Агата Кристи
Карибска мистерия (7)

I.

Беше около десет часът сутринта. Ивлин Хилингдън излезе от водата и легна на топлия златист пясък на плажа пред хотела. Тя свали плувната си шапка и тръсна черната си коса. Плажната ивица не беше много голяма. Хората се събираха тук сутринта и към единадесет и половина мястото вече се превръщаше в център за светски разговори и срещи. Вляво от Ивлин, на един от екзотичните плетени столове, седеше сеньора Де Касперо — красива венецуелка. До нея седеше старият мистър Рафиъл, който сега беше доайен на „Златната палма“ и се ползваше с вниманието, с което може да бъде удостоен само стар и много богат инвалид. За него се грижеше секретарката му Естер Уолтърс. Обикновено тя носеше със себе си бележник и молив, за да може да стенографира и изпрати веднага телеграма или писмо, ако мистър Рафиъл решеше, че се налага. Самият мистър Рафиъл в плажно облекло изглеждаше невероятно сбръчкан. Костите му бяха покрити с висящи торби суха кожа. Макар и да приличаше на човек, който скоро ще умре, видът му беше останал непроменен най-малко от осем години — поне така се говореше. Над сбръчканите му бузи гледаха проницателни сини очи и сякаш единственото удоволствие в живота му беше да възразява грубо на всичко, което каже някой друг.

Мис Марпъл също беше на плажа. Както обикновено тя седеше, плетеше и следеше какво става наоколо почти без да се намесва в разговорите. Когато се намесеше, останалите почти винаги се изненадваха, защото обикновено забравяха за присъствието й. Ивлин Хилингдън я погледна снизходително и си помисли, че тя е една приятна стара бабка. Сеньора Де Касперо втри още малко плажно масло в дългите си красиви крака и затананика някаква мелодийка. Тя не беше от приказливите. Погледна недоволно бутилката плажно масло и каза тъжно:

— Това далеч не е толкова добро, колкото „Франгипанио“. Но тук не можеш да го намериш. Колко жалко. — И клепачите й се спуснаха отново.

— Сега ли ще се потопите в морето, мистър Рафиъл? — попита Естер Уолтърс.

— Ще се потопя тогава, когато реша — отговори той троснато.

— Единадесет и половина е — напомни му Естер.

— И какво от това? — изръмжа мистър Рафиъл. — Мислиш, че съм вързан за часовника, така ли? Вечно: „Прави това точно в толкова часа, онова точно в и двадесет, другото точно в без двадесет! Фу!“

Мисис Уолтърс се бе грижила за мистър Рафиъл достатъчно дълго време, за да си изработи свой собствен начин да се справя с него. Тя знаеше, че след влизането във водата ще му трябва доста време, за да се възстанови от усилието, и му беше напомнила за къпането десетина минути по-рано, за да може той да й възрази и след това да направи каквото трябва точно навреме, за да не закъснеят за обяд, при това, без да има чувството, че го командват.

— Не ми харесват тези еспадрили — намръщи се мистър Рафиъл и вдигна леко единия си крак. — Казах му на онзи глупак Джаксън, но той никога не слуша какво му говоря!

— Мога да ви донеса други, мистър Рафиъл. Да отида ли?

— Никъде няма да ходиш. Ще стоиш тук и ще пазиш тишина. Мразя хората, които се щурат насам-натам като кудкудякащи кокошки!

Ивлин помръдна на пясъка и протегна ръце встрани.

Мис Марпъл, погълната от плетката си — поне така изглеждаше за околните, — изпъна крака си и бързо го прибра с хиляди извинения.

— О, колко съжалявам мисис Хилингдън. Стори ми се, че ви ритнах.

— Няма нищо — отговори Ивлин. — Плажът е толкова тесен и наблъскан с хора.

— О, моля ви, не се местете. Аз ще дръпна стола си назад, за да не ви ритна отново.

Мис Марпъл премести стола си и продължи да говори възбудено като малко дете:

— Толкова е хубаво тук! Знаете ли, никога не съм идвала на тези острови. Мислех си, че не бива да ходя на такива места, но ето че съм тук и то благодарение добрината на племенника ми. Предполагам, че доста добре познавате тази част на света, така ли е мисис Хилингдън?

— Е, била съм на този остров един-два пъти… Също и на повечето други.

— О, да! Заради пеперудите и цветята. С приятелите ви… Или сте роднини?

— Приятели сме.

— Предполагам, че доста пътувате заедно заради общите си интереси. Така ли е?

— Да. От няколко години пътуваме заедно.

— Сигурно сте преживели много вълнуващи неща.

— Не мисля — отговори Ивлин. Гласът й беше равен, леко отегчен. Тя не успя да потисне прозявката си. — Изглежда вълнуващите неща винаги се случват на други хора.

— И не сте попадали на опасни отровни змии, на диви животни или на побеснели туземци?

„Какви глупости приказвам“ — помисли си мис Марпъл.

— Само насекоми са ни хапали — увери я Ивлин.

— Горкият майор Палгрейв — продължи мис Марпъл. — Веднъж го ухапала змия.

Това, разбира се, беше пълна измислица.

— Така ли?

— Не ви ли е разказвал този случай?

— Може и да е. Не си спомням.

— Предполагам, че го познавахте добре?

— Майор Палгрейв? Не. Много слабо.

— Винаги разказваше толкова интересни неща!

— Ужасен стар досадник! — възкликна мистър Рафиъл. — При това пълен глупак. Нямаше да умре, ако се беше грижил за себе си както трябва.

— Не е съвсем така, мистър Рафиъл — възрази мисис Уолтърс.

— Знам какво говоря! Ако човек се грижи за здравето си както трябва, не може да му се случи нищо! Погледнете мен! Лекарите ме бяха отписали преди години. Добре, казах си, аз имам собствени правила за здравето си и ще спазвам тях. И ето ме тук.

Той се огледа гордо наоколо.

Наистина изглеждаше доста невероятно, че е там.

— Горкият майор Палгрейв имаше високо кръвно налягане — каза мисис Уолтърс.

— Глупости! — отговори мистър Рафиъл.

— Но това е истина — намеси се Ивлин Хилингдън. Гласът й неочаквано стана властен, нетърпящ възражение.

— Кой ви каза това? — попита мистър Рафиъл. — Той ли?

— Някой ми го каза.

— Лицето му беше много червено — подкрепи я мис Марпъл.

— Това нищо не значи — възрази мистър Рафиъл и добави: — Освен това съм сигурен, че не е имал високо кръвно, защото сам той ми е казвал.

— Как така ви е казвал? — попита неуверено мисис Уолтърс. — Струва ми се, че човек невинаги знае какво му има.

— Знае. Веднъж, когато се наливаше с любимите си пуншове, му казах: „Трябва да внимаваш с яденето и пиенето. На твоята възраст можеш да вдигнеш кръвното.“ А той ми отговори, че нямало за какво да се притеснява, защото кръвното му било отлично за неговата възраст.

— Но е вземал лекарства, струва ми се — намеси се още веднъж в разговора мис Марпъл. — Някакви таблетки… Казваха се… Нещо като Серенит, струва ми се.

— Ако питате мен — каза Ивлин Хилингдън, — той просто не е искал да признае, че му има нещо и че може да е болен. Струва ми се, че беше от тези, които не смеят да признаят, че са болни, защото се страхуват.

Изглежда това беше твърде дълго изречение за нея. Мис Марпъл погледна замислено чернокосата й глава.

— Бедата е — каза мистър Рафиъл с нетърпящ възражение тон, — че прекалено много хора обичат да обсъждат заболяванията на другите. Всички си мислят, че ако прехвърлиш петдесетте, неизбежно ще умреш от хипертония, коронарна тромбоза или нещо подобно. Глупости! Щом като някой ви каже, че му няма нищо, значи му няма нищо! Човек познава собственото си здраве най-добре. Колко е часът? Дванадесет без четвърт? Трябваше да се потопя в морето отдавна! Защо не ми напомняш за тези неща, Естер?

Мисис Уолтърс не реагира. Тя стана и доста сръчно помогна на мистър Рафиъл да се изправи на краката си, след което внимателно го придружи до водата. Влязоха в морето заедно.

Сеньора Де Касперо отвори очи и промърмори:

— Колко грозни са старите мъже! О, колко са грозни! Трябва да ги убиват на четиридесет… Дори на тридесет и пет! Нали?

Към тях се приближиха Едуард Хилингдън и Грегъри Дайсън.

— Как е водата, Ивлин?

— Както винаги.

— Никакво разнообразие, а? Къде е Лъки?

— Не зная — отговори Ивлин.

Мис Марпъл отново погледна черната й коса замислено.

— А сега ще се направя на кит — обяви Грегъри. Той хвърли на пясъка шарената си лятна риза и се спусна към водата с пухтене и ръмжене, размахвайки ръце, пльосна се във вълните и заплува бърз кроул. Едуард Хилингдън седна на пясъка до жена си. След малко я попита:

— Ще влезеш ли пак?

Тя се усмихна, сложи си шапката за плуване и тръгна с мъжа си към морето по доста по-обикновен начин.

Сеньора Де Касперо отново отвори очи.

— Първо си помислих, че тези хора са на сватбено пътешествие. Той се държи така очарователно с нея… А после разбрах, че са женени от осем… девет години! Не е ли невероятно?

— Чудя се къде ли е мисис Дайсън? — каза мис Марпъл.

— Тази Лъки? Сигурно е с някой мъж.

— Така ли… смятате?

— Убедена съм — отговори сеньора Де Касперо. — Тя е от тези. Само че вече не е толкова млада и очите на мъжа й непрекъснато шарят наоколо… През цялото време пуска въдици, за да улови някоя рибка… Знам.

— Да — отговори мис Марпъл. — Сигурна съм, че знаете.

Сеньора Де Касперо я погледна с изненада. Явно не беше очаквала да чуе нещо толкова язвително от устата на тази бабка.

Само че мис Марпъл гледаше вълните с добродушно, невинно изражение.

II.

— Може ли да поговоря с вас, мадам, мисис Кендъл?

— Да, разбира се — каза Моли. Тя седеше на бюрото си в канцеларията.

Виктория Джонсън, висока и стройна в бялата си униформа, влезе вътре и затвори вратата с тайнствено изражение на лицето.

— Искам да ви кажа нещо, мисис Кендъл, моля.

— Да? Какво има?

— Не знам. Не съм сигурна. Възрастен господин, който умря. Господинът майор. Умрял докато спи.

— Да, да. И какво?

— В стаята му имало шишенце хапчета и доктор питал за тях.

— Да?

— Доктор каза: „Я да видим какво има на рафт в баня“. И погледнал, нали. Имало паста за зъби, хапчета за стомах, аспирин, разслабително, крем за бръснене, одеколони и едни хапчета в шишенце. Серенит казвали.

— Да? — подкани я Моли още веднъж.

— И доктор видял тях. Само кимнал с глава. Но аз почнала да мисли след това. Тези хапчета нямало там преди. Не виждала в негова баня преди. Другите виждала. Аспирин и паста за зъби и другите — виждала. Но не това Серенит. Това не забелязала там.

— Така ти се струва — каза Моли озадачена.

— Не знае какво ми се струва — отговори Виктория. — Мисля това не наред и решила да каже. Дали вие да не каже на доктор? Може това неслучайно. Може някой сложил там, за да пие майор и умре.

— О! — възкликна Моли. — Това ми се струва съвсем невероятно.

Виктория поклати глава:

— Човек никога не знае… Хора правят толкова лоши неща…

Моли погледна през прозореца. Гледката напомняше някакъв земен рай. С морето, слънцето, кораловия риф, музиката, танците — истинска райска градина. Но дори и в рая е имало тъмна сянка — сянката на змията… Лоши неща… колко ужасно е да чуеш такива думи!

— Ще проверя, Виктория — каза Моли рязко. — Не се тревожи. И най-вече, не пускай никакви глупави слухове.

Тим Кендъл влезе тъкмо когато Виктория, някак си неохотно, излизаше през вратата.

— Проблеми ли има, Моли?

Моли се поколеба. Но Виктория без никакво съмнение щеше да отиде и при него, така че му разказа всичко.

— Не мога да разбера с какво тези празни приказки могат да… И какви всъщност са тези хапчета?

— Не зная, Тим. Вчера доктор Робъртсън каза, че са за кръвно налягане струва ми се.

— И какво чудно има в това? Майорът имаше високо кръвно налягане, значи е пиел и лекарства, нали? Това е нормално и го правят много хора.

— Да — поколеба се Моли, — но Виктория смята, че може да е умрял от тези хапчета.

— О, това вече е прекалено! Искаш да кажеш, че някой може да е сменил лекарството за високо кръвно с нещо друго и да го е отровил?

— Зная, че звучи абсурдно — каза Моли смутено. — Но изглежда Виктория смята така.

— Тя е глупачка! Можем да отидем и да попитаме доктор Греъм. Предполагам, че ще знае за какво става дума. Но това е такава глупост, че изобщо не си струва да го занимаваме!

— И аз мисля така.

— И защо Виктория е решила, че някой може да е отровил майора? Да сложи други хапчета в същото шишенце?

— Не можах да разбера много добре — отговори Моли. — Струва й се, че по-рано тези хапчета ги е нямало в стаята му.

— Това са пълни глупости — отсече Тим Кендъл. — Та той ги е пиел непрекъснато заради кръвното си!

Той се обърна и безгрижно тръгна към вратата, за да потърси управителя на хотела по някаква работа.

Но Моли не можеше да изостави въпроса толкова лесно. След като премина напрежението около обяда, тя отново попита мъжа си:

— Тим… Мислех си… Ако Виктория тръгне да говори за това наляво и надясно… не е ли по-добре все пак да попитаме някого?

— Мила моя! Робъртсън и другите бяха тук, огледаха всичко и зададоха всичките въпроси, които искаха да зададат.

— Да, но ти знаеш как приказват тези момичета, когато си навият нещо на пръста…

— Е, добре де! Ще отидем да попитаме Греъм. Той би трябвало да знае по-добре от нас.

Доктор Греъм седеше на терасата си с книга в ръка. Младата двойка отиде при него и Моли се впусна в обяснения. Тъй като те бяха доста объркани, Тим реши да се намеси.

— Звучи доста идиотско — каза той с неудобство, — но доколкото успях да разбера, това момиче си е набило в главата, че някой е сложил някаква отрова в… как се казваше… Сера… нещо такова.

— А защо смята така? — попита доктор Греъм. — Може би е видяла или дочула нещо… Иначе откъде ще й хрумне такова нещо?

— Нямам представа — отговори Тим безпомощно.

— Моли, друго лекарство ли е намерила?

— Не — отговори Моли. Струва ми се каза, че е видяла шишенце Серен… Севен…

— Серенит — помогна й докторът. — Това е съвсем нормално. Добре известен препарат. Майорът го е вземал редовно.

— Но Виктория каза, че не го е виждала в стаята му преди това.

— Не го е виждала в стаята му? Откъде й е дошло наум това?

— Не зная. Зная само, че го каза. На рафта в банята имало всякакви други неща, но не и такова шишенце. Аспирин, паста за зъби, крем за бръснене… о, тя изброи всичко. Предполагам, че докато е чистила, е научила наизуст какво има. Само че не била виждала този Серенит до деня на смъртта му.

— Това е много странно — каза доктор Греъм рязко. — Сигурна ли е в това?

Необикновената острота на тона му накара и двамата му събеседници да го погледнат. Не бяха очаквали доктор Греъм да реагира така.

— Стори ми се, че е сигурна — каза Моли бавно.

— Може би е искала да предизвика някаква сензация — предположи Тим.

— Мисля, че е най-добре сам да поговоря с това момиче — отвърна доктор Греъм.

Виктория изпита неприкрито удоволствие, задето й дадоха възможност да разкаже каквото знае.

— Не искам има никакви неприятности — каза тя. — Аз не сложила онез хапчета там и не знае кой сложил.

— Но си убедена, че някой друг ги е сложил, а не сам майорът? — попита Греъм.

— Докторе, щом не били там, значи някой сложил.

— Може би майорът ги е държал някъде другаде, в някое чекмедже например. Или в чанта.

Виктория поклати глава хитро.

— Няма направи така, ако вземал непрекъснато, нали?

— Така е — съгласи се доктор Греъм неохотно. — Не. Това лекарство се взема по няколко пъти на ден. И никога не си го виждала да го взема?

— Никога не държал тях там. Помислила, понеже хора приказвали, че може умрял заради тях, че те отровили, и решила, че враг сложил там, за да убие.

— Глупости, моето момиче — каза доктор Греъм. — Пълни глупости.

Виктория изглеждаше смутена.

— Вие казва, че това било лекарство… Хубаво лекарство?

— Да, хубаво лекарство, при това необходимо — успокои я доктор Греъм. — Няма защо да се тревожиш, Виктория. Мога да те уверя, че всичко е наред. Човек трябва да пие такива лекарства, ако има оплаквания като неговите.

— Камък паднал от сърцето — усмихна се момичето и показа блестящите си бели зъби.

Но камъкът продължаваше да лежи на сърцето на доктор Греъм. Неясното безпокойство, което го беше обзело през нощта, сега започна да добива съвсем ясни очертания.