Агата Кристи
Карибска мистерия (18)

Глава осемнадесета
Без благотворното присъствие на свещеник

Тази сутрин плажът беше доста празен. Грег се плискаше във водата по обичайния за него шумен начин, а Лъки лежеше по корем на пясъка с добре намазан с плажно масло гръб. Русата й коса беше разстлана по раменете. Семейство Хилингдън го нямаше. Сеньора Де Касперо заедно с няколко подбрани ухажори лежеше по гръб и говореше гърлено и щастливо на испански. Няколко деца — испанчета и французойчета — играеха на пясъка до водата и се смееха. Пасторът и мис Прескът седяха на плетени столове недалеч и наблюдаваха сцената. Пасторът беше нахлупил шапката си над очите и имаше вид на заспал човек. До тях имаше свободен стол и мис Марпъл се запъти натам.

— О, Боже! — възкликна мис Марпъл.

— Знам, знам! — отвърна мис Прескът.

Това беше израз на общото им съжаление за насилствената смърт.

— Горкото момиче — въздъхна мис Марпъл.

— Колко жалко! — намеси се пасторът. — Такава трагедия!

— За миг си помислихме, че трябва да си вървим, аз и Джереми… Но после решихме да не го правим. Не би било честно спрямо семейство Кендъл. В края на краищата, вината не е тяхна, нали? Би могло да се случи на всекиго.

— В средата на жизнения път се сблъскват със смъртта — каза пасторът тържествено.

— Знаеш колко важно е за тях да успеят — каза мис Прескът. — Вложили са всичките си пари в този хотел.

— Много приятно момиче — каза мис Марпъл, — но ми се струва, че напоследък нещо не изглежда добре.

— Много е неспокойна — съгласи се мис Прескът. — Разбира се, семейството й… — тя поклати глава.

— Наистина, Джоан — укори я пасторът меко, — има някои неща, които…

— Всички го знаят — възрази мис Прескът. — Семейството й живееше недалеч от нас. Една далечна леля… много странно… а един от чичовците й се съблече чисто гол в една от станциите на метрото… Мисля, че беше „Грейт Парк“.

— Джоан! Тези неща не бива да се говорят!

— Колко тъжно — каза мис Марпъл и поклати глава, — макар че това е често срещана форма на лудост. Помня, когато работехме в Организацията за подпомагане на арменците, че един много уважаван възрастен свещеник заболя по същия начин. Обадиха се веднага на жена му и тя дойде да го вземе с такси, увит в одеяло.

— Разбира се, с най-близките роднини на Моли всичко е наред — продължи мис Прескът. — Е, тя никога не се е разбирала с майка си както трябва, но колко момичета в наши дни могат да се похвалят с това?

— Толкова жалко! — поклати глава мис Марпъл.

— Защото едно младо момиче наистина има нужда от знанията и опита на майка си.

— Точно така — съгласи се мис Прескът многозначително. — Моли, трябва да знаете, беше тръгнала подир някакъв мъж… съвършено неподходящ, доколкото успях да разбера…

— Толкова често се случва това! — каза мис Марпъл.

— Семейството й беше разочаровано, разбира се. Но не бяха чули за този младеж от самата Моли, а от някакъв външен човек. Майка й настояла да го доведе вкъщи, за да се запознаят с него както подобава. Но тя отказала, доколкото разбрах. Казала, че било унизително за него. Било обидно да го кара да ходи при семейството й, за да го оглеждат като някакъв си кон. Така казала.

Мис Марпъл въздъхна.

— Колко много такт е нужен в отношенията с младите! — промърмори тя.

— Както и да е. След това й забранили да го вижда.

— Но в днешно време това е невъзможно! — учуди се мис Марпъл. — Момичетата вече ходят на работа и се срещат, с когото си поискат, без някой да може да им забрани.

— Именно тогава, за щастие — продължи мис Прескът, — тя срещнала Тим Кендъл и така да се каже, другият избледнял в съзнанието й. Нямам думи, за да кажа какво облекчение изпитали всички…

— Предполагам, че не са го изразили прекалено явно — каза мис Марпъл. — Това много често може да отблъсне едно младо момиче от подходящия кандидат.

— Да, наистина.

— Човек си спомня себе си… — измърмори мис Марпъл и се замисли за миналото. За някакъв мъж, когото беше срещнала при една игра на крокет. Стори й се приятен — весел, почти бохем във възгледите си. След това баща й, съвсем неочаквано, го прие прекалено радушно. Младежът беше одобрен, решиха, че е подходящ и започнаха да го канят в къщата си прекалено често. А тя, в края на краищата, успя да разбере, че той е направо тъп. Много, много тъп.

Пасторът изглеждаше безопасно задрямал и мис Марпъл реши да опита да насочи разговора към темата, която я интересуваше.

— Разбира се — каза тихо тя — вие познавате това място много по-добре от мен. Идвате тук вече от няколко години, нали?

— Миналата и две години преди това. Остров Сен Оноре ни харесва много. Хората тук са много приятни… Няма ги лъскавите супербогаташи.

— Значи познавате Хилингдън и Дайсън добре?

— Да, доста добре.

Мис Марпъл се прокашля и заговори още по-тихо:

— Майор Палгрейв ми разказа нещо толкова интересно…

— О, той непрекъснато разказваше разни случки, нали? Разбира се, ако човек е пътувал по света колкото него… Бил е в Индия, Африка, Китай, ако не се лъжа…

— Да, наистина — отговори мис Марпъл. — Но аз нямах предвид някоя от тези истории. Това, което ми разказа той, касаеше един… един от хората, които току-що споменах.

— О! — възкликна мис Прескът. Гласът й беше многозначителен.

— Да. И сега се чудя… — Погледът на мис Марпъл се плъзна бавно по плажа и стигна до мястото, където лежеше Лъки и печеше гърба си. — Има много хубав тен, нали, мис Прескът — отбеляза тя. — И косата й… Толкова е прекрасна! Почти същият цвят като косата на Моли Кендъл, нали?

— Единствената разлика е — каза мис Прескът, — че цветът на Моли Кендъл е естествен, а на Лъки е резултат от флакон с боя.

— За Бога, Джоан! — възнегодува пасторът, който неочаквано се беше събудил. — Не мислиш ли, че това, което каза, е недопустимо?

— Никак не е недопустимо — каза мис Прескът язвително. — Просто съобщих един факт.

— Косата й ми се струва много приятна на вид — каза пасторът.

— Естествено, че ще ти се стори. Нали за това я боядисва. Но мога да те уверя, скъпи Джереми, че с това не би могла да заблуди нито една жена. Нали? — Тя погледна въпросително мис Марпъл.

— Да, предполагам… Боя се, че нямам вашия опит в тези неща — отговори мис Марпъл, — но… определено мога да каже, че не изглежда естествено. Никак. На всеки пет или шест дни при корените се появява истинският цвят…

Тя погледна към мис Прескът и двете си кимнаха в знак на чисто женско съгласие.

Пасторът сякаш задряма отново.

— Майор Палгрейв ми разказа нещо наистина необикновено — промърмори мис Марпъл. — За… е, не успях да чуя съвсем добре… понякога недочувам. Стори ми се, че казва… или намекна… — тя замълча.

— Зная за какво говорите. По онова време имаше много приказки…

— Искате да кажете, по времето, когато…

— Когато умря първата жена на мистър Дайсън. Смъртта й беше съвсем неочаквана. Всъщност, всички смятаха, че Гейл страда от malade imaginaire — хипохондрия. Така че, когато получи пристъпа и умря така внезапно… е, разбира се, хората започнаха да приказват.

— Имаше ли някакви неизяснени неща по онова време?

— Докторът беше озадачен. Той беше съвсем млад и нямаше кой знае какъв опит… Беше от онези, които предписват антибиотици за всичко. Знаете кои имам предвид… Тези, които не си правят много труд да прегледат пациента или да се замислят какво му е всъщност. Просто му дават някакви хапчета от шишенце и ако състоянието му не се подобри, опитват с други. Да, струва ми се, че беше озадачен, но изглежда и преди беше имала неприятности със стомаха. Поне съпругът й казваше така, а на пръв поглед нямаше нищо нередно…

— Но вие мислите, че…

— Да, аз винаги се стремя да не приемам нещата на доверие… Човек се съмнява, знаете… А и толкова различни неща казваха хората, че…

— Джоан! — Пасторът се изправи. Изглеждаше ядосан. — Не обичам, когато… Наистина мразя да се разпространяват такива злонамерени приказки. Винаги сме се противопоставяли на подобни неща! Не гледайте злото, не слушайте злото, не причинявайте зло с думите си! И най-важното, не мислете злото никому! Това би трябвало да е девизът на всеки християнин, мъж или жена!

Двете жени млъкнаха смутено. Бяха получили укор от един мъж и отдавайки дължимото на възпитанието си, замълчаха смирено. Само че вътрешно бяха ядосани, объркани и никак не се разкайваха. Мис Прескът хвърли на брат си поглед, изпълнен с неприкрито раздразнение.

Мис Марпъл извади плетката си и започна да я оглежда. За щастие обаче шансът беше на тяхна страна.

— Отче! — извика тъничко, пискливо гласче. Беше едно момиченце французойче, от тези, които си играеха край водата. Беше се приближило, без да го забележат, и сега стоеше до стола на пастора.

— Отче! — изчурулика още веднъж детето.

— М-м? Да, миличко? Какво има, малкото ми? — попита пасторът на френски.

Детето обясни. Беше възникнал спор за това, чий ред е да плува с плавниците, а трябваше да се решат и някои други въпроси на крайбрежния етикет. Пастор Прескът обичаше децата извънредно много, особено момиченцата, и винаги с удоволствие се намесваше, за да им помогне да решат споровете си. Той стана с готовност и придружи детето до водата. Мис Марпъл и мис Прескът въздъхнаха дълбоко и се спогледаха многозначително.

— Джереми, и, разбира се, той има право, винаги се противопоставя на злонамерените клюки — каза мис Прескът. — Но нима човек може да не обръща внимание на това, което говорят хората? Та, както казах, по онова време се говореха какви ли не неща.

— Да! — подкани я мис Марпъл нетърпеливо.

— Тази млада жена, тогава се казваше мис Креторе, ако не се лъжа, беше някаква братовчедка на мистър Дайсън и се грижеше за мисис Дайсън. Даваше й лекарствата и всичко останало. — Последва кратка многозначителна пауза. — И, разбира се, доколкото разбрах — гласът на мис Прескът стана съвсем тих, — между нея и мистър Дайсън е имало това-онова. Много хора бяха забелязали. Искам да кажа, такива неща не могат да останат скрити задълго на място като онова. После се разказваше някаква прелюбопитна история, за някакво лекарство, което Едуард Хилингдън й купил от аптеката.

— О, значи и Едуард Хилингдън е участвал?

— Да. Той беше много хлътнал… Хората забелязват такива неща… И Лъки — мис Креторе, си играеше с двамата и ги използваше както си пожелае. Грегъри Дайсън и Едуард Хилингдън. Не можем да не признаем, ме винаги е била привлекателна жена.

— Макар и вече да не е млада както някога — отбеляза мис Марпъл.

— Точно така. Но винаги се е носела хубаво и се е гримирала много добре. Естествено тогава, когато беше само бедната роднина, далеч не беше така безгрижна и весела, както сега. На пръв поглед изглеждаше, че е много предана на горката болна… Но… Е, виждате какво става…

— А тези приказки… за лекарството от аптеката… Как стана така, че хората се разприказваха?

— Е, това не е станало в Джеймстаун. Струва ми се, че са били на Мартиника. Французите, доколкото знам, не са толкова стриктни, колкото нас, щом става дума за лекарства… Та аптекарят споменал на някого и мълвата тръгнала… Знаете как става…

Мис Марпъл знаеше по-добре от всички.

— Аптекарят казал, че полковник Хилингдън поискал някакво лекарство, но не успял да си спомни точно името му и се наложило да извади от джоба си едно листче, на което то било записано. Както и да е… Както казах, хората говореха след това много…

— Но не мога да разбера как полковник Хилингдън… — Мис Марпъл се намръщи объркано.

— Предполагам, че е бил използван като маша. Няма значение. Все едно, Грегъри Дайсън се оженил повторно след почти неприлично кратък срок. Има-няма месец след това, както разбрах.

Те се спогледаха.

— Но не е имало истински подозрения? — попита мис Марпъл.

— О, нищо такова… Само… приказки. Естествено, много възможно е да са били напълно безпочвени.

— Майор Палгрейв не мислеше така.

— Това ли ви каза той?

— Не, всъщност не го слушах много внимателно — призна мис Марпъл. — Само се чудех дали и на вас е казал същото…

— Един ден ми я посочи — отговори мис Прескът.

— Така ли? Наистина ли ви я посочи?

— Да. Всъщност, в началото си помислих, че има предвид мисис Хилингдън. Един ден започна да фъфли и да говори със запъване. Каза ми: „Виждаш ли онази жена, ей там? Според мен тя е извършила убийство и се е измъкнала безнаказано“. Аз бях шокирана, разбира се. „Шегувате се, майор Палгрейв“ — отговорих му. А той каза: „Да, да, мила моя, нека да го наречем шега“. Дайсън и Хилингдън седяха на една маса съвсем близо до нашата и се притесних, да не би да ни чуят. Той пак започна да фъфли и заеква и каза: „Не бих седнал на чаша с някои хора, ако те ще приготвят коктейлите ми. Все едно че съм на вечеря с някоя Борджия.“

— Колко интересно! — каза мис Марпъл. — А спомена ли нещо за някаква снимка?

— Не помня… Не беше ли някаква изрезка от вестник?

Мис Марпъл понечи да отговори, но стисна устни. Нечия сянка закри слънцето за миг. Ивлин Хилингдън беше спряла край тях.

— Добро утро — поздрави тя.

— Чудех се защо още ви няма — отговори мис Прескът приветливо.

— Бях в Джеймстаун. На покупки.

— О, ясно.

Мис Прескът се огледа разсеяно наоколо и Ивлин Хилингдън добави:

— Не взех Едуард с мен. Мъжете не обичат да пазаруват.

— Имаше ли нещо интересно?

— О, не ходих на такива покупки. Бях до аптеката.

Тя се усмихна, кимна леко и продължи нататък по плажа.

— Толкова приятни хора са тези Хилингдън! — отбеляза мис Прескът. — Макар че не е лесно да опознаеш мисис Хилингдън, струва ми се. Искам да кажа, тя винаги е любезна и учтива… но е много трудно да я опознаеш по-добре.

Мис Марпъл се съгласи замислено.

— Човек никога не може да е сигурен какво точно си мисли — каза мис Прескът.

— А може би така е по-добре — отговори мис Марпъл.

— Моля? Не разбрах.

— Нищо особено всъщност, но все имам чувството, че мислите й са доста смущаващи.

— О! — възкликна мис Прескът с объркано изражение на лицето. — Разбирам какво искате да кажете.

Тя смени темата:

— Доколкото зная, те имат много хубава къща в Хемпшир… И един син… или двама… които са отишли в Уинчестър.

— Познавате ли добре Хемпшир?

— Не. Почти не го познавам. Струва ми се, че къщата им е близо до Алтън.

— Аха — каза мис Марпъл и попита: — А къде живеят Дайсън?

— В Калифорния — отговори мис Прескът. — Тоест, когато се приберат у дома, а това не става често. Пътуват много.

— Когато човек пътува, среща толкова много хора, за които не знае нищо… — забеляза мис Марпъл. — Искам да кажа… научаваш само това, което са решили да ти кажат за себе си, нали? Всъщност вие не знаете със сигурност, че семейство Дайсън живее в Калифорния.

Мис Прескът я погледна с изненада.

— Сигурна съм, че мистър Дайсън каза така.

— Да, да. Точно това имам предвид. И същото важи за семейство Хилингдън. Искам да кажа, когато ми казахте, че живеят в Хемпшир, вие всъщност само повторихте това, което сте чули от тях самите. Нали е така?

Мис Прескът изглеждаше леко разтревожена.

— Да не би да искате да кажете, че не живеят в Хемпшир? — попита тя.

— Не, не. Не твърдя това — отговори мис Марпъл бързо със смирен тон. — Просто ги дадох като пример за това, което човек знае и което не знае за хората.

— Аз ви казах преди известно време — добави тя след малко, — че живея в Сейнт Мери Мийд. Това е едно селце, за което без съмнение не сте чували никога. Само че вие не сте се убедили лично, че живея там, а просто приемате думите ми за истина, нали?

Мис Прескът се въздържа и не каза, че не я интересува ни най-малко къде живее мис Марпъл. Някакво селце в Южна Англия и толкова.

— О, разбирам какво искате да кажете — съгласи се тя бързо. — Така е, когато човек е в чужбина, не може да бъде много внимателен.

— Не исках да кажа точно това — възрази мис Марпъл.

В ума й се въртяха някакви странни мисли. Ами дали самата тя беше сигурна, че пастор Прескът и сестра му наистина са тези, за които се представят? Така твърдяха те. Наистина нямаше никакви факти, които да оборят твърдението им. А всъщност за него не би представлявало никакъв проблем да си сложи свещеническа яка, да се облече в подходящи дрехи, да говори каквото трябва… Ако има причина да го направи…

Мис Марпъл познаваше много добре свещениците от юга, но Прескът беше от Северна Англия. Не беше ли от Даръм? Тя не се съмняваше, че са именно Прескът. Но въпреки всичко нещата опираха до едно и също — човек приема за истина това, което му кажат.

Може би трябва да се пазиш от подобни неща.

Може би… Тя поклати глава замислено.