Агата Кристи
Карибска мистерия (15)

I.

— Може ли да поговорим, мистър Кендъл?

— Разбира се.

Тим вдигна глава от бюрото си, бутна настрана някакви документи и посочи столовете. Лицето му беше изпито и уморено.

— Докъде стигнахте? Добрахте ли се до следа? Струва ми се, че някаква прокоба тегне над това място. Хората започват да се интересуват за самолетните билети… Искат да си тръгват… Точно, когато ми се струваше, че всичко върви чудесно… Боже мой! Вие нямате представа какво означава това място за мен и Моли! Всичко сме заложили тук!

— Зная, че за вас ударът е много голям — каза инспектор Уестън. — Не мислете, че не ви съчувстваме.

— Ако можеше всичко да приключи бързо… — въздъхна Тим. — Тази нещастница… Това момиче… Виктория… Не, не бива да говоря за нея така. Беше много добра, наистина… Не може да няма някаква съвсем проста причина… някаква интрига, любовна история… Може би съпругът й…

— Джим Елис не е бил неин съпруг и изглежда двамата са били съвсем улегнала двойка.

— Колко бих желал всичко да се изясни бързо — каза Тим Кендъл. — Извинете. Искахте да говорите с мен за нещо, а аз не ви оставих да го направите. Питайте каквото ви интересува.

— Да. Става дума за снощи. Според медицинското заключение, Виктория е била убита някъде между десет и половина и полунощ. Не е много лесно да се докаже, което и да било алиби при съществуващите обстоятелства… Хората са танцували, разхождали са се насам-натам, връщали са се отново в ресторанта. Никак не е лесно.

— Предполагам, че е така. Но означава ли това, че според вас убиецът непременно е сред гостите на хотела?

— Налага се да проверим и тази възможност, мистър Кендъл. Това, за което искаме да говорим с вас, е изявлението, което направи един от помощник-готвачите ви.

— Така ли? Кой от тях? Какво ви каза той?

— Той е кубинец, доколкото разбрах.

— Имаме двама кубинци и един порториканец.

— Този човек, казва се Енрико, твърди, че видял жена ви да минава през кухнята и да излиза в градината. Каза ни още, че в ръката й имало нож.

Тим го погледна втренчено.

— Моли да държи нож? Защо й е това? Искам да кажа… Боже! Да не би… Да не би да мислите, че… Какво намеквате?

— Говоря за времето малко преди хората да започнат да идват в ресторанта. Предполагам, че е било някъде към осем и половина. Сам вие по това време сте разговаряли с главния келнер Фернандо, струва ми се.

— Да. — Тим напрегна мисълта си. — Да, спомням си.

— И жена ви влезе откъм терасата?

— Да. Така беше — съгласи се Тим. — Тя винаги преглеждаше масите преди вечеря. Понякога момчетата не ги подреждат както трябва, забравят някои прибори или слагат излишни, такива неща… Предполагам, че и тогава е направила същото. Може да се е оказало, че някъде има излишен нож или друг прибор и да го е взела.

— Тя влезе от терасата в ресторанта. Разговаряхте ли помежду си?

— Да, разменихме една-две думи.

— Можете ли да си спомните какво ви каза?

— Струва ми се, че я попитах с кого разговаряше навън. Чух гласа й откъм терасата.

— И какво ви отговори тя?

— Че е разговаряла с Грегъри Дайсън.

— Да. Той каза същото.

— Опитвал се е да флиртува с нея, доколкото разбрах — продължи Тим. — Това е напълно в неговия стил. Аз се ядосах и й казах, че ще го пратя по дяволите, а тя се засмя и отговори, че и сама можела да го прати, където трябва. Моли умее да се справя с подобни ситуации много добре. Това невинаги е лесно, разбирате, нали? Не можем да си позволим да обиждаме гостите и едно привлекателно момиче като Моли трябва да умее да отминава всичко със смях и безразличие. Грегъри Дайсън просто не може да се сдържи, когато срещне хубава жена.

— Чухте ли ги да се карат?

— Не, нямаше такова нещо. Както ви казах, тя отминава такива неща със смях.

— И не можете да кажете със сигурност дали е държала в ръката си нож или не?

— Не, не помня. Всъщност, почти сигурен съм, че нямаше подобно нещо… Дори напълно сигурен…

— Но току-що казахте, че…

— Вижте какво. Казах, че ако е била в ресторанта или в кухнята, няма нищо неестествено в това да вземе или да държи в ръката си нож. Сега си спомням съвсем ясно, че когато дойде при мен в ръката й нямаше нищо. Абсолютно нищо. Сигурен съм.

— Аха — кимна Уестън.

Тим го погледна притеснено.

— Накъде биете? Какво, по дяволите, ви е наприказвал този проклет глупак… Енрико… Мануел… Който и да е бил?

— Каза, че жена ви е влязла в кухнята, че е изглеждала разстроена и че в ръката си е държала нож.

— Предполагам, че се е вживял прекалено много.

— Разговаряхте ли с жена си по време на вечерята или след това, мистър Кендъл?

— Не, струва ми се, че не. Имах много работа.

— Жена ви беше ли в ресторанта през това време?

— Аз… О, да! Да, ние винаги се движим сред гостите — Не, струва ми се, че не… Обикновено и двамата имаме много работа. Невинаги можем да забележим какво прави другият и със сигурност нямаме време за разговори.

— Значи не помните да сте разговаряли с нея до момента, три часа по-късно, когато тя се изкачи по стъпалата откъм плажа, след като бе открила трупа?

— За нея това беше ужасно сътресение. Беше много разстроена.

— Зная това. Много неприятно преживяване, наистина. А как се е оказала на пътеката край плажа?

— Често слиза долу, след като премине суматохата около сервирането на вечерята. За разнообразие, да се махне за малко от гостите, да поеме глътка въздух.

— Доколкото разбрах, когато се е върнала, вие сте разговаряли с мисис Хилингдън.

— Да. По това време изглежда всички други си бяха легнали.

— За какво разговаряхте с мисис Хилингдън?

— Нищо съществено. Защо? Какво ви каза тя?

— Нищо засега. Още не сме я попитали.

— Говорихме за дреболии. За Моли, за поддържането на хотела… Такива неща.

— И тогава жена ви се изкачи по стъпалата и ви каза какво е открила?

— Да.

— И по ръцете й имаше кръв?

— Да, разбира се! Тя се е навела и се е опитала да вдигне Виктория. Изобщо не е разбрала какво се е случило, какво е станало с нея. Естествено, че по ръцете й ще има кръв! Слушайте! Какво, по дяволите, намеквате? Намеквате нещо, нали?

— Моля ви, успокойте се — намеси се Дейвънтри. — Знаем колко тежко е това за вас, но трябва да изясним фактите. Разбрах, че напоследък жена ви не се е чувствала много добре.

— Глупости! Нищо й няма. Смъртта на майор Палгрейв я разстрои малко, това е всичко. Тя е много чувствителна жена.

— Ще трябва да поговорим и с нея веднага щом е в състояние да отговаря — каза инспектор Уестън.

— Е, още е рано за това. Лекарят й даде успокоително и трябва да бъде оставена на спокойствие. Няма да позволя да я безпокоите и да я измъчвате с въпросите си! Чувате ли?

— Нямаме никакво намерение да я измъчваме — успокои го Уестън. — Просто трябва да изясним фактите. Това е всичко. Сега-засега няма да я безпокоим, но веднага щом лекарят позволи, ще трябва да поговорим с нея.

Гласът му беше любезен, равен.

Тим вдигна поглед към него, отвори уста, но не каза нищо.

II.

Ивлин Хилингдън — спокойна и уравновесена както винаги, седна на посочения й стол. Тя се замисляше над всеки от зададените й въпроси и не бързаше да отговаря. Тъмните й, интелигентни очи гледаха инспектор Уестън замислено.

— Да — каза тя. — Наистина разговарях с Тим Кендъл на терасата, когато жена му дойде по стъпалата откъм плажа и ни каза какво е видяла.

— Съпругът ви не беше ли там?

— Не. Беше си легнал.

— Имаше ли някаква особена причина за разговора ви с мистър Кендъл?

Ивлин повдигна нагоре елегантно очертаните си вежди — жестът определено изразяваше упрек.

— Какъв странен въпрос — каза тя студено. — Не, нямаше никаква особена причина за разговора ни.

— Стана ли дума за здравето на жена му?

Ивлин отново не бързаше да отговори.

— Наистина не си спомням — каза тя накрая.

— Сигурна ли сте в това?

— Дали съм сигурна, че не помня, или че не сме разговаряли за здравето на жена му? Колко странен начин на изразяване! Човек разговаря за толкова много неща… По всяко време…

— Доколкото разбрах напоследък здравето на мисис Кендъл не е било много добро.

— Моли изглеждаше съвсем нормално… Малко уморена, може би. Разбира се, работата й е свързана с много тревоги и напрежение, а тя няма никакъв опит. Естествено е от време на време да се шашардисва.

— Да се шашардисва — повтори след нея Уестън. — Така ли бихте определили състоянието й?

— Може би тази дума е малко жаргонна, но върши чудесна работа. Поне не отстъпва на модерните думи, с които в наши дни наричаме всичко… Вирусна инфекция вместо настинка, натраплива невроза вместо дребна грижа от ежедневието…

Уестън се почувства нелепо от усмивката й. Помисли си, че Ивлин Хилингдън е умна жена. Той погледна Дейвънтри, чието лице не изразяваше нищо и се зачуди какво ли си мисли.

— Благодаря ви, мисис Хилингдън — каза Уестън.

III.

— Не желаем да ви тревожим, мисис Кендъл, но трябва да изслушаме разказа ви за онази вечер. Кажете ни как открихте момичето? Според доктор Греъм вече сте достатъчно добре, за да можете да разговаряте за това.

— О, да — отговори Моли. — Наистина се чувствам съвсем добре.

Тя се усмихна неспокойно и добави:

— Сътресението беше доста голямо… Ужасно… Разбирате, нали?

— Да, наистина трябва да ви е било тежко… Доколкото успях да схвана, след вечерята сте отишли да се разходите на плажа?

— Да… Често го правя.

Дейвънтри забеляза, че погледът й се отмести, а пръстите й неспокойно се преплетоха.

— Можете ли да си спомните по кое време отидохте, мисис Кендъл?

— Не. Трудно ми е да си спомня… Нямам навик да гледам часовника си често…

— Оркестърът още ли свиреше?

— Да. Така ми се струва… Не мога да си спомня точно…

— И тръгнахте… Накъде, мисис Кендъл?

— По пътеката край плажа.

— В коя посока? Наляво или надясно?

— О! Първо насам, после нататък… Не съм обърнала внимание…

— Защо не сте, мисис Кендъл?

Тя се намръщи.

— Бях се… замислила…

— За нещо специално?

— Не, не… нищо специално… За нещата, които трябва да се направят… да се уредят в хотела. — Отново нервното свиване на пръстите. — И тогава… забелязах нещо бяло… в някакви храсти… хибискуси струва ми се… Зачудих се какво ли е… Спрях и дръпнах… — Моли преглътна мъчително. — И я видях… Виктория… Цялата изпоцапана… Опитах се да вдигна главата й и… ръцете ми се окървавиха…

Тя погледна дланите си и повтори, сякаш казваше нещо невероятно:

— Ръцете ми се окървавиха.

— Да, да… Много неприятно изживяване. Няма нужда да ни разказвате повече за тази негова част… Колко време според вас се разхождахте, преди да я намерите?

— Не зная… нямам представа.

— Един час? Половин час? Може би повече от час?

— Не зная — повтори Моли.

— Когато се разхождахте — попита Дейвънтри с тих, спокоен глас, — бяхте ли взела със себе си нож?

— Нож? — възкликна изненадано Моли. — Защо ми е да вземам нож, докато се разхождам?

— Питам ви, защото един човек от кухненския персонал твърди, че ви е видял да преминавате през кухнята и да излизате в градината с нож в ръката.

Моли се намръщи.

— Но аз не излязох през кухнята… О, разбирам… имате предвид по-рано… преди вечерята… Не, не. На плажа в ръцете си не държах нищо…

— Може би като сте подреждали приборите на масите или нещо подобно…

— Понякога се налага. Слагат ги както им падне… Или не достигат, или са в излишък. И ножове, и вилици, и лъжици…

— Значи не е изключено да сте минали през кухнята с нож в ръка?

— Не си спомням такова нещо… Сигурна съм, че не съм го направила — добави тя. — Тим беше там. Сигурно е видял. Питайте него.

— Допадаше ли ви това момиче? Виктория? Добре ли се справяше с работата си? — попита Уестън.

— Да. Беше много добро момиче.

— Не сте имали разногласия с нея?

— Разногласия? Не, разбира се.

— И тя не ви е заплашвала… По никакъв начин?

— Да ме заплашва? Какво искате да кажете?

— Не е толкова важно… И нямате никаква представа кой би могъл да я убие? Никаква?

— Никаква — отговори Моли напълно убедено.

— Е, благодаря ви, мисис Кендъл — усмихна се Уестън. — Не беше чак толкова ужасно, нали?

— Това ли е всичко?

— Засега това е всичко.

Дейвънтри стана, отвори вратата и изчака докато Моли излезе.

— Тим беше там. Питайте него — повтори думите й Дейвънтри, докато се връщаше към стола си. — А Тим твърди, че в ръката й не е имало нож.

— Според мен — каза Уестън мрачно, — всеки съпруг би се почувствал задължен да каже подобно нещо.

— Един нож за хранене ми се струва доста неподходящ за убийство.

— Но ножът, с който е убита Виктория, е нож за пържоли, мистър Дейвънтри. В менюто вечерта е имало пържоли. А ножовете за пържоли обикновено се точат често.

— Просто не мога да си помисля, че тази жена, с която току-що разговаряхме, е жестока убийца, Уестън.

— Все още не се налага да мислите това. Възможно е мисис Кендъл наистина да е излязла в градината преди вечеря и да е държала в ръката си нож… Може да го е взела от някоя маса, без дори да обърне внимание, че е у нея. Може да го е оставила някъде… или да го е изпуснала… Някой го е намерил и го е използвал… Аз също не смятам, че тя би могла да убие човек…

— Независимо от всичко — каза Дейвънтри, — имам чувството, че не каза всичко, което знае. Странно е, че не си спомня времето… Къде е била… Какво е правила там? Досега не сме попаднали на никой, който си спомня да я е виждал в ресторанта…

— Съпругът й е бил там както обикновено, но не и тя…

— Мислиш ли, че може да е излязла, за да се срещне с някого… С Виктория Джонсън например?

— Може би. Може би е видяла този, който е отишъл, за да се срещне с Виктория.

— Грегъри Дайсън ли имаш предвид?

— Знаем, че той е разговарял с Виктория преди това… Може да са се уговорили да се срещнат по-късно… В това време всички са танцували, разхождали са се насам-натам, пиели са в бара…

— Оказва се, че няма по-добро алиби от фолклорния оркестър — каза Дейвънтри кисело.