Лелия Кели
Служител на правосъдието (15)

14

Дойде понеделник и земята продължи да се върти. Лора безучастно присъства на поредната екипна среща, провеждана от Мередит. Надяваше се началничката й да не е забелязала апатията й. Тъй като темата на дискусията беше почистването на хладилника в стаята за почивка, мълчанието й едва ли беше от такова значение, каквото би било, ако ставаше въпрос за нещо наистина важно. Когато всеки сподели мислите си във връзка с чистотата на хладилника, срещата приключи. Лора се опита да излезе така, че после да не може да бъде обвинена, че се е измъкнала.

— Лора! — повика я Мередит. — Чакай малко. Няма да повярваш кой ми се обади тази сутрин. — Младата жена разтвори широко очи и поклати глава. Шефката й се захили: — Крег Фанин. Поема защитата на Роланд Джарвис. Това не е ли вече върхът?

Помощничката се престори на изненадана:

— Наистина ли? Обясни ли ти защо го прави?

— Твърди, че напоследък все повече се занимава с дела в полза на обществото и че му се струва, че това ще е едно от малкото дела за смъртни присъди, които ще се водят в скоро време в окръг Фултън.

— Ядосана ли си? — поинтересува се Лора.

— Ядосана ли? Че защо? Крег има пълното право да поеме защитата му. Защо да съм ядосана?

— Но сега, след като и Фанин се намеси, ще ни е много по-трудно да защитим обвинението.

— Честно казано, този случай трябваше да бъде по-труден още от самото начало. Ейвъри е прекалено слаб противник, за да води защитата по подобно обвинение. Знам, знам, че и ти отдавна твърдеше същото. Така че на практика нещата се развиват съвсем добре. Със защитник като Крег ще има по-малка вероятност от грешки и обжалвания.

— Мислиш ли, че и Маршал няма да има нищо против?

— Маршал ли? — изсмя се пронизително тя. — Направо ще побеснее! Ще си изскубе косите от ярост! Тъкмо съм се запътила да му съобщя новината. Искаш ли да дойдеш?

— Не, благодаря — поклати глава Лора, — но съм любопитна да разбера реакцията му.

— Най-вероятно ще имаш възможност сама да я видиш.

Лора се върна в кабинета си с леко подкосени колене. Радваше се, че Мередит можеше да види и оцени ползата от това Фанин да поеме защитата. Добрият прокурор не се радваше на победата си, ако тя се основаваше на грешка или некомпетентност на защитата. Това обаче не означаваше, че Маршал Оливър, който се бореше за оцеляването си като областен прокурор, щеше да приеме нещата по същия начин. Тя бе благодарна на Мередит, че й бе дала възможността да не присъства на момента, в който той щеше да научи новината.

След трийсет минути шефката й подаде глава в кабинета и съобщи:

— Сега е по-спокоен.

— Предполагам, че в началото въобще не е бил такъв.

— Да. Спокоен не е най-точната дума. Всъщност стъпих направо в гнездото на осите. Той току-що бе говорил с Фанин. Ти не познаваш Маршал толкова добре. Можех да предвидя развоя на събитията. Винаги започваме със справедлив гняв, минаваме през самосъжалението и неизменно стигаме до твърдата решимост да победим.

Лора отвратено сбърчи нос:

— Наистина ли?

— Той е политик, а политиците са поне донякъде актьори. И това е добре. Трябва да черпи от залежите на гняв и възмущение, за да си върши работата.

— Ама от какво е възмутен?

— Според него Фанин е приел делото по предложение и в подкрепа на кампанията на Елис Брейди.

— Не! Това е направо параноично — възкликна Лора, като за миг забрави, че ако Маршал разбере кой в действителност е предложил на Фанин да поеме защитата, ще има пълното основание за още по-голяма тревога.

— И аз това му казах. Крег най-вероятно си има лични причини, които нямат нищо общо нито с Маршал, нито с Елис Брейди. Всъщност, доколкото познавам Крег, мога да се обзаложа, че причината за всичко е старомодното му увлечение към причиняването на неприятности и извършването на геройски постъпки в центъра на урагана. А може би иска да се реваншира — той губи изключително рядко, а миналата есен ти направо му „разказа играта“. Но всъщност се отбих да ти кажа, че Маршал иска да говориш с Крег. Да ти дам ли номера му?

— Ами… не. Имам визитката му.

Щом Мередит излезе, Лора набра номера на телефона в кабинета на Крег.

— Мога ли да говоря с господин Фанин? — попита, след като се представи на приятната жена, която вдигна телефона.

Само след миг в слушалката проехтя гласът на Крег:

— Госпожице Частейн! Научихте ли, че представлявам Роланд Джарвис? Изглежда, отново ще кръстосаме шпаги — точно както в доброто старо време.

Лора реши, че той нарочно се преструва, че я чува за пръв път във връзка с делото.

— Линиите не се подслушват, Крег — отбеляза сухо.

— С Маршал човек никога не знае. Както и да е, говорих с Джулия Уолтън и вече официално съм назначен за втори защитник на Роланд Джарвис. Сутринта се срещнах в затвора с клиента си и подадох молба за явяване в съда.

— Какво мислиш за него?

— Покъртителна история. Проблемите като че ли сами го преследват.

— А за Ейвъри?

— Многообещаващ младеж. Изключително надарен. До края на седмицата ще се отърва от него.

Лора се засмя:

— Ама и ти си един шемет! Каква е следващата ти стъпка?

— Току-що се връщам от лабораторията. Видях се с твоите приятелчета там. Скот беше безкрайно щастлив да срещне човек, споделящ параноидните му идеи.

— Значи ще продължиш да работиш по отпечатъците и копчето, така ли?

— Не. Ако цялото чудо стигне до процес, мога да ги използвам, за да установя наличието на съмнение, но, честно казано, мисля, че не могат да бъдат използвани като основания за прекратяване на процеса. Ще се насоча към показанията на очевидците.

— Какво ще правиш?

— Не се надявай да ти разкрия всичките си тайни, скъпа. Мога само да ти съобщя, че наех частен детектив, който ще провери разказите им. Всъщност наех приятелчето ти Кени Нютън, защото бях впечатлен от работата му за теб миналата година. Надявам се да открие някой интересен факт, който да дискредитира показанията им. Ако не стане, ще пробвам нещо друго.

— Говори ли с патолога?

— С онзи тип ли? Да. Не ми помогна особено. Взех снимките и доклада му и ги изпратих на един стар приятел, професор по патология в Медицинската академия „Емъри“. Той заяви, че не може да бъде напълно сигурен за нищо, без да е видял трупа, но поне може да ми каже дали докладът е на ниво.

— Определено доста си се потрудил днес.

— Едва загрявам, малката — най-хубавото тепърва предстои. Междувременно, по-добре да ограничим контактите си.

— Повярвай ми, напълно споделям мнението ти. Обадих ти се по молба на Маршал. Между другото, познаваш ли Елис Брейди?

— Да. Абсолютен идиот. Защо?

— Маршал мисли, че работиш за него.

Крег изсумтя с отвращение:

— Ама че идея. Може би трябва да изпратя чек в подкрепа на кампанията на Маршал — това съвсем ще го шашне.

— В момента и без това е достатъчно шашнат. Предполагам, че ще се виждаме, нали?

— Можеш да бъдеш сигурна.

Следобед Лора успешно избегна срещите с Маршал. Тръгна си веднага след пет, за да има време да мине през дома си да се преоблече, преди да отиде у Еймъс. Когато пристигна в къщата му, той още не се бе върнал и тя отвори с ключа, който й бе дал. Извади една бира от хладилника и се настани да го изчака.

— Извинявай, че закъснях — бяха първите му думи, когато се появи малко след шест и половина.

— Няма проблем. Тъкмо имах време да разгледам най-новия брой на „Оръжия и амуниции“, което ме подсеща, че следващия уикенд сме канени във фермата на Емили Бейли. Емили беше сестра на Том Бейли — покойния правен наставник и любовник на Лора. Двете с Лора се бяха сближили във връзка със смъртта на Том, но голямата изненада беше връзката — основана на взаимната страст към стрелбата с пистолети — между Емили и Еймъс. Уикенд във фермата в Северна Джорджия означаваше езда за Лора и два великолепни дни за стрелба по различни мишени за Еймъс. Той се зарадва на поканата.

— Прекрасно. Тя спомена ли дали си е купила онзи нов пистолет?

— Да, купила го е и ще можеш да го изпробваш. Вие насаме с оръжията — мили Боже!

— И ти и проклетите коне — отвърна добронамерено Еймъс.

— Дяволски животни.

— Все още смятам, че се справяше отлично, преди да се появи онова куче — заяви Лора. Първият и единствен опит на Еймъс в ездата не беше минал добре. — Кой можеше да знае, че конят ти не обича кучетата?

— Емили го знаеше, но въпреки това ми разреши да го яздя.

— Но тя нямаше как да знае, че онова куче ще изскочи пред него. Освен това ти изключително добре се задържа на седлото.

— Да, докато не паднах. Знам накъде биеш, но по-добре се откажи. Никога повече няма да ме видиш на кон.

— Добре. Аз пък няма да стрелям с твоите оръжия.

— Не знам — отвърна Еймъс. — Отдава ти се. Само веднъж си опитвала, но аз бях впечатлен.

— Ама на мен не ми харесва. Оръжията ме плашат. Между другото, как мина денят ти?

— Нищо особено — сви рамене той. — А твоят?

— Същото.

— Аз пък чух друго. Какво ще кажеш за Крег Фанин — новия защитник по делото на Белю?

— А, това ли? Маршал не беше особено въодушевен от идеята — заяви уклончиво тя.

— А ти?

— Аз ли? Какво общо имам аз? Крег може да прави каквото си иска.

— Това, което иска, е да накара ченгетата и прокурорите да подвият опашки.

— Миналата есен не успя да ме накара да подвия опашка. Всъщност Мередит мисли, че това е причината той да поеме случая.

— За да се реваншира ли? Не ти липсва самочувствие.

— Не съм го казала аз, а Мередит.

— А ти защо мислиш, че е поел случая?

Лора се насили да срещне погледа му:

— Той си е просто Крег Фанин. Прави, каквото си иска. Хайде, преобличай се и да тръгваме. Умирам от глад.

Знаеше, че трябва да сподели истината с приятеля си, но нещо й подсказваше, че той едва ли би я похвалил за постъпката. По време на вечерята тя умело избягваше темата за делото, а на връщане отклони предложението да остане у Еймъс:

— Утре имам тежък ден.

— Да, и аз съм уморен. Ще ти се обадя утре. — Той я целуна за лека нощ и изчака тя да влезе в колата си и да запали двигателя. Наведе се към отворения прозорец: — Трябва ти нова кола. Тази ще се разпадне всеки момент.

— Тя е едва на двеста хиляди километра — възропта Лора. — Джипът ти е на доста повече.

— Да, но знам как да го поддържам. Ти направо си взела здравето на тази купчина желязо. Изумен съм, че все още се движи.

— Грижа се за нея. Сменям маслото, купих си нови гуми и нова джаджа за колана.

— Да, колан и нов разпределител, но само защото аз те накарах. Да започнем да се оглеждаме за нова кола, съгласна ли си?

— Не мога да си позволя нова кола.

— Тогава използвана кола в добро състояние. Аз ще се заема с поддръжката й.

Лора усети известно раздразнение. Знаеше, че Еймъс не се опитва да я командва — най-вероятно бе прав за колата. Но нещо в тона му я подразни.

— Ще си помисля — отвърна. — Наистина трябва да тръгвам.

Тя погледна нагоре, за да може той отново да я целуне и даде на заден. Той я гледаше как се отдалечава по улицата, готов да я спаси от всички опасности, които могат да я връхлетят на две пресечки от дома му. Тя поклати глава. Пещерният човек Ковалски, готов да защити партньорката си. Сякаш се нуждаеше от защитата му. Той най-добре би трябвало да знае, че може да се защитава и сама, както и да се грижи за колата си без чужда помощ. Въпреки че трябваше да си признае, че нежеланието й да му разкаже за разговора с Фанин не й правеше особена чест. Този факт обаче явно не я притесняваше особено, защото без проблеми заспа дълбоко и непробудно и се събуди отпочинала на сутринта.

 

 

Появяването на сцената на Крег възобнови интереса към случая „Белю“. Боб Харпър бе написал статия за развоя на делото в сутрешния вестник, който Лора намери на бюрото си. Журналистът сякаш споделяше мнението на Маршал, че причината за действията на Фанин е от политически характер, нещо, което напълно устройваше както Лора, така и Фанин, ако се съдеше по многозначителното изказване, приписвано му от Харпър. „Просто давам своя принос в това системата да работи еднакво за всички, а не само за тези, които могат да си позволят да плащат на частни адвокати.“ Харпър бе представил и коментара на Маршал, който мрачно бе заявил, че обвинението разполага с толкова неоспорими доказателства, че само се надява Крег Фанин да не се опита да отклони общественото внимание, като прибегне до някакви измислени теории. Лора с усмивка сложи вестника настрана и се захвана с работата си, като се надяваше, без да смее да очаква, да узнае плановете на Крег от самия него.

Всъщност тя не чу нищо от противниковата страна до петък сутрин, а когато той най-сетне й се обади, гласът му звучеше съвсем делово:

— Трябва да се срещнем — заяви.

— Защо? Какво се е случило?

— После ще ти кажа. Трябва да изберем място, където няма да ни видят заедно.

Тя знаеше, че кантората на Крег е в Бъкхед, близо до дома й, но не можеше да се сети за място, където известният местен адвокат би могъл да отиде, без да бъде разпознат от някого.

— В Мариета има едно заведение — осмели се да предложи тя, — близо до Нортсайд Драйв. Посещават го главно студенти. Никой от съда не ходи там. — Продиктува му името и адреса — забутана уличка на запад от центъра на града, все още непозната за снобите.

Един час по-късно Крег седна на масата, на която вече го чакаше Лора:

— Мътните го взели — промърмори, докато се оглеждаше наоколо. — Какво е това място? И защо, по дяволите, се нарича „Мрачното влечуго“?

— Не знам, но храната си я бива, ако обичаш пикантни морски деликатеси. Какво се е случило? Защо ми се обади?

— За да ти кажа, че ще разбия обвинението на пух и прах. Честно казано, не мислех, че ще е толкова лесно. — Фанин изглеждаше изключително сериозен.

— Май не си особено въодушевен.

— Не. Какво знаеш за Алекс Девъру?

— Нищо. Освен, че е ченге, разбира се. Има богат опит. Изглежда свестен.

— Можеш ли да се сетиш за някаква причина да се намесва в делото?

— Не. Това ли е станало според теб?

— Не, но със сигурност някой го е правил.

— Говори ли със свидетелите?

— Не. Те са изчезнали. Кени се опитва да ги издири. Обаче проверих и установих, че е невъзможно да са говорили с Джарвис там, където твърдят, че са го срещнали.

— И защо не?

— Защото, ако искаш вярвай, той е бил на църква.

Лора едва не се задави.

— Трябва да ти кажа, че не ти вярвам — заяви тя. — Не мисля, че Джарвис е способен да убие Белю заради колата му, но никой няма да ме накара да повярвам, че е света вода ненапита.

— Не е. Всъщност му се е наложило да отиде на църква. Една от лелите му е починала и погребението й е било в събота. Някога била ли си на погребение на чернокожи?

— Не.

— Цялата церемония трае почти един ден. Той е бил там от около девет сутринта до два следобед. После е отишъл на обяд в къщата на баба си. Това е било по времето, когато се е предполагало, че се е шляел из паркингите на разни хазартни клубове и кръчми и е разправял наляво и надясно, че е откраднал лексуса на Лорънс Белю.

— Чакай малко. Кой го е видял в църквата, освен любящата му баба?

— Пасторът и дванайсетина богобоязливи дами.

— Но защо го казват едва сега?

— Първо, не са знаели, че има показания срещу него. И второ, дори и да са знаели, всички са си мислели, че на Джарвис му трябва алиби за петък вечер, нощта на изчезването на Белю, а не за събота следобед.

— Ейвъри знаеше…

— И да е знаел, не е направил нищо по въпроса. Уволних гениалния му задник и възнамерявам да се обадя на Джулия Уолтън, за да я посъветвам да направи същото.

Лора изпита задоволство, последвано от огорчение и разочарование от Ейвъри:

— Не е ли погледнал показанията на свидетелите?

— Знаеш ли какво мисля? Според мен той е приел, че клиентът му е виновен, като изцяло е пренебрегнал твърденията на Джарвис, както и това, което би му разкрил един по-внимателен оглед на обвинението и доказателствата срещу клиента му. — Крег беше ядосан и тонът му бе по-висок от обичайното. Лора предупредително докосна ръката му. — Извинявай. Този гений бе толкова обсебен от идеята да сътвори прецедент в апелативното право, че въобще не е проучил делото. По дяволите. Между другото, така и не намерих оня тип от автомивката, но Роланд твърди, че никога не е работил там. Мисля, че това ще може да бъде доказано доста лесно, така че дори и Джарвис да нямаше алиби за събота, аз пак щях да съм уличил в лъжа поне единия от свидетелите. Обаче определено искам да намеря този нещастник и да разбера кой му е платил.

Келнерът се приближи към тях с меню и чаши за вода. Без да се замисля, Лора си поръча ориз с боб и диетична кола. Крег остави менюто и си поръча същото, като замени колата с бира.

— Докъде бяхме стигнали? Както и да е, не знам къде са в момента тези „свидетели“, но възнамерявам да ги намеря и да изкопча истината. Някой ги е подучил какво да говорят. Някой им е съобщил всички подробности.

Тя поклати глава:

— Извинявай, но не мога да повярвам, че това са били Алекс Девъру или Карлтън Хемингуей. Човекът, който е говорил с Терънс Уокър в автомивката, е бил бял. И двамата следователи по случая са чернокожи. Това говори ли ти нещо?

Крег сви рамене и отпи от бирата си:

— Не знам. Не съм си и помислял, че е Хемингуей. Той е младши следовател и само изпълнява възложеното му от Девъру.

— Каква причина би могъл да има Девъру, за да иска да натопи Джарвис?

— Не мисля, че някой иска да натопи точно Джарвис. Той просто се е оказал бедният смотаняк, на когото се е натъкнало така нареченото разследване. Всъщност клиентът ми може да им е създал доста неудобства. Който и да е извършил убийството, най-вероятно е очаквал колата да бъде намерена от полицията. Затова е било и анонимното обаждане. И когато полицаите са намерили не само колата, но и Джарвис, въпросният някой е трябвало да импровизира.

— Господин Копче ли имаш предвид?

— Кой? А, този, чието копче е било намерено в плика. Не съм съвсем сигурен за това.

— Възможно ли е да е бялото ченге, което е говорило с Терънс Уокър?

— Не знаем дали е бил ченге, но определено е бил бял. Този боб е много вкусен. Как го описа мексиканският ти приятел?

— Едър, бял, с вид на ченге.

— Не е много.

— Но той без проблеми разбра, че приятелят ми… Еймъс Ковалски е ченге.

— С Ковалски ли излизаш? Той е добър човек. Не трябва да си размахва значката, за да докаже, че е полицай. И баба ми би познала, че е ченге. Може и да има някаква връзка с този тайнствен тип — господин Копче, както му казваш. Ако не възразяваш, аз няма да го наричам така. Звучи ми като име на анимационен герой. Но ако успеем да накараме поне един от свидетелите да си признае, че някой — ченге или не — му е платил или му е казал, че може да получи награда, ако излъже за Джарвис, може и да повярвам, че някой зад кулисите дърпа конците на разследването. По-вероятно е обаче да става въпрос за мързеливи ченгета и алчни граждани, които се чудят как да изкопчат обявената парична награда. Можем да добавим и че това е политически удобното решение на извършеното тежко престъпление.

— Но ти все пак мислиш, че има и нещо друго — не може всичко да бъде сведено до работата на немарливи ченгета. Не бих нарекла Алекс или Девъру небрежни. Какво ще кажеш за доклада за аутопсията? Чу ли се с приятеля ти в „Емъри“?

— Не още. Беше много зает. Надявам се да имам някаква вест до края на следващата седмица. Не очаквам нищо особено — поне що се отнася до оневиняването на клиента ми. Може да открие нещо, което ченгетата са пропуснали. Но не ми е работа да откривам истинския убиец на Белю. Задачата ми е единствено да оневиня Джарвис.

— Не те ли интересува какво се е случило?

— Като човек, да. Като защитник на Джарвис — не. Няма нужда да наемам Шерлок Холмс, за да оборя отправените обвинения. Убиецът ли? Това е ваш проблем — на прокуратурата и на полицията в Атланта. След като спечеля иска за прекратяване на делото, аз вече с чиста съвест ще мога да празнувам.

— Наистина ли мислиш, че разполагаш с достатъчно факти, за да искаш прекратяване на делото?

— Да. В момента в кантората ми изготвят иска.

— Какво мислиш, че трябва да направя? Да се боря ли срещу теб със зъби и нокти или да се предам?

— Направи това, което смяташ за редно. Сигурен съм, че Маршал би предпочел обвинението срещу Джарвис да остане, дори и ако успееш да го убедиш, че в края на краищата обвинението ще загуби делото. В подобни случаи винаги е за предпочитане да разполагаш с някой и друг затворник.

— Няма нужда да ми го обясняваш. Ако Джарвис излезе на свобода, пресата и Елис Брейди ще подпалят чергата под краката на Маршал. Така че, ако не възразяваш, смятам яростно да се противопоставя на иска ти.

— Бих се учудил, ако беше решила нещо друго — усмихна се той. — Наздраве — добави и чукна бирената си бутилка в ръба на чашата й. — Ще се видим в съда.