате… Моля? Но защо, бих могъл да ви разкажа…

Но не скандалите интересуваха мис Марпъл. В днешните скандали нямаше нищо интересно. Мъже и жени, които сменят партньорите си и привличат вниманието на околните върху това, вместо да си замълчат и да се засрамят, както би трябвало да се очаква от тях…

— Преди няколко години стана дори убийство. Един човек на име Хари Уестърн. Новината заля вестниците тогава. Сигурно помните.

Мис Марпъл кимна без особен ентусиазъм. Това убийство не беше по вкуса й. И беше заляло пресата преди всичко, защото повечето замесени бяха извънредно богати. Беше много вероятно Хари Уестърн да е застрелял граф Де Ферари — любовника на жена си — и също толкова вероятно, добре подготвеното му алиби да е било купено срещу солидна сума пари. Изглежда всички са били пияни и в цялата история участваха доста наркомани. „Толкова безинтересни хора“ — мислеше мис Марпъл… Макар че без съмнение всички те бяха привлекателни и приятни за гледане. Но определено не бяха от нейния тип.

— И ако питате мен, това не е единственото убийство станало тук. — Майорът кимна и й намигна. — Аз имах своите подозрения на времето…

Мис Марпъл изпусна кълбото прежда, майорът се наведе и й го подаде.

— Като говорим за убийства, веднъж попаднах на много интересен случай… е, не лично, но…

Мис Марпъл му се усмихна окуражително.

— Веднъж се бяхме събрали в клуба и един приятел започна да разказва някаква история. За някакъв негов пациент. Приятелят ми беше лекар. Веднъж посред нощ го събудил непознат млад човек. Жена му се била обесила. Нямали телефон, така че след като я свалил от въжето и направил каквото могъл, той се качил на колата си и тръгнал да търси лекар. Не била умряла, но била в много тежко състояние. Както и да е, прескочила трапа. Младият човек изглежда бил много влюбен в нея. Плакал като дете. Забелязал, че от известно време тя се държи странно, изпадала в пристъпи на депресия и така нататък. Е, това било. Като че ли нещата се оправили, но всъщност някъде след около месец жената взела свръхдоза приспивателно и умряла. Тъжна история.

Майор Палгрейв замълча и поклати глава няколко пъти. Тъй като очевидно не беше завършил, мис Марпъл не каза нищо.

— Е, случват се такива неща, може да си каже човек. Нищо ново под слънцето. Невротична жена, нищо необикновено. Но някъде след около година този лекар си говорел със свой колега и приятел и той му разказал за някаква друга жена, която се опитала да се удави, а мъжът й я спасил, но след седмица тя все пак се отровила с газ.

Истинско съвпадение, нали? Съвсем същият случай. Моят познат казал: „И аз имах подобна история. Човекът се казваше Джоунс, (или както там му било името). Как се казваше твоят?“ Но събеседникът му не успял да си спомни точно. Бил Робинсън или нещо подобно. Но не Джоунс. Двамата се спогледали и решили, че всичко това е много странно. И тогава моят познат извадил една снимка. Показал я на другия и казал: „Ето това е човекът. На следващия ден отидох, за да уредя формалностите, и пред вратата забелязах чудесен хибискус, разновидност, която не бях виждал наоколо. Бях в колата. Точно като правех снимката, на вратата излезе мъжът, така че заснех и него, без той да забележи. Попитах го за хибискуса, но той не можа да ми каже името на тази разновидност.“ Колегата му погледнал снимката и макар и да била малко нефокусирана, бил готов да се закълне, че мъжът е същият, на когото бил попаднал и той. Не знам дали са тръгнали по следите му. И да са, не са стигнали доникъде. Предполагам, че този Джоунс, или Робинсън, е прикрил следите си твърде добре. Но историята е странна, нали? Не бих си помислил, че нещо такова може да се случи.

— О, аз не бих се изненадала — каза мис Марпъл добродушно. — Такива неща стават почти всеки ден.

— Е, чак пък всеки ден! Доста невероятно ми се вижда.

— Ако човек открие формула, която действа, не би се отказал от нея. Ще продължи да я прилага.

— Като Смит, който давел съпругите си във ваната, а?

— Нещо такова. Да.

— Лекарят, моят познат, ми даде тази снимка като куриоз…

Майор Палгрейв започна да тършува в препълнения си портфейл и да мърмори:

— Колко много неща имам тук… Защо ли ги държа…

Мис Марпъл смяташе, че може да си обясни защо. Те бяха част от живота му. С тях той илюстрираше разказите си. Това, което й беше разказал току-що, поне така й се струваше, беше една доста видоизменена от многократна употреба версия.

Майорът продължи да рови в портфейла си и да мърмори:

— Бях забравил за тази история… А каква хубава жена беше… и през ум не може да ти мине… Но къде е… А, това връща мисълта ми назад… Какви бивни само! Трябва да ви покажа…

Той млъкна. Извади малка снимка и се вгледа в нея.

— Искате ли да видите лицето на един човек, извършил убийство?

Той понечи да й я подаде, но изведнъж замръзна. Майор Палгрейв — сега видът му на препарирана жаба биеше на очи повече от всякога, гледаше втренчено над дясното й рамо — оттам долетяха гласове и приближаващи се стъпки.

— Проклет да съм, ако… Искам да кажа…

Майорът натъпка всичко обратно в портмонето си и го прибра в джоба си. Лицето му придоби още по-тъмночервен оттенък и той възкликна с неестествено висок глас:

— Та както казвах, исках да ви покажа тези слонски бивни… Най-големия слон, който някога съм убивал… А! Здравейте! — Тонът му изведнъж стана припрян и престорено сърдечен. — Вижте кой идва! Голямата четворка, флора и фауна! Имахте ли късмет днес?

Оказа се, че приближилите се са четирима от гостите на хотела, които мис Марпъл вече бе виждала. Бяха две семейни двойки и макар че не знаеше фамилиите им, беше дочула, че към едрия мъж със стърчаща нагоре гъста сива коса се обръщат с Грег, че блондинката, която му беше жена, е Лъки и че другите двама — тъмнокосият слаб мъж и хубавата, но доста загоряла от слънцето жена — са Едуард и Ивлин. Беше разбрала, че са ботаници и че освен това се интересуват от птици.

— Никакъв късмет — отговори Грег. — Поне не успяхме да намерим това, което търсехме.

— Мисля, че не познавате мис Марпъл. Полковник Хилингдън и мисис Хилингдън. Грег и Лъки Дайсън.

Те я поздравиха приветливо и Лъки каза високо, че ще умре, ако не получи нещо за пиене на секундата или още по-бързо.

Грег махна на Тим Кендъл, който седеше малко настрани и преглеждаше с жена си някакви счетоводни книги.

— Здрасти, Тим! Донеси ни нещо за пиене. — След това се обърна към останалите: — Плантаторски пунш, нали?

Всички се съгласиха.

— За вас, мис Марпъл?

Мис Марпъл му благодари, но каза, че предпочита лимонов сок.

— Разбира се — каза Тим Кендъл. — Един лимонов сок и пет пунша.

— Ела при нас, Тим.

— Ще ми се да можех — отговори Тим. — Но трябва да прегледам тези сметки. Не мога да оставя всичко на Моли. Между другото, довечера ще свири фолклорният оркестър.

— Чудесно — извика Лъки. — По дяволите — добави почти веднага след това: — Цялата съм в тръни! Ох! Едуард нарочно ме бутна в някакъв трънлив храст!

— С прекрасни розови цветове — каза Хилингдън.

— И прекрасни дълги тръни. Ти си звяр, садист, нали Едуард?

— За разлика от мен — каза Грег с усмивка. — Преизпълнения с каймака на човешката доброта.

Ивлин Хилингдън седна до мис Марпъл и започна да разговаря с нея свободно и приятно.

Мис Марпъл остави плетката на коленете си. Бавно и с известно усилие заради ревматизма във врата си тя извърна глава назад и погледна през дясното си рамо. Недалеч се виждаше голямото бунгало, заето от богатия мистър Рафиъл, но в него нямаше признаци на живот.

Тя отговаряше на забележките на Ивлин (колко мили бяха всички с нея), но очите й оглеждаха замислено лицата на двамата мъже.

Едуард Хилингдън имаше приятен вид. Тих, много очарователен човек… А Грег — едър, веселяк, с вид на щастливец. „Той и Лъки са канадци или американци“ — помисли си тя.

Погледна майор Палгрейв, който все още се правеше на благовъзпитан добряк, макар и доста пресилено.

Интересно…