Агата Кристи
Карибска мистерия (13)

Глава тринадесета
Напуска Виктория Джонсън

Вечерта приближаваше към своя край. Фолклорният оркестър най-накрая си почиваше след положените усилия. Тим стоеше край стената в ресторанта и гледаше към терасата. Той угаси лампите на няколко освободени маси.

— Тим, може ли да поговорим за момент? — чу той глас зад себе си.

Тим Кендъл се сепна.

— Здравей, Ивлин. Мога ли да направя нещо за теб?

Ивлин се огледа наоколо.

— Ела да отидем на онази маса там… Искам да седнем за малко.

Тя го поведе към една маса в най-далечния край на терасата, където вече нямаше никакви хора.

— Тим, трябва да ме извиниш, че ти говоря така, но се безпокоя за Моли.

Лицето му се промени веднага.

— Какво й е на Моли? — попита той троснато.

— Струва ми се, че не е много добре. Изглежда разстроена.

— Напоследък се разстройва много лесно — отговори той.

— Трябва да отиде на лекар, струва ми се.

— Да, зная, но не иска и да чуе. Ужасява се от мисълта.

— Защо?

— Моля? Как така защо?

— Попитах защо ще се ужасява от мисълта да отиде на лекар.

— Е — отговори Тим доста неуверено, — понякога се случва, знаеш това. Предполагам… че изпитват страх за самите себе си.

— Ти сам се тревожиш за нея, нали Тим?

— Да. При това доста.

— Не може ли някой от семейството й да дойде тук и да постои при нея?

— Не. Това ще влоши нещата още повече. Много повече.

— Какъв е проблемът? Имам предвид семейството й.

— Е, случват се и такива неща. Тя е много чувствителна… Не се разбира с техните… Особено с майка си. Никога не се е разбирала с нея. Семейството й е доста странно в някои отношения и тя… тя просто се махна оттам. И според мен постъпи правилно.

— Изглежда понякога губи съзнание, поне така ми каза — продължи Ивлин колебливо. — Изглежда се страхува от хората… Сякаш страда от мания за преследване…

— Не говори така! — каза Тим ядосано. — Мания за преследване! Колко му е да кажеш за някой, че страда от мания за преследване! И само защото Моли е малко нервна… Вероятно защото дойдохме тук… Всичките тези чернокожи… Знаеш, че хората понякога стават доста странни, когато дойдат тук сред чернокожите.

— Но не и момиче като Моли.

— Кой може да каже какво може да предизвика страх у даден човек? Има хора, които не могат да стоят в една стая с котка. И хора, които припадат, ако върху тях падне гъсеница от някое дърво.

— Не ми е приятно да ти го предложа… Но не мислиш ли, че е добре да се консултира с психиатър?

— В никакъв случай! — извика Тим. — Няма да позволя на никой от онази пасмина да се доближи до нея! Не им вярвам! Само влошават състоянието на хората. Ако майка й беше стояла настрана от психиатрите…

— Значи все пак в семейството й е имало подобни проблеми… Искам да кажа… — тя подбра внимателно думата — наследствена неуравновесеност.

— Не искам да говоря за това. Махнах я оттам и всичко беше наред… съвсем наред. Просто е станала малко нервна… И в това няма нищо наследствено. Всички знаят, че е така. Дори само мисълта е нелепа. Моли е напълно нормална. Струва ми се… убеден съм, че смъртта на онзи нещастник Палгрейв предизвика всичко това.

— Разбирам — каза Ивлин замислено. — Но в смъртта на майор Палгрейв нямаше нищо необичайно, което би могло да я разтревожи, нали?

— Не. Разбира се, че нямаше. Но когато човек умре внезапно, това все пак е шок.

Видът му беше толкова отчаян и съкрушен, че Ивлин изпита жалост към него. Тя сложи ръката си върху неговата.

— Тим, надявам се да си прав. Но ако бих могла да ти помогна по някакъв начин… Например да я придружа до Ню Йорк или до Маями… до някъде, където да получи наистина квалифицирана медицинска помощ…

— Благодаря ти, Ивлин. Много мило от твоя страна, но Моли е напълно здрава. А и вече започва да преодолява нервността си.

Ивлин поклати глава с недоверие. Тя обърна бавно глава и погледна към терасата. Повечето хора вече се бяха прибрали в бунгалата си. Тя тръгна към масата, на която беше вечеряла, за да види дали не е забравила нещо, и чу възклицанието на Тим. Обърна се рязко към него. Той се беше втренчил към стъпалата в края на терасата и Ивлин проследи погледа му. Дъхът й секна.

По стъпалата откъм плажа се изкачваше Моли. Дишаше на пресекулки с дълбоки неудържими ридания и тялото й се полюляваше напред-назад. Сякаш бягаше от нещо, без да знае накъде. Тим извика:

— Какво има, Моли?

Той изтича към нея и Ивлин го последва. Моли застана на най-горното стъпало, скрила ръце зад гърба си.

— Намерих я… — каза тя, разтърсвана от ридания… — Там в храстите… Погледнете ръцете ми! Само погледнете ръцете ми!

Тя ги протегна напред и Ивлин се ужаси още веднъж, когато видя странните тъмни петна. На слабата светлина изглеждаха черни, но тя знаеше, че истинският им цвят е червен.

— Моли! Какво се е случило? — извика Тим.

— Там долу — отговори Моли и се олюля. — В храстите…

Тим се поколеба за миг, после побутна жена си малко по-близо до Ивлин и хукна надолу по стълбите.

Ивлин я прегърна.

— Ела. Седни тук Моли… Трябва да пийнеш нещо.

Моли се отпусна на един стол и опря главата си на масата. Ивлин не я попита нищо повече. Прецени, че е по-добре да я остави да се съвземе.

— Всичко ще се оправи — каза Ивлин. — Ще видиш, всичко ще се оправи.

— Не зная… — отговори Моли. — Не зная какво е станало… Нищо не зная… Не помня! Аз… — тя изведнъж изправи глава. — Какво става с мен? Какво наистина става с мен?

— Всичко ще се оправи, дете. Всичко ще се оправи.

Тим се върна бавно по стълбите. Лицето му изглеждаше ужасно. Ивлин се обърна към него и повдигна вежди въпросително.

— Едно от нашите момичета — каза Тим. — Казваше се… Виктория. Някой я е пробол с нож.