Агата Кристи
Карибска мистерия (4)

Глава четвърта
Мис Марпъл търси лекарска помощ

Доктор Греъм беше симпатичен около шестдесет и петгодишен човек. Беше практикувал на островите в продължение на много години, но сега вече почти не работеше и беше поверил повечето си пациенти на местните си колеги. Той поздрави мис Марпъл сърдечно и я попита от какво се оплаква. За щастие на нейната възраст винаги имаше по някое заболяване, от което би могла да се оплаче, макар и с известно преувеличение. Мис Марпъл се поколеба между „рамото ми“ и „коляното ми“, но най-накрая се спря на болките в коляното, които за жалост, както трябваше да признае, винаги бяха на разположение.

Доктор Греъм беше удивително любезен и не й посочи факта, че на нейната възраст подобни болки са нещо най-естествено. Предписа й едни от полезните малки хапчета, които са в основата на всяко лекарско предписание. Тъй като от опит знаеше, че повечето възрастни хора се чувстват самотни, когато дойдат на островите, той остана известно време при нея, за да побъбрят.

„Много мил човек — помисли си мис Марпъл. — И наистина се срамувам, че трябва да го лъжа, но не виждам какво друго мога да направя.“

Още от дете мис Марпъл се беше научила да уважава истината и искрено ненавиждаше лъжата. Само че понякога, когато сметнеше, че е неин дълг, тя можеше да си позволи да излъже и лъжите й звучаха удивително правдоподобно и убедително.

Мис Марпъл се прокашля, за да прочисти гърлото си, и както подобава на една възрастна дама, каза с притеснение и леко смущение:

— Докторе, искам да ви попитам за нещо… Не бих искала да го споменавам, но… но не знам какво друго да направя… Макар че всъщност никак не е важно… Само че за мен е много важно… Надявам се, че няма да сметнете това, което искам, за досадно или за недопустимо…

На тази увертюра доктор Греъм отговори съвсем учтиво:

— Нещо ви безпокои? Позволете ми да ви помогна.

— Свързано е с майор Палгрейв. Толкова жалко, че почина… Горкият… Когато научих тази сутрин, наистина ми дойде като гръм от ясно небе…

— Да — съгласи се доктор Греъм. — Наистина стана малко внезапно. Вчера майорът беше в прекрасно настроение…

Говореше любезно, но равнодушно. Очевидно не смяташе, че в смъртта на майор Палгрейв има нещо необяснимо. Мис Марпъл се зачуди дали пък тя самата не си въобразява неща, които не съществуват. Дали пък не беше станала прекалено мнителна? Може би повече не трябваше да се доверява на собствените си преценки? Не че в случая ставаше дума за преценка, не, просто за подозрение. Но вече беше започнала, така че трябваше да продължи.

— Вчера седяхме и си приказвахме — каза тя — и майорът ми разказваше интересни случки от живота си. Ходил е на толкова много места…

— Да, наистина — съгласи се доктор Греъм, който очевидно също не един път беше слушал отегчителните спомени на майора.

— След това заговори за семейството си или по-скоро за детските си години, а аз му разказах за моите племенници и той прояви интерес. Показах му снимка на един от племенниците си… Толкова мило момче… Е, вече не е съвсем момче, но за мен винаги ще си остане… Разбирате, нали?

— Напълно — каза доктор Греъм и се зачуди още колко време трябва да мине, за да разбере за какво всъщност става дума.

— Дадох му снимката, за да я разгледа и тогава дойдоха онези хора… Много мили хора… Които събират диви цветя и ловят пеперуди… полковник Хилингдън и жена му, ако не се лъжа и…

— О, да, зная. Хилингдън и Дайсън.

— Точно така. Та те дойдоха неочаквано и бяха в много добро настроение, поръчаха си напитки, след това седнаха при нас и се заприказвахме. Беше много приятно. Майорът трябва машинално да е прибрал снимката ми в джоба си. Тогава не обърнах много внимание, но после си спомних и си казах: „Трябва да напомня на майор Палгрейв да ми върне снимката на Дензъл“. Снощи пак си спомних за нея в ресторанта, когато свиреше оркестърът, но не исках да го безпокоя, защото толкова се забавляваше… Реших да оставя за днес сутринта… Само че тази сутрин… — мис Марпъл замълча, останала без дъх.

— Да, да — каза доктор Греъм. — Разбирам ви напълно. Естествено, искате да си вземете снимката. Това ли е всичко?

Мис Марпъл кимна в знак на съгласие.

— Да, точно това. Виждате ли, нямам друга такава снимка, а няма и негатив. Не искам да я загубя, защото горкият Дензъл почина преди пет или шест години. Той беше мой любимец… Само тази снимка ми беше останала за спомен… Помислих си… Надявах се… Дали няма да можете да я вземете? Не знам към кого другиго да се обърна, разбирате, нали? Не зная кой ще се разпореди с вещите на майора и… Толкова е трудно… Какво ли ще си помислят за мен, ако поискам такова нещо… Едва ли ще ме разберат… Никой не може да разбере какво означава тази снимка за мен…

— Да, да, естествено — успокои я доктор Греъм. — Разбирам ви напълно. В желанието ви няма нищо странно. Всъщност, ще се срещна с представител на властите съвсем скоро… погребението ще се състои утре. Днес трябва да дойде човек от местната администрация, за да прегледа вещите и документите на майора, след това ще се свържат с наследниците му… Както се прави в подобни случаи… Ако ми опишете тази снимка, ще мога да…

— Ами… направена е пред къщата… — каза мис Марпъл. — Един човек, искам да кажа Дензъл, тъкмо излиза през пътната врата. Снимал я е другият ми племенник, който обича да снима цветя… А там има един хибискус, ако не се лъжа, или друго красиво растение… Дензъл случайно е излязъл точно в този момент и снимката не е много хубава, размазана е малко… Но на мен ми харесваше и я запазих…

— Е, това е напълно достатъчно — каза доктор Греъм. — Мисля, че няма да има проблем да ви върнем снимката, мис Марпъл.

— Много сте мил, докторе! Наистина! Разбирате притеснението ми, нали?

— Да, естествено — отговори доктор Греъм и топло стисна ръката й. — И не се тревожете. Раздвижвайте коляното си всеки ден, само че внимателно. Ще ви изпратя таблетките. Вземайте по една три пъти дневно.