Агата Кристи
Карибска мистерия (5)

Глава пета
Мис Марпъл взема решение

На следващия ден се състоя погребалната церемония на майор Палгрейв. Мис Марпъл и мис Прескът присъстваха. Пасторът прочете опелото… и животът продължи както обикновено.

Смъртта на майор Палгрейв остана в миналото. Неприятно събитие, което скоро беше забравено. Животът тук се състоеше предимно от слънце, море и развлечения. Една мрачна посетителка беше прекъснала нормалния ход на нещата, хвърляйки за миг тъмната си сянка, но сега отново всичко беше както преди. Майорът беше от онези отегчителни хора, които държат непременно да чуеш спомените им, независимо че може и да нямаш особено желание да го направиш. Жена му беше починала преди много години. Той беше живял сам и беше умрял сам. И с тази си самота се бореше, като прекарваше колкото се може повече време сред хората и като се стремеше да живее колкото се може по-приятно. Палгрейв беше самотен, но същевременно и весел човек. Беше се наслаждавал на живота по свой собствен начин. А сега беше мъртъв, погребан и никой не се интересуваше кой знае колко от това. След седмица вече никой нямаше да си спомня за него, дори и бегло.

Единственият човек, за когото можеше да се каже, че усеща отсъствието на майор Палгрейв, беше мис Марпъл. Не заради някакви лични чувства към него, а защото той олицетворяваше един начин на живот, който тя познаваше и й беше близък. Когато човек остарява, така разсъждаваше тя, все повече свиква да слуша. Е, може би без кой знае какъв интерес, но… Все пак между нея и майора се бяха установили приятни отношения — като между двама души на една и съща възраст. Тези отношения бяха някак си топли и човешки… Не че тъгуваше за майора в истинския смисъл на думата, но все пак той й липсваше.

Следобеда след погребението, когато седеше на любимото си място с плетка в ръка, при нея дойде доктор Греъм. Тя остави иглите и го поздрави. Докторът заговори веднага, сякаш се извиняваше:

— Боя се, че ще трябва да ви съобщя неприятна новина, мис Марпъл.

— Така ли? Да не би да е за моята…

— Да. Боя се, че не успяхме да открием тази ваша снимка. Предполагам, че това е твърде неприятно за вас.

— Да, да, така е… Е, не е чак толкова важно в края на краищата. Чиста сантименталност. Давам си сметка за това. Значи я нямаше в портфейла на майор Палгрейв?

— Нямаше я. Не беше и сред другите му вещи. Намерихме само няколко писма, изрезки от вестници и други дреболии, но нито следа от снимката, която ми описахте.

— О, колко жалко — каза мис Марпъл. — Е, нищо не може да се направи. Много съм ви благодарна, доктор Греъм.

— Не, не ми костваше нищо. Зная много добре какво означават за човек тези семейни спомени особено когато стане на възраст.

Старата дама прие тъжната новина съвсем добре или поне така му се стори. Предположи, че майор Палгрейв е видял снимката в портмонето си, не е успял да си спомни как се е оказала там и я е хвърлил като нещо ненужно. Но, разбира се, тази снимка значеше много за мис Марпъл. Все пак тя прие вестта спокойно и философски.

Само че вътрешно мис Марпъл не беше нито спокойна, нито пък беше настроена философски. Трябваше й малко време, за да може да премисли нещата, но също така беше решена да използва докрай предоставилата й се възможност.

Тя поведе с доктора разговор, без изобщо да се стреми да прикрие вълнението си. Добрият човек, отдавайки залелия го водопад от думи на самотата на старата дама, положи усилие да отклони вниманието й от загубата на снимката и заговори приятни неща за живота на острова и за хубавите места, които вероятно би искала да посети. Едва ли би могъл да си обясни как разговорът отново се върна към смъртта на майор Палгрейв.

— Струва ми се много тъжно — каза мис Марпъл — да умреш сам и толкова далеч от дома. Макар че, доколкото разбрах от думите му, той е нямал семейство. Изглежда в Лондон също е живеел съвсем сам.

— Пътуваше много, струва ми се — отговори доктор Греъм. — Поне през зимата. Изглежда, не е понасял нашата английска зима. Не мога да го укоря за това.

— Разбира се, че не — отговори мис Марпъл. — А може и да е имало някаква друга причина, слаби бели дробове например… За да избягва зимата у дома…

— О, не. Не мисля така.

— Струва ми се, че е имал високо кръвно налягане. В днешно време толкова много хора страдат от това. Не е ли жалко?

— Той ви е говорил за това, така ли?

— О, не. Никога не го е споменавал. Някой друг ми каза.

— Аха.

— Струва ми се — добави мис Марпъл, — че при тези обстоятелства смъртта му не е нещо съвсем неочаквано.

— Може и да е — каза доктор Греъм. — Има много начини да се контролира кръвното налягане.

— Смъртта му на пръв поглед беше внезапна… Но предполагам, вие не сте изненадан?

— Така е, не се изненадах особено… При човек на неговата възраст… Но все пак не бих предположил, че ще стане толкова скоро. Честно казано, винаги ми е изглеждал в много добра форма. Но не съм го преглеждал лично. И никога не съм мерил кръвното му налягане.

— Може ли да се познае, искам да кажа, един лекар може ли да познае дали човек има високо кръвно налягане само по външния му вид? — попита мис Марпъл с невинно изражение на лицето.

— Само по външния вид едва ли — усмихна се доктор Греъм. — Трябва да се измери с апарат.

— Да, разбирам. Онази ужасна гума, която навиват около лакътя ти, и после надуват… Толкова мразя това! Но, слава Богу, моят лекар твърди, че кръвното ми налягане е много добро за възрастта ми.

— Е, това да се чува — каза доктор Греъм.

— Но пък майорът доста обичаше пунш — каза мис Марпъл замислено.

— Да. Алкохолът не е най-доброто нещо, ако имаш високо кръвно.

— Съществуват лекарства, доколкото разбрах?

— Да, има няколко вида. В стаята му намерихме флакон Серенит.

— Какви чудеса прави науката в наши дни! — възкликна мис Марпъл. — Лекарите могат да направят много, нали?

— Имаме един голям съперник — каза доктор Греъм. — Природата. И някой от добрите стари лекове също влизат в работа от време на време.

— Като да сложиш паяжина на порязано? — попита мис Марпъл. — Когато бях малка винаги правехме това.

— И много правилно — отвърна доктор Греъм.

— Или пък синап на гърдите при простуда и разтривки с камфоров спирт.

— Виждам, че знаете всичко — засмя се доктор Греъм и стана. — Как е коляното? Безпокои ли ви много?

— А, вече не. Доста по-добре е.

— Е, няма да се мъчим да отгатнем дали е заради лекарството или заради великата природа — каза доктор Греъм усмихнато. — Съжалявам, че не можах да ви бъда по-полезен.

— Но вие бяхте толкова мил! Честно казано, малко се срамувам задето ви загубих времето! Та, казахте, че в портфейла на майора не е имало снимки, така ли?

— О, имаше. Имаше една на майора като съвсем млад, възседнал пони за поло. И една с убит тигър… Той беше стъпил върху гърдите му… Такива снимки… Спомени от младостта. Но мога да ви уверя, че тази, която ми описахте, не беше сред тях…

— О, сигурна съм, че сте търсили както трябва! Не исках да кажа това! Просто ми беше интересно… Всички ние пазим подобни спомени…

— Съкровища от миналото — допълни докторът усмихнато.

Той се изправи и се сбогува.

Мис Марпъл остана на мястото си, загледана в палмите и морето. Известно време не взе плетката си. Сега знаеше един факт. Трябваше да помисли над него и да се опита да разбере какво означава той. Снимката, която майорът беше прибрал толкова бързо в портфейла си, не беше там след смъртта му. Самият той не би изхвърлил нещо такова. Тя видя как я прибра би следвало да се намери там след смъртта му. Би могло да откраднат парите му, но не и такова нещо… Освен ако няма много сериозна причина…

Лицето на мис Марпъл беше мрачно. Налагаше се да вземе решение. Трябваше ли или не да остави майор Палгрейв да лежи спокойно в гроба си? „Дънкан е мъртъв! След треската на живота, той спи сега спокойно“ — изрече тя тихо. Сега нищо не можеше да навреди на майор Палгрейв. Беше отишъл там, където нищо не можеше да го достигне. Дали пък не беше чисто съвпадение, че умря точно през тази нощ? Или пък не беше съвпадение? Лекарите приемаха смъртта на възрастните толкова лесно… Особено ако край леглото им открият флакон таблетки за кръвно налягане, които трябва да се вземат всеки божи ден… Но ако някой е взел снимката от портмонето на майора, същият човек би могъл да сложи край леглото му и таблетките… Тя лично никога не беше виждала майора да пие лекарства… Той никога не беше споменавал пред нея, че има високо кръвно налягане… Единственото нещо, свързано със здравето му, беше признанието: „Вече не съм толкова млад“. Да, понякога не му достигаше въздух, дишаше трудно, но само това. Някой друг спомена, че той има високо кръвно… Моли? Мис Прескът? Не можеше да си спомни кой.

Мис Марпъл въздъхна и се укори мислено. „Боже, Джейн! Какви мисли ти се въртят в главата! Нима не си измисляш всичко това? Възможно ли е? Тези подозрения основават ли се на нещо сериозно?“

Тя си припомни дума по дума, доколкото можеше, разговора си с майора за убийствата и убийците.

„О, Боже! — каза си мис Марпъл. — Дори и да… Не, не виждам какво бих могла да направя…“

Но знаеше, че поне ще се опита.