Лелия Кели
Служител на правосъдието (30)

29

След няколко минути тримата вече бяха във фоайето на хотел „Хаят“.

— Доста необичайно скривалище за свидетел — отбеляза Крег и огледа луксозното фоайе. — Винаги съм си мислел, че е по-лесно да се укриеш в някой крайпътен мотел, където не задават много въпроси.

— Може да работи тук или пък да има някакви връзки — предположи Лора.

Качиха се с асансьора на десетия етаж и намериха номера на стаята, продиктуван на Даяна.

— Добре — прошепна Лора. — Даяна, почукай и отговори, когато тя попита кой е. С Крег ще застанем отстрани, за да не може да ни види през шпионката. Съобщи й, че си с адвокатите си. Обясни, че сме дошли, за да й помогнем.

Даяна успя да се усмихне мрачно и дори да се пошегува:

— Разбира се. Адвокатите са известни с услужливостта си.

Двамата се отдръпнаха встрани и Даяна рязко почука на вратата, сякаш бе събрала последните си сили и смелост. Лора чу вратата да се отваря и върху пътеката в коридора се появи светъл триъгълник. После долови ужасеният шепот на Даяна:

— Господи! Кой ви е причинил това?

Лора и Крег бързо се приближиха. Видяха висока слаба блондинка. Може би беше млада, може би беше и красива, но в момента бе невъзможно да се определи. Лицето й бе в синини и подпухнало. На челото й се виждаше дълбока рана, която трябваше да бъде зашита.

— Кои са тези хора? — попита жената. Силният й тексаски акцент бе притъпен от подутата й долна устна. — Казах, че не искам никакви ченгета!

— Не са полицаи, а адвокати.

— Само това ми липсваше. Исках да дойдете сама.

— А аз ви казах, че няма да го направя. Единственото, което ви обещах, бе да не водя полицаи и удържах на думата си. Сега е ваш ред — отсече Даяна и Лора се почувства горда с нея.

— Добре. Влезте. — Жената се отдръпна от вратата, за да могат да влязат в мрачната стая. — Ето как стоят нещата — няма да ви кажа нищо, преди да получа определени гаранции.

— Какви гаранции можем да ви дадем? — попита Лора.

— Като например, че ще ми осигурите защита и ще арестувате човека, за когото ще ви разкажа. Човекът, който уби брат ви — обърна се тя към Даяна.

— Не разбирам как бихме могли да ви предложим гаранции, ако не ни разрешавате да се обърнем към полицията — отбеляза адвокатката. — Ние нямаме подобни възможности.

— Тогава по-добре си ги осигурете, защото нямам намерение да залагам главата си, преди да знам, че съм в безопасност.

— Добре — намеси се Крег, — ще ви наемем бодигард.

Изведнъж жената избухна в истеричен смях:

— Бодигард! Бива си ви! Абсолютно нищо не разбирате.

— Вярно е — заяви спокойно Лора — и явно няма и да разберем, ако продължавате да се държите така. Не искате да се обадим на полицията, но не искате и частен телохранител. Все пак трябва да ни дадете някакво поле за действие.

— Добре, добре. Можете ли да ми осигурите някакъв частен детектив или нещо подобно?

— Да — отвърна Крег. — Имаме един надежден човек, но той ще бъде свободен от утре. Мога да намеря и друг бодигард, но ще ми отнеме известно време.

При тези думи смелостта на жената като че ли се изпари:

— Колко е това „известно време“? Аз нямам време. Той сигурно вече ме търси.

Лора дръпна Крег и Даяна настрана:

— Колко време мислиш, че ще ти отнеме да намериш някого?

Крег сви рамене:

— Зависи. Може би един час, а може би цял ден.

— Дали да не й предложим да я изведем от града?

— Може и да стане. Имаш ли някакви идеи?

— Имам приятелка, която живее във ферма в окръг Рейбън. Мястото е доста усамотено и съм сигурна, че Емили с удоволствие ще я подслони до утре, когато Кени ще може да я поеме.

Крег кимна:

— Предложи й го. Но ако откаже — той погледна Даяна, — си тръгваме. Ако се опитва да ни преметне, ще разберем.

Даяна се съгласи. Лора обясни плана на жената, която бе седнала на едно от двете легла и бе запалила цигара. Тя поиска по-подробни обяснения коя е Емили и къде се намира фермата, но отговорите на Лора като че ли я удовлетвориха. Най-накрая кимна:

— Добре, но ако зърна някое ченге, преди да сте ми казали, че човекът, за когото ще ви разкажа, е арестуван, ще заявя, че нищо не съм казвала. Разбрахте ли ме?

— Да, разбрах — отсече Лора. — А сега ти разбери следното — ако лъжеш и използваш госпожа Арнолд, за да уредиш лични сметки, аз ще се погрижа да отидеш в затвора. Ясно ли е?

Лора бе работила като помощник-областен прокурор достатъчно дълго, за да знае как и кога да предизвика заподозрения да разкрие картите си. Вгледа се в очите на момичето — или по-скоро в това, което можеше да види от тях — и не забеляза в тях колебание, което би могло да я уличи в лъжа.

— Добре. Разбрах ви. По-добре седнете, защото ще отнеме известно време, докато ви разкажа цялата не особено приятна история. Казвам се Мишел, Мишел Блейк. Всъщност това е професионалният ми псевдоним. Аз съм манекенка — заяви тя, после саркастично се изсмя: — Май ще е по-точно да кажа, че бях манекенка. Най-вероятно ще трябва да си намеря нова професия. Както и да е, ако имате моята външност, но не се справяте особено добре в училище, нямате голям избор. Но аз харесвах работата си, защото обичам дрехите и обичам да пътувам. Пристигнах в Атланта преди около година, защото тук има работа, а и животът е по-евтин, отколкото в Ню Йорк или Лос Анджелис. Не се заблуждавам за способностите си. Не съм достатъчно добра за уличните реклами и списанията. Обаче ме избират за снимки по различни каталози и реклами. Най-често рекламирам бельо, защото имам хубаво тяло. Не се хваля, просто отбелязвам фактите. Както и да е, професията ми не е толкова привлекателна и доходна, колкото си мислят повечето хора. Не че се оплаквам. Имах приличен апартамент и доста сносна кола, но не беше като да тъна в разкош и да карам ягуар, нали ме разбирате?

Освен това гледам реалистично на нещата. Знам, че непрекъснато се появяват нови момичета и че моето време няма да продължи до безкрай. Затова реших, че ще е най-добре да си намеря някого, който да може да се хвали, че гаджето му е манекенка и който ще се грижи за мен. Нали разбирате, който ще се ожени за мен. Някой, който печели наистина добре. Не исках да се хвана с някой мухльо. Затова започнах да ходя с приятелките си по клубовете в Бъкхед. Господи, там е пълно със загубеняци. Тръгваш си с някого, който кара беемве или нещо подобно, и той те води в някакво мизерно апартаментче за по хиляда долара на месец. Не, благодаря. Сама бих могла да се справя и по-добре.

Както и да е. Вече започваше да ми писва и мислех да се отказвам, когато се запознах с един тип, който беше истински играч. — Тя се засмя. — Не схващате хумора, нали? Беше баскетболист, истински професионалист. Не го познах, защото не се интересувам от спорт, но приятелката ми го позна. Аз направо не повярвах на късмета си. Беше супер, защото той наистина си падаше по мен. Просто си паснахме. Беше около Коледа и той ми подари една скъпа гривна. После за Свети Валентин ме заведе за уикенда в най-луксозния апартамент на „Риц-Карлтън“. Каза, че не можем да напуснем града заради спортния му график, но на мен не ми пукаше. Беше много приятно. Всички направо го боготворяха — никакво чакане в ресторантите, в клубовете веднага ни въвеждаха в салона за важни персони. Приказка.

Единственото неприятно нещо беше, че имаше доста сприхав нрав, но с мен се държеше съвсем прилично. Пък и аз можех да разбера колко отвратително се чувстваше, когато привържениците му се опитваха да говорят с него, докато той, се хранеше в някой ресторант. На няколко пъти го видях да крещи на разни хора, а веднъж дори удари един човек. Е, от време на време крещеше и на мен. Понякога се ядосваше, когато го прегръщах на обществени места или когато изтърсвах някоя глупост. Такива работи. Но никога не ми беше посягал, разбирате ли? Всички ме предупреждаваха да внимавам.

Преди няколко седмици бяхме излезли да вечеряме навън — не ме питайте къде, не си спомням. После искахме да отидем в един от клубовете в Бъкхед и след вечеря се качихме в неговия линкълн, марка „Навигатор“ и тръгнахме натам. Не знам къде бяхме, защото той понякога минаваше напряко. Забравих да ви кажа, че с него беше и бодигардът му. Не си спомням името му, не беше обичайният му телохранител. Беше едър и рус и мисля, че беше ченге.

Значи ние сме в линкълна, а бодигардът кара след нас. Излизаме от една пресечка — както вече ви казах, не ме питайте за името й, — но беше тъмна и тиха и по нея имаше много затворени магазинчета. Не беше като повечето улици в Бъкхед, разбирате ли? Но приятелят ми мразеше задръстванията и знаеше всички странични улички. И така ние излизаме на някакво кръстовище и един човек с лексус се блъска в колата ни.

Приятелят ми пощуря. Аз се опитвам да го успокоя: „Успокой се. Ударът въобще не беше силен. Нали все пак сме в линкълн.“ Но приятелят ми… Нали забелязвате, че не казвам името му, защото трябва да съм сигурна, че ще спазите обещанието си. Когато пристигнем във фермата, тогава ще ви съобщя кой е. Както и да е, той излиза, а другият вече е на улицата, извинява му се и оглежда щетите. Всъщност на линкълна му нямаше нищо. Трябва да ви кажа, че човекът, който ни удари, беше брат ви. Знам, защото вече много пъти съм виждала снимката му по вестниците.

Приятелят ми беше бесен. Започна да крещи, а после замахна и удари брат ви. Не исках да слизам от колата. Чудех се къде ли е бодигардът и не трябва ли той да се занимава с подобни работи. Когато телохранителят най-накрая пристигна, приятелят ми вече беше повалил брат ви на земята, риташе го и го настъпваше. Беше ужасно. Най-накрая бодигардът успя да го вразуми. Но брат ви вече беше мъртъв. Сигурна съм — просто лежеше на улицата. Виждате ли, нищо не можех да направя.

Мислех си, че няма да му се размине. Това не беше като да удариш някого в някой бар. Беше си чисто убийство. Обаче бодигардът просто вкара приятеля ми обратно в колата и ни каза да се прибираме. Реших, честно ви казвам, че той ще се обади на ченгетата и може би ще се опита да измисли нещо, така че приятелят ми да не влезе в затвора. Затова го послушахме и просто се прибрахме вкъщи.

Когато се прибрахме, приятелят ми видя, че дрехите му са изцапани с кръв, и направо полудя. Свали ги и ми нареди да ги изпера. Заявих, че не съм му прислужница, и той се вбеси. Изкрещя, че съм идиотка и че не може да остави домашната му помощница да види дрехите — той живее в една огромна къща, каквато направо не можете да си представите — така че накрая трябваше да ги изпера. Взех ги, отидох в пералното помещение и си помислих, че това може да е лошо за мен. Искам да кажа, че има закон срещу укриването на доказателства, нали? Затова сложих дрехите в един чувал за боклук и пуснах няколко други неща в пералнята, за да си помисли, че съм изпълнила това, което ми е наредил. Реших, че постъпвам изключително умно.

Известно време той беше много уплашен. Така и не видях отново онзи бодигард, а бях прекалено уплашена, за да питам какво се е случило. После чух по новините, че един чернокож — брат ви — е изчезнал. Реших, че бодигардът се е отървал от тялото. После обвиниха някакъв друг тип, а моят приятел просто си свиркаше.

Даяна, която ужасено бе слушала целия разказ, не можа да се сдържи:

— Малка кучка — заяви с треперещ от гняв глас. — Гледала си как брат ми умира и не си казала нищо. Ти си точно толкова виновна, колкото приятеля ти и бодигарда му…

— Чакайте малко, сега съм тук и съм всичко, с което разполагате — заяви Мишел. — Не съм светица, но мога да ви помогна и ако бях на ваше място, бих се отказала от изрази като „кучка“ и други подобни.

— Тя е права — намеси се Лора. — Трябва да се възползваме по най-добрия начин от лошата ситуация. — Тя отправи многозначителен поглед на Даяна. Обещания или не, тя щеше да се погрижи това девойче да попадне при Мередит още щом „моят приятел“ бъде арестуван. — Защо си сега тук, Мишел?

— Погледнете ме! Какво, по дяволите, си мислите? Той ме разкраси така и ще го накарам да си плати. И не ми казвайте, че ще бъде моята дума срещу неговата или че мазният му адвокат ще го отърве от затвора, защото този път номерът няма да мине. — С горчива усмивка Мишел пъхна ръка под кревата и извади голям черен чувал за боклук. — Ще му разкажа играта. Това са дрехите, с които беше облечен онази вечер. Кажете ми сега какво ще направите за мен. Кога ще отида във фермата и кой ще ми бъде адвокат и ще се погрижи да не бъда обвинена в нищо? Защото докато не ми кажете, няма да ви съобщя името му.

Крег бавно се изправи:

— Няма нужда да ни го казваш, Мишел. Знам за кого говориш. — Той съкрушено погледна Даяна. — Става въпрос за Шон Толивър, а мазният му адвокат съм аз.