Агата Кристи
Карибска мистерия (10)

Глава десета
Решение в Джеймстаун

Доктор Греъм беше в кабинета на местния администратор в Джеймстаун — мрачния тридесет и пет годишен негов приятел Дейвънтри.

— По телефона ми прозвуча доста тайнствено, Греъм — каза Дейвънтри. — Нещо конкретно ли те тревожи?

— Не зная със сигурност — отговори доктор Греъм, — но съм обезпокоен.

Дейвънтри погледна доктора в очите и кимна, когато прислужникът внесе поръчаните напитки. Веднага заговори за някаква риболовна експедиция, в която беше участвал и едва когато прислужникът излезе, той се отпусна назад и каза направо:

— Добре тогава. Да чуем.

Доктор Греъм му разказа фактите, които го бяха обезпокоили, и Дейвънтри подсвирна удивено.

— Разбирам. Значи смяташ, че около смъртта на стария Палгрейв има нещо нередно. Вече не си толкова сигурен, че е настъпила по естествени причини. А кой подписа смъртния акт? Сигурно Робертсън. Той изобщо не се е усъмнил, така ли?

— Не. Но предполагам, че мнението му е било повлияно от таблетките Серенит, намерени в банята. Попита ме дали Палгрейв някога се е оплаквал от хипертония, но аз лично никога не съм го преглеждал, нито пък съм разговарял с него за здравето му. Изглежда се е оплаквал от кръвното си на други хора в хотела. Всичко — таблетките, това, което е казал на останалите, абсолютно всичко съвпада… нямаше никаква причина за съмнение. Най-естествено беше да се направо такова заключение… Но сега си мисля, че то е било погрешно. Ако аз трябваше да подпиша смъртния акт, бих го направил, без да се замисля. На пръв поглед всичко говори за естествена смърт. И изобщо не бих се замислил, ако не беше изчезнала онази снимка…

— Слушай, Греъм — каза Дейвънтри. — Не смяташ ли, че обръщаш прекалено много внимание на една фантастична история, позволи ми да я нарека така, разказана ти от някаква възрастна дама? Знаеш какви са тези старици. Непрекъснато преувеличават и измислят всевъзможни неща.

— Да, зная това — отвърна Греъм мрачно. — Зная това. Сам си го помислих и си казах, че може би наистина е така. Но някак си съмнението ми си остава. Разказът й беше прекалено ясен и подробен…

— Всичко това ми се струва ужасно неправдоподобно — възрази Дейвънтри. — Някаква стара жена ти казва, че една снимка не трябвало да бъде там… Не, обърках се, исках да кажа обратното. Както и да е, единственото нещо, на което би могъл да се позовеш в случая, е разказът на камериерката, която твърди, че шишенцето с таблетки, намерено в банята му и послужило като основание за заключението, не е било там предишния ден. Но за това може да се намерят стотици обяснения! Може би винаги е носил това лекарство в джоба си.

— Възможно е, разбира се.

— Може и камериерката да е сгрешила, да не го е забелязала…

— И това е възможно.

— Е, тогава?

— Момичето беше много сигурно.

— Местните хора са много чувствителни. Емоционални. Лесно можеш да разпалиш въображението им. Да не би да имаш основание да мислиш, че не ти е казала всичко, което знае?

— И това не е изключено — каза доктор Греъм бавно.

— Ако е така, по-добре се опитай да я накараш да ти каже всичко. Няма смисъл да вдигаме шум напразно… Освен ако не сме напълно сигурни. Ако не е умрял от високото си кръвно, тогава от какво според теб?

— Би могло да е от много неща… В наши дни… — започна доктор Греъм.

— Искаш да кажеш, че има много неща, които не оставят следи, така ли?

— Не всеки — каза доктор Греъм тихо — би бил толкова услужлив към полицията, че да използва арсеник.

— Слушай, чакай да изясним нещата. Какво намекваш? Че вместо истинските хапчета е поставено нещо друго? И че майорът е бил отровен?

— Не… не е така. Така смята онова момиче… Виктория някоя си… Но тя греши. Ако е трябвало да се отърват от майора бързо, биха му дали отровата по друг начин… най-вероятно в чаша с питие. След това биха сложили флакона с таблетките, които се предписват при хипертония, в стаята му, за да изглежда, че е умрял по естествени причини. И са пуснали слух, че страда от това заболяване.

— Откъде е тръгнал този слух?

— Опитах се да разбера, но безуспешно… Направено е много умно… Например Хикс казва: „Струва ми се Игрек спомена…“ Питаш Игрек и той отговаря: „Не, не съм казвал такова нещо, но си спомням, че Зет онзи ден говореше…“ Зет пък обяснява: „Чух няколко души да приказват за това. Хикс също беше сред тях“. И кръгът се затваря.

— Някой е постъпил умно, така ли?

— Да. Веднага щом се разбра за смъртта на майора, всички заговориха за високото му кръвно и започнаха да повтарят какво са чули от някой друг.

— А нямаше ли да е по-просто да го отровят и толкова?

— Не. Щеше да има разследване, може би аутопсия… А сега лекарят е приел смъртта за естествена и е подписал смъртния акт, без да се усъмни и за миг…

— Добре. Какво предлагаш да направя? Да се обърна към криминалната полиция? Да предизвикам ексхумация? Имаш ли представа каква смрад ще се надигне…

— Би могло да стане без много шум.

— Без много шум? На Сен Оноре? Я си помисли! Приказките ще плъзнат още преди да е станало! — Дейвънтри въздъхна. — Както и да е. Предполагам, че при всички случаи ще трябва да направим нещо. Но ако питаш мен, всичко това е като да търсиш под вола теле.

— Искрено се надявам да е така — каза доктор Греъм.