Агата Кристи
Карибска мистерия (20)

I.

Спусна се вечерта — лампите на терасата бяха запалени, хората вечеряха, смееха се и разговаряха, макар и не толкова весело и шумно, колкото ден-два преди това.

Оркестърът свиреше.

Само че танците свършиха рано. Хората започнаха да се прозяват и да се разотиват да спят, лампите угаснаха… Настъпи мрак и тишина — хотел „Златната палма“ заспиваше…

— Ивлин! Ивлин! — Шепотът беше остър и тревожен.

Ивлин Хилингдън се размърда в леглото си и се обърна.

— Ивлин! Моля те, събуди се!

Тя се изправи рязко и видя Тим Кендъл, застанал на вратата. Тя се втренчи в него изненадана.

— Ивлин, моля те ела… Моли… Не е добре. Не зная какво й стана. Изглежда е взела нещо…

Ивлин отговори бързо, решително:

— Добре, Тим. Ще дойда. Върни се при нея, аз идвам веднага.

Тим Кендъл изчезна. Ивлин се измъкна от леглото, метна си един пеньоар и погледна към другото легло.

Изглежда мъжът й не се беше събудил. Лежеше обърнат на другата страна и дишаше равномерно. Ивлин се поколеба за момент и реши да го остави да спи. Излезе бързо, премина край главната сграда на хотела и отиде оттатък, до бунгалото на Тим и Моли Кендъл. Когато наближи, Тим тъкмо влизаше.

Моли лежеше на леглото, очите й бяха затворени, а дишането й очевидно не беше нормално. Ивлин се наведе над нея, повдигна клепача й, провери пулса й и погледна нощното шкафче. На него имаше използвана чаша, а край нея — празен флакон от някакво лекарство. Ивлин го взе.

— Това е приспивателното й — обясни Тим. — До вчера или завчера, флаконът беше наполовина празен. Струва ми се, че е изпила всичките.

— Иди и веднага повикай доктор Греъм — каза Ивлин. — По пътя събуди някой от кухнята и го накарай да й направи силно кафе. Колкото се може по-силно. Бързай!

Тим хукна навън. На прага се сблъска с Едуард Хилингдън.

— Извинявай, Едуард.

— Какво се е случило? — попита Хилингдън. — Какво става тук?

— Моли. Ивлин е при нея. Трябва да повикам лекар. Може би трябваше да отида най-напред при него, но не бях много сигурен и си помислих, че Ивлин ще знае какво да направя. Моли би се разсърдила, ако повикам лекар, без да се налага наистина.

Тим изтича нататък, а Едуард Хилингдън го проследи с поглед и влезе в спалнята.

— Какво се е случило? — попита той. — Сериозно ли е?

— О, Едуард! Помислих, че не си се събудил. Това хлапе тук е глътнало някакви лекарства.

— Зле ли е?

— Трудно е да се каже, ако не знаеш колко е изпила. Ако се вземат мерки бързо, мисля, че ще се оправи.

Поръчах да й направят силно кафе. Ако успеем да излеем малко в гърлото й…

— Но защо го е направила? Мислиш ли, че… — Едуард замълча.

— Какво да мисля? — попита Ивлин.

— Мислиш ли, че е заради разследването? Заради полицията и всичко останало?

— Не е изключено да е заради това. Подобни неща могат да разстроят силно един и без това нервен и чувствителен човек.

— Моли никога не ми се е струвала нервна.

— Наистина това не е лесно да се определи със сигурност — отговори Ивлин. — Понякога и най-уравновесените на пръв поглед хора могат да излязат от релси.

— Да, спомням си… — Едуард отново замълча.

— Истината е — каза Ивлин, — че никой не знае нищо за никого. — И добави: — Дори и най-близките ти хора…

— Това не е ли прекалено? Не е ли преувеличено, Ивлин?

— Не мисля. Винаги смятаме, че хората са такива, каквото са в нашите представи.

— Аз те познавам много добре — каза той тихо.

— Ти си мислиш така.

— Не, сигурен съм. — И добави: — И ти си сигурна за мен.

Ивлин го погледна и отново се обърна към леглото.

Тя улови Моли за раменете и я разтърси.

— Може би трябва да направя нещо, но е най-добре да изчакаме доктор Греъм… Струва ми се, че вече го чувам.

II.

— Ще се оправи — каза доктор Греъм, избърса челото си с носната си кърпа и въздъхна с облекчение.

— Мислите ли, че вече е вън от опасност? — попита Тим угрижено.

— Да, да. Повикахте ме навреме. Но и без това ми се струва, че не е поела смъртоносна доза. След ден-два ще се възстанови напълно, но дотогава ще преживее доста мъчителни часове.

Той вдигна празния флакон и попита:

— Кой и предписа това?

— Един лекар в Ню Йорк. Не можеше да спи добре.

— Да, да. Зная, че ние лекарите напоследък предписваме подобни лекарства с лека ръка. Вече никой не препоръчва на младите жени, който не могат да спят, да броят овце или да станат и да изядат една бисквита, да напишат едно-две писма и след това да си легнат отново. Сега всички искат да се излекуват на минутата. Понякога е жалко, че даваме такива лекарства. Човек трябва да се научи да приема нещата от живота такива, каквито са. Много е лесно да напъхаш залъгалка в устата на бебето, за да го накараш да млъкне. Само че това не може да продължава цял живот. — Той се усмихна. — Обзалагам се, че ако попитате мис Марпъл какво прави, когато не може да заспи, ще ви отговори, че брои овце, които влизат в кошара.

Той се обърна отново към леглото, където лежеше Моли. Тя се размърда и отвори очи. Погледна околните без интерес и сякаш не ги позна. Доктор Греъм пое ръката й.

— Е, мила моя, какво искаше да направиш със себе си?

Моли примигна, но не отговори.

— Защо го направи, Моли? Защо? Кажи ми защо го направи? — Тим пое другата й ръка.

Очите й все още не помръдваха. Но погледът й сякаш се беше спрял на някого, може би на Ивлин Хилингдън. Може би в него дори имаше някакъв въпрос, но беше трудно да се разбере.

— Тим дойде да ме вземе — каза тя.

Погледът й се спря на Тим, след това се премести към доктор Греъм.

— Вече всичко е наред — каза докторът. — Ще се възстановиш. Но не го прави отново.

— Тя не е искала да го направи — намеси се Тим тихо. — Сигурен съм, че не е искала да го направи. Просто е искала да поспи хубаво през нощта. Може би хапчетата не са й подействали веднага и е взела още. Така ли е, Моли?

Тя поклати глава отрицателно — много леко.

— Искаш да кажеш… Че си ги взела нарочно? — възкликна Тим.

— Да — отговори тя.

— Но защо? Защо, Моли? Клепачите й трепнаха.

— Боях се — прошепна тя едва чуто.

— Боеше се? От какво?

Но клепачите й се затвориха.

— По-добре е да не я безпокоим — каза доктор Греъм.

Тим продължи да настоява:

— От какво се боеше? От полицията? Защото ти задаваха въпроси и те тревожеха? Не се учудвам. Всеки може да се изплаши. Никой и за миг не си помисля, че… — той млъкна внезапно.

— Искам да спя — каза Моли тихо.

— Това е най-доброто за теб — съгласи се доктор Греъм.

Той отиде до вратата, а другите го последваха.

— Ще спи добре — каза доктор Греъм.

— Трябва ли да правя нещо? — попита Тим. Видът му беше разтревожен, както можеше да се очаква в подобен случай.

— Мога да остана при нея, ако искаш — предложи Ивлин угрижено.

— О, не. Няма нужда, ще се справя сам — отговори Тим.

Ивлин се върна до леглото и попита:

— Искаш ли да остана при теб, Моли?

Моли отвори отново очи и прошепна:

— Не, не.

И след малко добави:

— Само Тим.

Тим се върна и седна край леглото.

— Аз съм тук, Моли — каза той и пое ръката й. — Сега искам да заспиш. Няма да те оставя сама.

Тя въздъхна едва чуто и затвори очи. Докторът спря пред бунгалото и изчака Едуард и Ивлин.

— Сигурен ли сте, че не мога да помогна с нищо повече? — попита Ивлин.

— Не, няма с какво. Благодаря ви мисис Хилингдън. Съпругът й ще се справи засега… Но може би утре… Той ще е зает в хотела и ще е добре да има някой при нея.

— Мислите ли, че би могла да направи още един опит? — попита Хилингдън.

Доктор Греъм потри чело раздразнено.

— Човек никога не знае какво може да се случи. Струва ми се, че е малко вероятно. Както сами се убедихте, промивките на стомаха са много неприятно и болезнено нещо. Но, разбира се, никога не може да се каже със сигурност. Не е изключено някъде да е скрила още от това лекарство.

— Никога не бих си помислил, че момиче като Моли може да направи опит да се самоубие — каза Хилингдън.

— Тези, които непрекъснато говорят, че ще се самоубият — отговори доктор Греъм сухо, — тези, които заплашват, че ще го направят, обикновено не го правят. По този начин те просто се самоизживяват по-драматично и изпускат парата от котела, образно казано.

— Винаги съм си мислил, че Моли е много щастлива. Може би… — Ивлин се поколеба. — Доктор Греъм, трябва да ви кажа нещо…

И тя му разказа за разговора си с Моли на брега в нощта, когато беше убита Виктория. Когато свърши, лицето на доктор Греъм беше станало много мрачно.

— Радвам се, че ми казахте тези неща, мисис Хилингдън. Това много ясно показва, че има някакъв много дълбок проблем. Да, още сутринта ще поговоря с мъжа й.

III.

— Искам да поговоря с теб за жена ти, Кендъл. Сериозно е.

Седяха в канцеларията на Тим. Мястото му до леглото на Моли беше заела Ивлин Хилингдън, а Лъки беше обещала да дойде малко по-късно и както сама се изрази: „да й направи магия“. Мис Марпъл също предложи услугите си. Горкият Тим беше разкъсан между ежедневните грижи за хотела и тревогата за състоянието на жена си.

— Вече не мога да разбера — отговори Тим. — Вече изобщо не мога да разбера Моли. Тя се промени.

Промени се до неузнаваемост.

— Сънувала е кошмари, доколкото разбрах?

— Да. Наистина. Много се оплакваше от тях.

— Колко време продължи това?

— О, не зная точно. Около… предполагам около месец, може би повече. Тя… Ние мислехме, че са най-обикновени кошмари.

— Да, да, разбирам напълно. Но по-сериозният симптом е, че изглежда се е страхувала от някого.

Оплаквала ли ти се е от това?

— Да, да. Спомена веднъж или два пъти, че… че някой я следи.

— Следи?

— Да, тя самата го каза веднъж. Каза, че те са нейни врагове и я следят.

— Тя имаше ли врагове, Кендъл?

— Не, разбира се, че нямаше.

— Може би се е случило нещо в Англия, преди да се ожените.

— О, няма нищо такова. Не се разбираше добре със семейството си, това е всичко. Майка й беше доста ексцентрична жена, може би е било трудно да се живее с нея, но нищо повече.

— В семейството й имало ли е някакви други случаи на психическа нестабилност?

Тим отвори уста импулсивно, но я затвори отново. Започна да си играе с писалката на бюрото пред него. Докторът каза:

— Тим, трябва да подчертая факта, че ако ми кажеш, ще е по-добре за Моли.

— Да, струва ми се. Да. Имало е такива случаи. Нищо сериозно… една леля, която изглежда не е съвсем с всичкия си. Искам да кажа… Е, подобни случаи има в почти всяко семейство.

— Да, разбира се. Така е. Не се опитвам да те плаша, но това би могло да показва наличието на някаква наследствена склонност към… към душевни сривове или самовнушение винаги, когато възникне напрегната ситуация.

— В интерес на истината, не зная кой знае колко — отговори Тим. — В края на краищата, хората не обичат да разказват подобни неща, нали?

— Не, разбира се. И преди това тя не е имала приятел, не е била сгодена за никого? Никой не я е заплашвал или ревнувал? Имало ли е подобни неща?

— Не зная. Струва ми се, че не. Преди да се срещнем, Моли е била сгодена за някого, но доколкото зная, родителите й са се противопоставили остро. А Моли е държала на своето повече от упоритост и желание да се наложи, отколкото заради нещо друго. — Той изведнъж се усмихна. — Когато човек е млад, се държи по подобен начин. Ако някой ти се противопостави, още повече започваш да държиш на този, когото си избрал.

Доктор Греъм също се усмихна.

— Да, така е, това често се случва. Човек не бива никога да възразява срещу лошите приятели на децата си. Обикновено след време те сами престават да се срещат с тях. И този неин годеник, който и да е бил той, не я е заплашвал по никакъв начин, така ли?

— Сигурен съм, че не е. Тя би ми казала. Според нея това е било някакво лудо юношеско увлечение от нейна страна, дължащо се преди всичко на факта, че той е имал много лоша репутация.

— Да, да. Е, това не ми звучи никак страшно. Има още нещо. Изглежда жена ти е имала моменти, в които, както се изразява тя самата, е губела съзнание. Кратки периоди от време, през които не помни какво е правила и къде е ходила. Знаеше ли за това, Тим?

— Не — отвърна Тим бавно. — Не знаех. Никога не ми е казвала такова нещо. Сега, след като научих за какво става дума, струва ми се бях забелязал, че от време на време изглеждаше доста разсеяна, сякаш изпадаше в някакъв унес… — Той замълча замислен. — Да, това обяснява всичко. Не можех да разбера как е възможно да забравя и най-обикновените неща или понякога да не знае кое време на деня е. Мислех си, че просто е станала ужасно невнимателна… — Тим изглеждаше ядосан. — Значи й трябва психиатър, това ли е?

— О, стига, Тим… Не се ядосвай само заради името. Невролог, психолог, някой специалист по нервни заболявания… В Кингстън има един добър специалист… Разбира се, може да я изпратим и в Ню Йорк. Все пак нещо предизвиква тези нервни смущения у жена ти. Нещо, за което тя самата може и да не си дава сметка. Консултирай се с някого, Тим. Направи го колкото се може по-бързо.

Доктор Греъм потупа Тим Кендъл по рамото и стана.

— Засега всичко е наред и няма от какво да се безпокоиш. С Моли имате добри приятели. Ще я наблюдаваме и ще се грижим за нея, доколкото можем.

— И тя няма… няма да опита да го направи отново?

— Мисля, че е малко вероятно — успокои го доктор Греъм.

— Но не е толкова сигурно?

— Разбира се, че не може да сме напълно сигурни. Това е едно от първите неща, които човек научава, когато се захване с моята професия. — Доктор Греъм сложи ръка на рамото на Тим. — Не се тревожи прекалено много.

— Лесно е да се каже това — каза си Тим, след като докторът излезе. — Не се тревожи прекалено много! От какво си мисли, че съм направен? От желязо?