Агата Кристи
Карибска мистерия (25)

Глава двадесет и пета
Мис Марпъл използва въображението си

— Значи ето за какво било всичко това — каза мистър Рафиъл.

Бяха се усамотили с мис Марпъл.

— Значи тя е имала любовна авантюра с Тим Кендъл, така ли? — попита той.

— Едва ли е било само авантюра — отговори мис Марпъл оживено. — По-скоро романтично увлечение с надежда за брак в бъдеще.

— Така ли? И кога? След като жена му умре?

— Не мисля, че горката Естер Уолтърс е знаела, че Моли я очаква смърт — каза мис Марпъл. — Предполагам, тя е повярвала на приказките на Тим Кендъл… Че Моли е влюбена в друг мъж, който я е последвал тук, на острова… Изглежда е смятала, че Тим ще се разведе. Съвсем почтено и законно. Но го е обичала много.

— Е, това не е трудно да се обясни. Той е привлекателен тип… Но какво го е накарало да й обърне внимание…

— Мистър Рафиъл, вие знаете отговора, нали? — попита мис Марпъл.

— Е, мога да дам доста добро обяснение, но не мога да разбера откъде ти си научила. И как би могъл да разбере Тим Кендъл.

— Е, мога да обясня тези неща с помощта на малко въображение, макар че би било по-просто, ако ми кажете вие.

— Няма да ти кажа нищо. Ти ми кажи, след като си толкова умна.

— Струва ми се напълно възможно — започна мис Марпъл, — прислужникът ви Джаксън, както пролича и от думите ви, да има лошия навик от време на време да разглежда документите ви.

— Напълно възможно — съгласи се мистър Рафиъл. — Само че освен това, ако не се лъжа, казах, че сред тях не би могъл да намери нищо полезно за него. Погрижил съм се за това.

— Предполагам — каза мис Марпъл, — че е прочел завещанието ви.

— Да, да. Разбирам. Наистина имах копие от завещанието си.

— Казахте ми — продължи мис Марпъл, — казахте ми съвсем ясно и категорично, че в него няма нищо за Естер Уолтърс. Накарали сте я да повярва в това. А също и Артър Джаксън. И това е вярно, що се отнася до него. Не сте му оставили нищо, но сте оставили на Естер, макар и да не сте имали намерение да й съобщавате този факт. Нали съм права?

— Да, точно така е… Но не мога да си обясня как си разбрала.

— Е, начинът, по който настоявахте, че не сте й оставили нищо, беше достатъчно красноречив — обясни мис Марпъл. — Мога да кажа, че имам известен опит с хората, които лъжат.

— Предавам се — каза мистър Рафиъл. — Добре, права си. Оставих на Естер петдесет хиляди лири. Когато умра, смятах да я изненадам приятно. Предполагам, че след като е научил това, Тим Кендъл е решил да се освободи от сегашната си съпруга посредством подходяща доза едно или друго, и да се ожени за петдесет хиляди лири и Естер Уолтърс. И вероятно в подходящ момент е щял да се отърве и от нея. Но как е научил за тези петдесет хиляди лири?

— Казал му е Джаксън, разбира се — отговори мис Марпъл. — Двамата бяха доста близки. Тим Кендъл се държеше приятелски с него и предполагам, че за това не е имал никаква специална причина, просто му е бил симпатичен. А между другите клюки Джаксън му е споменал, че Естер Уолтърс ще наследи много пари, макар и да е в неведение за това, и дори, може би, че той самият се надява да я убеди да се омъжи за него, въпреки че досега опитите му да заплени въображението й са напълно безуспешни.

— Нещата, които си въобразяваш, изглеждат напълно правдоподобни — отбеляза мистър Рафиъл.

— Но аз проявих глупост — отговори мис Марпъл. — Голяма глупост. Всичко съвпадаше, наистина. Тим Кендъл е много умен, независимо че е морално деградирал. Беше много ловък в пускането на слухове. Половината от нещата, които чух тук, са тръгнали от неговата уста, предполагам. Говореше се за някакъв нежелан млад човек, за когото Моли щяла да се омъжва, но съм склонна да вярвам, че този млад човек е бил самият Тим Кендъл, макар и тогава да не е използвал това име. Родителите й вероятно са дочули нещо лошо за него, той е решил да се направи на обиден и да не се съгласи Моли да им го „покаже“ както му е редът. След това двамата са измислили малък заговор, който им се е сторил много забавен. В началото тя се е цупела и е тъгувала за него, но след това се появява някой си мистър Тим Кендъл, добре научил имената на множество стари приятели на родителите й и те го приемат с отворени обятия, като приятният млад човек, който ще накара дъщеря им да забрави непрокопсаника… Сигурно с Моли са се смели дълго над плана си. Както и да е, те са се оженили и с парите й са успели да купят този хотел от предишните собственици. Предполагам, че е довършил остатъка от парите й доста бързо. След това попаднал на Естер Уолтърс и възможността да се сдобие с още пари…

— А защо не ме пречука направо? — попита мистър Рафиъл.

Мис Марпъл се изкашля.

— Предполагам, че първо е искал да бъде напълно сигурен за Естер Уолтърс. Освен това… Искам да кажа… — тя замълча, леко смутена.

— Освен това си е давал сметка, че няма да се наложи да чака дълго — каза мистър Рафиъл, — а е очевидно, че би било по-добре да умра от естествена смърт. Нали съм толкова богат… Смъртта на милионерите е обект на много по-голямо внимание, отколкото смъртта на една обикновена съпруга, нали?

— Да, много сте прав — отговори мис Марпъл. — И всичките тези лъжи, които наговори… Да вземем само това, в което е успял да убеди Моли… Тази книга за душевните болести под дюшека й… Давал й е наркотици, които са предизвиквали у нея халюцинации и кошмари. Вашият Джаксън наистина знае нещичко за тези неща. Струва ми се, че е разпознал някои от симптомите на Моли и се е досетил, че са предизвикани от наркотици. И онзи ден отиде в бунгалото й, за да поогледа какво има в банята. Интересуваше го кремът й за лице. Може би си е спомнил старите легенди за вещиците, които се мажели с мехлеми, в които имало беладона. Беладоната, поставена в крем за лице, би могла да предизвика точно такъв ефект. Чувство, че летиш, халюцинации, загуба на представа за времето и загуба на съзнание. Не е чудно, че Моли се страхуваше. Усещала е всичките симптоми на едно сериозно душевно заболяване. Джаксън е бил на прав път. Може би идеята му е дошла благодарение на разказите на майор Палгрейв за индийките, които давали татул на съпрузите си.

— Майор Палгрейв! — възкликна мистър Рафиъл. — Боже, какъв човек!

— Той сам предизвика съдбата си — каза мис Марпъл. — И съдбата на онова момиче Виктория… И едва не предизвика смъртта на Моли… Но успя да разпознае убиеца, няма съмнение в това.

— А как така изведнъж си спомни за стъкленото му око? — попита мистър Рафиъл с любопитство.

— Сеньора Де Касперо спомена нещо. Говореше някакви глупости, че бил грозен, че гледал лошо, че имал „лошо око“… Аз й обясних, че окото му е стъклено и че той, горкият, не е виновен за това. После тя каза, че очите му гледали в различни посоки, бил кривоглед… е, така беше, естествено. Каза, че носел нещастие. А аз знаех… знаех, че онзи ден бях чула нещо важно… И снощи, малко преди смъртта на Лъки си спомних какво беше то. И си дадох сметка, че вече няма никакво време за губене…

— А защо Тим Кендъл е убил не тази, която е искал?

— Чиста случайност. Според мен планът му е бил следният… След като е успял да убеди всички, включително и самата Моли, че тя е психически неустойчива натура и след като й е дал значителна доза от наркотика, който е използвал, той й е казал, че двамата с нея трябва да разгадаят мистериозните убийства, но тя трябва да му помогне. След като всички заспят, те поотделно е трябвало да отидат при потока. Вероятно й е казал, че знае много добре кой е убиецът и че трябва да му устроят капан. Моли се е подчинила, но е била объркана и замаяна от наркотика, което я е забавило. Тим е пристигнал пръв и е видял една жена, която много приличаше на Моли. Руса коса и светлозелен шал. Приближил се е отзад, запушил е устата й и я е потопил във водата…

— Симпатичен приятел! — възкликна мистър Рафиъл. — Само се чудя дали не би било по-лесно направо да й даде смъртоносна доза и всичко да приключи?

— Това е много по-лесно, разбира се — отговори мис Марпъл, — само че би предизвикало подозрения. Спомнете си, че всички приспивателни и успокоителни бяха прибрани, за да не може Моли да се добере до тях. А ако отнякъде се беше снабдила с нови, най-напред щяха да заподозрат мъжа й. Но ако в пристъп на отчаяние отиде и се удави в потока, докато невинният й съпруг спи сладко-сладко, цялата история щеше да се превърне в една романтична трагедия и никой не би предположил, че е убита. Освен това — добави мис Марпъл — убийците обикновено имат склонност да усложняват нещата. Просто не могат да не изработят някакъв сложен, пълен с подробности план.

— Изглежда смяташ, че знаеш всичко за убийците — вметна мистър Рафиъл. Значи смяташ, че Тим Кендъл не е разбрал, че е убил не тази, която трябва?

Мис Марпъл поклати глава.

— Дори не е погледнал лицето й. Избягал е колкото се може по-бързо. Изчакал е един час и е събудил хората, за да я търсят, играейки ролята на отчаян съпруг.

— А какво, по дяволите, е правела Лъки край потока посред нощ?

Мис Марпъл се прокашля притеснено.

— Струва ми се… Хм… Струва ми се, че е искала да се срещне с някого.

— С Едуард Хилингдън?

— О, не — отговори мис Марпъл. — С него всичко е било свършено… Чудех се дали… дали е възможно да е очаквала Артър Джаксън?

— Да чака Джаксън!

— Забелязах как го гледа един или два пъти — измърмори мис Марпъл в отговор.

Мистър Рафиъл подсвирна с уста.

— Моят женкар Джаксън! Няма да му го простя… Тим трябва доста да се е изненадал, когато е разбрал, че не е убил тази, която е искал.

— Да, наистина. Бил е доста отчаян. Видял е Моли жива и здрава… А си е давал много добре сметка, че слуховете за душевното й разстройство, които е разпространявал така усърдно, биха се спукали като сапунен мехур, ако я прегледа някой лекар специалист. А ако тя успееше да разкаже, че й е казал да отиде при потока, какво щеше да стане с него? Единствената му надежда е била да приключи с нея колкото може по-бързо. След това е напълно вероятно всички да повярват, че в пристъп на лудост Моли е удавила Лъки в потока и след това, ужасена от постъпката си, е отнела собствения си живот.

— И тогава — каза мистър Рафиъл — ти реши да се правиш на Немезида, а?

Той се отпусна на облегалката и изведнъж избухна в невъздържан смях.

— Това е дяволски добра шега! Ако само имаше представа на какво приличаше с този пухкав розов шал около главата! И да твърдиш, че си Немезида! Никога няма да го забравя!