Лелия Кели
Служител на правосъдието (8)

7

Когато пристигна пред къщата на Еймъс, пред гаража му вече имаше две други коли. Едната — лъскаво мицубиши — виждаше за пръв път. Другата — тъмночервен пикап марка „Форд“ — й бе до болка позната. Тя се замисли дали да не подмине къщата на Еймъс и да не си отиде първо вкъщи, за да избегне повторната среща с Дон Арчър. Но заради Еймъс си струваше да изтърпи дразнещото присъствие на приятеля му.

Тя приближи колата до бордюра, паркира, среса се набързо и освежи червилото си. Остави чантата с тоалетните си принадлежности на задната седалка, защото знаеше, че ако я видеше с нея, Арчър щеше да пусне една от похотливите си глупашки усмивки, а може би дори и някоя остроумна забележка. Като затръшна вратата на колата си малко по-силно от обикновено, Лора се запъти към къщата на Еймъс.

В задния двор се дочуваха гласове и тя предпочете да не отключва предната врата с ключа си. Така беше по-добре — не искаше Арчър да знае, че тя има ключ от къщата на Еймъс. Като разтегна устни в учтива усмивка, младата жена сви зад ъгъла.

Облечени в спортни екипи, Еймъс, Арчър и още един мъж се бяха настанили на калдъръмения двор и пиеха бира. За ужас на Лора Арчър бе гол до кръста, за което имаше доста по-малко оправдание от Еймъс, който имаше атлетична фигура, и третия мъж, който също не изглеждаше зле.

— Здравейте — поздрави с надеждата, че никой няма да забележи разочарованието й от присъствието на Дон.

Еймъс се изправи и я целуна по бузата.

— Забравих, че следобед имаме баскетболна среща — обясни той. — Ще си взема душ, преди да излезем.

— Няма проблеми — заяви тя. — Здрасти, Дон.

— Здравей — кимна й той, като успя в една-единствена дума да покаже, че е съвсем наясно какво тя и Еймъс възнамеряват да вършат по-късно. Той внимателно я огледа от главата до петите и Лора изпита неприятното чувство, че е застанала пред него по прозрачно долно бельо.

— Познаваш ли Дарил Майкълс? — попита Еймъс и насочи вниманието й към третия човек.

— Не.

Майкълс се изправи и протегна ръка, като успя да задържи погледа си върху очите й. Той бе висок и рус, също като Дон, но държанието му бе коренно различно.

— Здрасти, Лора. Чувал съм, че си голяма фурия в съда.

Младата жена учтиво се засмя:

— Не знам. Старая се да си върша работата. Вие ги хващате, а аз се грижа да попаднат там, където им е мястото.

— Дарил не е ченге — обясни Еймъс.

— Вече не — поправи го Дарил. — Но понякога ми се иска да се мисля за такова.

— Дарил има охранителна фирма — поясни Еймъс. — Той и Дон са приятели от тайните служби.

— Опитвам се да накарам този добър човек — Майкълс кимна към Еймъс — да се съгласи да работи за мен от време на време. Би ми бил изключително полезен.

— Няма да стане — отсече Еймъс. — Когато приключа работа, единственото, което искам, е да се прибера вкъщи. Допълнителната работа въобще не ми е по вкуса.

— Господи, никой не иска да се правиш на регулировчик на някое кръстовище — намеси се Арчър. — Да седиш до вратата по време на мач на „Хокс“ не е чак толкова трудно, приятел. Аз лично с удоволствие бих се навил да го правя, ако кметът ми разреши — произнесе замечтано. — Само че той не позволява на никого от отдела да работи на две места.

— Повечето от клиентите ми са известни личности — обясни Майкълс на Лора. — Придружавам ги навсякъде, а това понякога е доста забавно. Трябва да си призная обаче, че има моменти, в които определено бих предпочел да съм регулировчик на кръстовището на Пийчтри и Пидмънт.

— Точно това имам предвид — намеси се Еймъс. — Нямам нищо против от време на време да охранявам стадиона, но въобще не ме привлича идеята да се мъкна с някакво мамино синче, което е десет години по-младо от мен и десет пъти по-богато, и да се опитвам да спирам обожателките, които със зъби и нокти се мъчат да му разкъсат дрехите.

— Много ти е лесно да го кажеш, когато имаш кой да ти разкъса дрехите, без дори да ти се налага да излизаш от дома си — опита се да се пошегува Арчър.

— Мисля, че е време да си тръгваме — заяви Майкълс, като наруши тишината, последвала плоската шега на Дон. — Беше ми приятно да се запознаем, Лора. Ковалски, ето ти визитката ми, ако размислиш. Новите таланти са винаги добре дошли.

В момента, в който чу колите им да се отдалечават от къщата, Лора реши да даде израз на чувствата си:

— Еймъс, защо разрешаваш на този тип да се мъкне с теб? Той е абсолютно влечуго.

— Кой, Дон ли? Има си и добри черти. Не знам защо не го харесваш.

— Той е отвратителен тъпак и гадняр и освен това не ми харесва начинът, по който ме гледа.

— Няма никакви задни мисли. Просто те намира за симпатична, това е.

— Откъде може да знае дали съм симпатична или не? Никога не е поглеждал какво има над гърдите ми.

— Е, признавам, че не е най-изтънченият човек на света, но мисля, че досега не е имал особен късмет с жените. Най-вероятно го караш да се чувства неловко.

— Да, определено се притеснява от присъствието ми. Поне аз със сигурност се притеснявам от неговото. Дори и не искам да си представям какво му минава през главата.

— Нищо, което да не минава от време на време и през моята — отвърна Еймъс с похотлива усмивка.

— Я стига. Като развратник не можеш да му стъпиш и на малкия пръст. Мога да се обзаложа, че има цяла библиотека с порносписания.

— Когато вземеш някого на мушка, няма спасение — засмя се той.

— Никога не е без основание. Както и да е, стига сме говорили за Дон Арчър. Как мина денят ти?

Приятелят й сви рамене.

— Нормално — отвърна с равен тон, но очите му избегнаха погледа й. Това беше лош знак. Всичко можеше да се е случило, но Лора знаеше, че няма смисъл да се опитва да го накара да говори за това. Той просто щеше да се затвори в черупката си.

— Много ли си изморен? Ако предпочиташ, можем да останем тук — предложи тя.

— Не. Само ще си взема душ и ще се преоблека. Отвори си една бира и аз ей сега ще дойда.

Лора изпълни заръката му и с бира в ръка влезе в хола. Разгледа дисковете на Еймъс, избра един и го пусна на страховито сложната стереоуредба. Откакто прекарваха повече време заедно, бе започнала да харесва Даяна Уошингтън, както и Джо Уилямс и Анита О’Дей. Това определено бе напредък в сравнение с британската поп музика, която неизменно бе слушала още откакто бе завършила колежа. Все пак и сега от време на време обичаше да си пуска „Рейдиохед“.

Не й се седеше и започна да се разхожда из стаята. На едната стена имаше полици, които по мнението на Лора бяха прекалено празни. Еймъс не четеше много. Повечето от книгите му бяха или нечии биографии, или свързани с военната история, в което всъщност нямаше нищо лошо. Не е задължително всички да четат. А само като си помисли за останалите неща, които правеше Еймъс — можеше да построи или оправи всичко, а това му умение определено не беше за пренебрегване. Повечето мъже на неговата възраст — включително и собствените й братя — не можеха и един пирон да забият, да не говорим за поправката на колите, които караха. А Еймъс като че ли можеше да прави всичко — от измазването с хоросан до прокарването и свързването на жиците за електричеството. Жалко, че не можеше да сподели удоволствието й от някоя хубава книга, но какво толкова. Както бе казала майка й, която също бе харесала Еймъс: „На кого му пука? Ако толкова искаш да обсъждаш книгите, които четеш, можеш да се запишеш в някой литературен кръжок.“

— Готова ли си? — попита Еймъс. Лора се обърна и видя, че той незабелязано е влязъл в хола. Косата му още бе мокра.

— Да. Какво ти се прави?

— Каквото и да е, стига да можем да стигнем дотам пеша. Писна ми да търся място за паркиране.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да останем тук? Можем да си поръчаме пица.

— Не ми се яде пица. Не искам и китайска храна.

— Добре. Да отидем в парка и да си вземем по един сандвич. — Тя взе чантичката си от дивана, но докато я премяташе през рамо, нещо иззвъня. — Пейджърът на един от двама ни звъни.

— Не е моят — заяви Еймъс.

Лора въздъхна с облекчение. Съобщенията му винаги разваляха плановете им за вечерта, докато причината за иззвъняването на нейния пейджър обикновено можеше да бъде отстранена само с едно обаждане по телефона. Тя погледна екрана:

— От Карлтън е. Забравих да му се обадя. Нали мога да му звънна оттук?

— Я не се занасяй!

Лора набра познатия номер. Детективът вдигна още на първото иззвъняване.

— Здрасти, Карлтън. Извинявай, забравих да ти се обадя.

— Няма проблеми. Позвъних в работата ти, но ми казаха, че така и не си се върнала, след като си отишла в лабораторията.

— Ами… трябваше да свърша нещо и просто нямаше смисъл да се връщам в центъра…

— Хванах ли те! Сега си при лейтенанта, нали?

— Може би. Какво стана? Говорихте ли със свидетеля?

— Свидетелите, скъпа — с един куршум — два заека.

— Така ли? И кои са тези съвестни граждани?

— Двама типове, които са били с Джарвис през уикенда на убийството на Белю. Събота вечерта е предложил на единия от тях да се повози в лексус.

— Значи са го видели с колата, така ли?

— Не, но ни я описаха така, както им я е описал Джарвис.

Въодушевлението й се изпари:

— Много интересно, но това не противоречи на версията на Джарвис. Само времето на намиране на колата е различно. Той твърди, че я е намерил чак в понеделник.

— Още не съм ти разказал всичко. Когато му казали, че не му вярват, той започнал да се хвали как е откраднал колата.

— Но те така и не са видели нищо?

— Какво искаш? Поднасям ти двойно потвърдени показания от втора ръка, а ти се държиш сякаш съм стъпил в някое кучешко лайно. Какво трябва да направя, за да ви впечатля, мадам?

— Достатъчно съм впечатлена. Просто си мисля за реакцията на защитата. Утре искам да разговарям с тях.

— Няма проблеми. Мога да ги извикам по всяко време.

— Кажи им да дойдат утре сутрин, да кажем към единайсет. Ще си побъбря с тях.

— Ще им се обадя. Вече изпратих показанията им по факса в кабинета ти. Искаш ли, ъ… да ти донеса копия тази вечер?

— Не, мисля, че ще успея да преживея още няколко часа и без тях. Ще се видим утре. — Лора затвори телефона и погледна виновно Еймъс. — Извинявай. Беше във връзка със случая „Белю“. Карлтън и Алекс Девъру са намерили някакви свидетели. Мислех да се обадя на Карлтън, но като те видях, явно съм забравила всичко друго.

— Лъжкиня.

— Не ме тормози. Трябва да мисля за сто неща. Този случай никак не ми харесва. Разбираш ли, кметът и семейството на жертвата предлагат награда и — бум! — ето ти свидетели. Много искам да ги видя тези двамата.

— А аз много искам да си видя вечерята. Да тръгваме. По пътя ще ми разкажеш какво става. — Той погледна краката й и посочи черните лачени обувки на висок ток: — Готини са. Можеш ли да вървиш с тях? Искам да кажа, можеш ли да вървиш по тротоара?

— Май ще е по-добре да си сложа маратонките. По дяволите, оставих си чантата в колата.

— Аз ще ти я донеса.

— Няма смисъл. На излизане ще спрем да се преобуя.

Еймъс се облегна на колата, докато тя си слагаше далеч по-удобните маратонки.

— Дори и не те попитах как е минал денят ти? — отбеляза той.

— Нищо особено. Ходих до лабораторията, за да прегледам физическите доказателства по случая „Белю“. Доста скоро ще трябва да подготвя обвинението, което ще представя пред съдебните заседатели.

— Как изглеждат нещата?

Лора се изправи и заключи колата:

— Не знам. Честно казано, някои от нещата, които чух днес, доста ме разтревожиха.

— Как така? — попита Еймъс и хвана ръката й. Те се насочиха към ресторантите във Вирджиния Хайлънд.

— Не ми се говори за работа, а на теб? — попита тя с надеждата, че той ще я насърчи да сподели преживяванията си. Искаше да чуе мнението му, защото освен другите си умения Еймъс беше и изключително ченге. Обичаше да изслушва неговата гледна точка.

— На мен не ми пречи — сви рамене приятелят й. — Какво мислят Карлтън и Алекс Девъру?

— Нищо. Бяха заети с онези очевидци и не дойдоха с мен. Ще посетят лабораторията утре. Както и да е, отидох сама и се срещнах с лабораторните техници и патолога. Според един от техниците тълкуването на доказателствата е доста спорно. — Тя описа притесненията на Скот, свързани с липсващите в колата отпечатъци. — После говорих с патолога, който е провел аутопсията. Той беше абсолютен мухльо.

— Това има ли нещо общо със случая?

— Не. Просто ти описвам обстановката. Във всеки случай говореше доста мъгляво за часа на смъртта.

— Часът на смъртта може да бъде определен точно единствено при идеално стечение на обстоятелствата. В повечето случаи това е доста трудно, освен ако не работиш с изключително малък период от време.

— Случаят определено не е такъв. Разбирам, че патологията не прави чудеса, но когато другите доказателства са противоречиви, фактът, че нямаме представа дори за часа на смъртта, въобще не ни улеснява.

— Струва ми се, че с всички сили се стараеш да опровергаеш собствените си доказателства — вметна той.

— Не ги опровергавам, а само ги проверявам. Ще им се наложи да издържат на проверката на доста критични погледи.

— За съдебните заседатели на окръг Фултън ли става въпрос? Едва ли има за какво да се притесняваш — заяви сухо Еймъс.

— Очевидно имам малко по-голямо доверие от теб в умствените способности на добросъвестните граждани.

— Нищо от това, което ми каза, не оневинява Джарвис. Просто се погрижи съдебните заседатели да го привлекат под наказателна отговорност и да предадат делото в съда, а към подробностите ще се насочиш по-късно. Нали това е обичайната процедура?

— Без значение, дали това е справедливо или не.

— За справедливостта ли става въпрос? Мислех, че целта на упражнението е преизбирането на Маршал Оливър.

— За Маршал може и да е, но аз искам да разбера истината.

— Добре. Какво ти пречи да го направиш?

— Само тези проклети факти. Както и заподозреният — ако познаваше Роланд Джарвис, едва ли би го определил като престъпен гений.

Еймъс се засмя:

— Не ми е необходимо да го познавам, за да знам, че си права. Да почистиш от колата всички отпечатъци на жертвата и да оставиш своите — много умно. Струва ми се, че е достоен кандидат за класацията за най-глупаво престъпление.

— Наистина ли мислиш, че някой може да бъде чак толкова глупав? Човекът, почистил колата, е бил достатъчно умен, за да се сети да избърше вътрешността на жабката, панелната лампичка, както и всяка една открита повърхност.

Той отново сви рамене:

— Убил е някого заради колата му. Явно не е съвсем с всичкия си. Внимавай защитата да не го обяви за невменяем.

— Вече си имам работа с невменяем защитник. Ама, Еймъс, откъде този тип може да знае как да почисти така колата?

— Нямам представа? Може да е работил в някоя автомивка или нещо подобно.

Лора възторжено сложи ръка на рамото му:

— И аз това казах. Ставам все по-добра, не мислиш ли? Ще се погрижа да събера повече информация за Джарвис. Но ако се окаже, че не е работил като чистач? Тогава какво?

— Лора, колко пъти съм те предупреждавал да не слагаш каруцата пред коня. Трябва ли да ти напомням какво става, когато започнеш да си измисляш разни теории? Нали се сещаш какво правиш, когато ти влезе някоя муха в главата — преиначаваш всички факти така, че да съвпаднат с идеите ти.

— Не си прав. Моята работа е да подлагам на съмнение всичко и да оглеждам нещата от всички ъгли. Същото ще направи и защитата. Или поне — поправи се тя — това е, което се предполага да направи онзи малък гений. Както и да е, трябва да обмисля вероятността обвиняемият да казва истината — току-що да е бил намерил колата, а човекът или хората, които са убили Белю, да са почистили колата и са я оставили някъде, където да бъде намерена от идиот като Джарвис.

— А-ха. Ето го и заговорът. Чудех се кога ще стигнеш до него.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Нищо. Просто предугаждам следващата ти реплика. — Той снижи глас и зашепна зловещо: — Кой би могъл да изчисти отпечатъците от колата? Само някое ченге би се справило с подобна задача. Не ме гледай така — знаеш, че си мислиш точно това. Убедена си, че зад всеки необясняем факт стои по някое корумпирано ченге.

Лора понечи да каже „необясним“, но реши, че е по-уместно да си спести поправката:

— Не позна. Мислех си за съвсем друго.

— И за какво си мислеше? Шпиони? Конкурентен клан? Извънземни?

Тя пусна ръката му и спря:

— Какво ти става? Единственото, което си мисля, е, че ако този нещастник имаше малко по-свестен защитник, може би не бих могла да убедя съдебните заседатели да предадат делото на съда. Просто се опитвам да ти обясня, че нещо в цялата теория куца. Мислех си, че може би ще ми помогнеш да разбера какво е, но по-добре просто го забрави. Съжалявам, че заговорих за това.

— Не, аз съжалявам. Денят ми беше отвратителен и не бива да си го изкарвам на теб.

Той изглеждаше доста разстроен или поне толкова, колкото Еймъс можеше да бъде. Лора отново хвана ръката му:

— Какво е станало?

Той поклати глава:

— Намериха тялото на някакво момиче, избягало от къщи. Най-вероятно е било принудено да проституира. Изглеждаше ужасно.

— Измъчвано ли е било?

Еймъс кимна:

— Обаче не е познавало никого от политическия елит и едва ли някой ще се заинтересува от смъртта му.

— Държиш се цинично и много добре го знаеш. На хората им пука. На мен ми пука. — Тя го прегърна и нежно разтри гърба му. — Иска ми се да имаше друга професия. Иска ми се и двамата да работехме нещо друго.

— Тогава кой ще спасява света? — засмя се той.

Лора се усмихна:

— Капитан Победа и неговият съюзник Момичето на правосъдието идват на помощ.

Хармонията бе възстановена. През останалата част на вечерта говориха за по-приятни неща.

— Забравил си да оставиш включена някоя лампа — отбеляза Лора, като приближиха къщата му.

— Все още е достатъчно светло — заяви Еймъс.

— За нощните маймуни в Мадагаскар — сигурно, но аз не виждам абсолютно нищо. Ох — допълни тя, като се препъна в стъпалата.

Еймъс мълчаливо отключи и отвори предната врата. Лора го последва в тъмния хол.

— Не ни трябва никаква проклета светлина — промърмори той. — Не и за това, което съм намислил.

— Значи няма да играем шах, така ли?

— Не — отсече той и я притисна към себе си. — Не и ако не настояваш — допълни, като се наведе да я целуне и започна да разкопчава блузата й.

— Бях се настроила за шах — промълви тя, когато успя да си поеме дъх, — но мисля, че ще успея да се пренастроя.