Лелия Кели
Служител на правосъдието (28)

27

Лора пак се загледа в екрана на компютъра, докато телефонът не иззвъня отново. Тъй като очакваше да чуе гласа на Роланд Джарвис, тя отговори любезно, но резервирано.

— Госпожица Частейн ли е? — попита непознат женски глас.

— Да?

— Казвам се Натали Парсънс. Обаждам ви се по молба на Даяна Арнолд.

— Случило ли се е нещо? — попита загрижено Лора.

— Даяна е добре, но има един проблем и тя мисли, че можете да ни помогнете. Нека първо да ви обясня коя съм. Аз съм, или по-скоро бях, секретарка на Лорънс Белю. Останах в офиса, за да приключа нещата. Сега обикновено идвам само за по няколко часа на ден, честно казано, напоследък нямам друга работа, освен да преглеждам пощата. Но когато дойдох днес, на паркинга вече имаше две коли и микробус, а пред вратата ме чакаха четирима души.

— Да? — отвърна Лора в опит да подтикне тази изключително точна и прецизна жена да продължи разказа си.

— Извинете — тя сякаш прочете мислите на адвокатката, — но просто реших, че първо трябва да ви се представя и да обясня защо се обаждам. Тези хора — трима мъже и една жена — твърдят, че са от ФБР.

— Имат ли карти на агенти на ФБР?

— Да, и предполагам, че са истински, но не мога да съм сигурна. Обадих се на Даяна и тя предположи, че вие можете да ни помогнете.

— Какво искат?

— Имат заповед за обиск. Или поне казват, че имат. Никога не съм виждала подобно нещо и не мога да съм сигурна, че е законосъобразна.

— Госпожице Парсънс, разбирам проблема ви, но не мисля, че мога да ви помогна — отвърна Лора със силно чувство на вина. Последното нещо, което бе искала, бе да прати ФБР при Даяна, но сега разбираше, че то бе неизбежно. — От юридическа гледна точка аз не представлявам сестрата на Лорънс, а и не мисля, че бих могла. Освен това тя най-вероятно не би могла да оспори заповедта за обиск, освен ако не е изпълнителка на завещанието му.

— Такава е.

— Лорънс нямаше ли адвокат — личен или на фирмата?

— Разбира се. Той бе представляван от „Мартин, Шатък и Форест“. Обадих им се. Неговият адвокат Дейв Стърн вече идва. Но, честно казано, госпожице Частейн, не ви се обадих, за да ви моля за съвет като адвокат. Позвъних ви, защото ми се струва, че Даяна ще има нужда от вас като приятелка.

— Къде е тя?

— Идва насам. Много е разстроена, госпожице Частейн. Опасявам се, че аз не умея да се справям с подобни… емоционални състояния. Познавам Даяна, но не сме особено близки. Опитах се да я убедя да не идва. Не мисля, че ще й се отрази добре да гледа как отнасят вещите на брат й.

— Така е — отвърна Лора и отново се почувства виновна. Какво си беше мислила? Въобще не биваше да насърчава Даяна в усилията й да открие истината. Тя беше изключително чувствителна и дълбоко скърбеше за брат си. Лора просто бе искала да й помогне, но сега изпитваше непреодолимото усещане, че и тя, и Даяна се бяха захванали с непосилна задача. Най-малкото, което можеше да направи, бе да отиде във фирмата на Лорънс и да се опита да ограничи пораженията, които бе нанесла, водена от най-добри намерения. — Кабинетът на Лорънс е в Пийдмънт, нали? — попита.

— Да, в малка къща до линиите на градската железница. — Жената й продиктува адреса.

— Аз съм на същата улица. Ще дойда възможно най-бързо.

Лора изтича на долния етаж и потърси Крег. Вратата на кабинета му беше затворена. Арлийн седеше зад бюрото си.

— Предай на Крег, че ФБР са издали заповед за обиск на фирмата на Белю. Отивам там — отсече тя и мина покрай Арлийн, преди секретарката да успее да каже каквото и да било.

Фирмата на Белю бе на по-малко от километър от кантората и Лора пристигна за броени минути. Видя описаните от Натали Парсънс коли. Шофьорите им явно бяха влезли в сградата. Лора паркира и влезе през главния вход.

Малката къща, подобна на тази на Лора, бе престроена за нуждите на фирмата на Белю и превърната в голямо студио. Приемната водеше към голяма стая, където имаше няколко работни места. Всичките бяха празни. В дъното на стаята имаше два кабинета, оградени с матирано стъкло и ламперия. Пред единия от тях стояха четирима човека, облечени в тъмни костюми. Вратата бе отворена и срещу тях се бе изправила около петдесетгодишна крехка жена с кестенява коса. Натали Парсънс спокойно и хладнокръвно бе застанала, заобиколена от представителите на федералното правителство. Лора спря за миг, за да се наслади на гледката. После бързо прекоси стаята.

— Здравейте, госпожице Парсънс. Аз съм Лора Частейн.

— Да. Благодаря ви, че дойдохте. Това са хората, които се представят за агенти на ФБР.

— Разбирам — отвърна адвокатката. — Бихте ли се легитимирали, моля?

Тримата мъже и жената безмълвно показаха служебните си карти и значки, които, доколкото Лора можеше да прецени, бяха истински.

— А заповедта за обиск? — продължи тя.

Заповедта определено беше истинска. Внимателно я прочете със сбърчено чело, но още от пръв поглед беше сигурна, че е напълно законна. Лора погледна Натали.

— Моля да ни извините за минутка, но бих искала да поговоря с госпожица Парсънс насаме.

Натали влезе в кабинета, Лора я последва и затвори вратата след себе си.

— Заповедта е редовна. Адвокатът на Лорънс би могъл да се опита да отложи изпълнението й, но се съмнявам, че ще успее.

— Какво търсят? — попита секретарката.

Лора се опита да й обясни, колкото се може по-накратко:

— Искат информацията за всички поръчки, които е изпълнявал. Ще вземат архивите и компютрите — всичко, което се намира тук и може да бъде полезно при разследването им. Искат да разберат името на човека, който е предложил на Лорънс пари, за да се съгласи да се подписва под чужди проекти. Знаехте ли нещо за експеримента, който са си направили Карл и Лорънс?

Натали поклати глава:

— Не, но не съм изненадана, че са решили да направят подобно нещо. Мислите ли, че това има връзка със смъртта му?

— Може би. Не знам. Единственото, в което съм сигурна, е, че не става въпрос за кражба на кола.

— Това си го знаех от самото начало. Лорънс не би се съпротивлявал на никакъв грабеж. Просто би оставил ключовете на колата и би се отдалечил. Не беше агресивен и не държеше на материалните неща. Интересуваше се единствено от програмиране.

Лора кимна:

— И на мен ми се виждаше странно още от самото начало, а мисля, че и Даяна не повярва на официалната версия. Опасявам се, че в момента единственото, което можем да направим, е да се опитаме да поправим вече нанесената вреда. Всъщност аз съм виновна за всичко. Аз настоявах да се обърнем към ФБР. Трябваше да се обадим в полицията.

— Не се обвинявайте. Може би всичко е за добро.

— Не знам. Опасявам се, че федералните ще намерят някаква връзка между скандалите по сключването на договори и смъртта на Лорънс. Могат да сключат сделка с убиеца, за да го накарат да свидетелства.

— А той не би ли могъл да бъде обвинен в убийство и в окръг Фултън?

— Да. Поне мисля, че може. Зависи в какво ще го обвинят федералните, ако въобще отправят обвинения. Но, честно казано, никога досега не съм работила по случай на противоречие между федералните и щатските закони.

— Мисля, че пристигна някой — заяви Натали. — По-добре да видя кой е.

Новодошлият бе Дейв Стърн — старши сътрудник в правната кантора „Мартин, Шатък и Форест“, адвокат на Лорънс Белю с хонорар от петстотин долара на час.

— Здрасти, Дейв — поздрави го Лора.

— Лора — кимна й той, — какво правиш тук?

— Приятелка на семейството съм.

Адвокатът погледна главния федерален агент:

— Знаете ли, че деловите файлове на господин Белю и личните му вещи са доказателства в делото по убийството му?

— Да — отвърна федералният.

— Наясно ли сте, че изземването на тези вещи може да попречи на провежданото от полицейското управление на Атланта разследване?

— Възнамеряваме изцяло да си сътрудничим, както правим винаги — заяви мъжът в черно.

— Хайде бе — изсумтя Стърн. — Тия ги разправяй на старата ми шапка. Кой от федералната прокуратура е поел случая?

— Заповедта за обиск е подписана от Патрик Дилърд.

— Може би ще е най-добре да му се обадя — заяви Стърн и демонстративно извади сребристия си мобилен телефон.

— Както желаете — отвърна невъзмутимо федералният.

Лора наблюдаваше разиграващата се сценка с известно удоволствие, но със слаба надежда, че заплахите на Стърн ще имат някакъв ефект. Докато той разпалено говореше с някого във федералния съд, пристигна Даяна Арнолд.

Тя застана в далечния край на стаята и погледът й тревожно блуждаеше от човек на човек. Лора виждаше, че е превъзбудена и всеки момент може да припадне от напрежение и изтощение. Лора и Натали бързо се запътиха към нея.

— Господин Стърн е тук — опита се да я успокои секретарката. — Прави всичко възможно, за да ги спре.

— Даяна — заговори Лора, помогна на разтрепераната жена да мине покрай федералните агенти и я въведе в кабинета, — не мисля, че ще успее. Заповедта е изрядна.

— Но неговите неща… не могат да вземат нещата му — изхлипа Даяна.

— Опасявам се, че могат. Но същото могат да направят и от полицейското управление на Атланта. Ако смъртта на Лорънс е свързана по някакъв начин с работата му, следователите трябва да имат достъп до всичко.

— Освен това имаме и копия — успокои я секретарката.

— Копия ли? — сепна се Лора.

— Естествено. Прехвърляхме на лента абсолютно всичко. Лентите се съхраняват в огнеупорен сейф.

— Не са тук, така ли? — попита тя.

Натали поклати глава.

— Следователно заповедта за обиск не се отнася до тях. По-добре да не ги споменаваме.

Стърн влезе в кабинета и поздрави Даяна.

— Положението е следното — заразказва той. — Мога да се опитам да спра изпълнението на заповедта за обиск и има вероятност и да успея, но само временно. В края на краищата те ще победят, така че единственото, което ще постигнете, е да се сдобиете с няколко разписки за изплащане на доста солидни такси за правни услуги. Въпреки че аз ще спечеля от това, не ви съветвам да го правите. Натали, много работа ли имаш в момента?

— Сега няма нищо особено. Лорънс не се нагърбваше с много работа през лятото, защото обичаше да пътува, така че обикновено не поемаше никакви нови проекти през пролетта. Занимаваме се единствено с поддръжка на вече изградените и работещи компютърни системи.

— Би ли могла да продължиш работа без архивите?

— Тъкмо обяснявах на Лора и Даяна, че имаме копия на цялата документация.

— Идеално. Остави ги да вземат всичко, което им трябва. — Адвокатът постави ръка на рамото на сестрата. — Така ще е най-добре.

Те излязоха от кабинета и наблюдаваха как Стърн тихо говори с главния федерален агент. После агентите започнаха своята целенасочена и методична работа. Сестрата на Лорънс изглеждаше спокойна или поне примирена и всичко свърши за няколко часа. Даяна погледна часовника си и унило оповести, че трябва да тръгва. Стърн вече се бе върнал в кантората си. На излизане Лора погледна назад и видя Натали, застанала по средата на опустошения кабинет като Дидона сред развалините на Картаген.

Лора с нежелание се връщаше в кабинета си. Новините от Кени и погромът в кабинета на Лорънс й бяха достатъчни за един ден. Може би бе време да се възползва от съвета на шефа си да отиде на кино или поне да си позволи дълга обедна почивка. Паркира пред кантората на Крег и го измъкна от кабинета му:

— Хайде да отидем някъде на обяд. Имам нужда от компания.

— Не бива да се бавим прекалено, но в такъв хубав ден с удоволствие бих поизлязъл.

Те тръгнаха по улицата към изискано ресторантче в малка къща, една от последните останали на Мейпъл Стрийт. Видът й подтикна Крег към носталгични спомени за детството му в Бъкхед.

— Колкото и невероятно да звучи — заговори той, — хората наистина живееха тук, ходеха пеша на пазар, на работа… Господи, родителите ми имаха само една кола. А аз можех да отида с колелото си където си поискам — например до „Уендър и Робъртс“, за да си купя млечен шейк… Имаха истинска чешма с газирана вода…

Лора с удоволствие слушаше спомените му. Той познаваше Атланта такава, каквато тя никога не бе виждала, град, съвсем различен от шумния и намръщен квартал, който тя бе приела за неизменна даденост. В спомените на Крег Бъкхед много приличаше на Нашвил, града, в който бе израснала Лора. Тя си помисли, че Нашвил всъщност бе доста приятно градче. То все още не бе заразено от новобогаташката снобщина, превзела Атланта. Може би ще успее да си намери работа в Нашвил — ако, естествено, Маршал не промени мнението си и не я вземе отново на работа в прокуратурата.

Около един и половина те се върнаха в кантората, но Лора предпочете да не влиза вътре.

— Ако някой ме търси, кажи на Арлийн да ми се обади вкъщи — помоли тя Крег. — Ще се погрижа малко за къщата си и двора.

— Добра идея. Почисти паяжините. Ще се видим утре.

След няколко часа, приятно уморена, Лора си приготви салата за вечеря. Направи достатъчно за двама с надеждата, че Еймъс може да се появи по-рано. Въпреки че не се бяха договаряли за нищо, тя предполагаше, че той ще дойде и тази вечер. Той обаче не се появи, докато Лора вечеряше, и тя вдигна масата. Отиде в хола, взе една книга и се сви на дивана, като се опитваше да не поглежда часовника си всеки пет минути. Осем часът, девет часът — Еймъс го нямаше. В десет реши, че той няма да се появи, заключи вратата и се запъти към спалнята си.

След малко чу пред гаража й да спира кола. Тя въздъхна с облекчение не защото се страхуваше да остане сама, а защото той все пак бе дошъл. Очакваше да го види да влиза както обикновено през задната врата, но вместо това от предния вход се разнесе почукване. Бързо отвори.

— Мили Боже — възкликна тя, — няма нужда да чукаш. Нали имаш ключ?

— Не мисля, че е уместно да го използвам. Мога ли да вляза?

— За Бога, Еймъс, естествено, че можеш. Виж какво, ако възнамеряваш да се държиш толкова глупаво, предпочитам да рискувам и да остана сама. Можеш да се прибираш.

— Ще остана — отсече той.

— Добре. Просто не се дръж така, сякаш ме виждаш за пръв път в живота си. Вечерял ли си?

— Да. Много съм уморен. Мисля направо да си лягам.

Той мина покрай нея и след миг Лора чу захлопването на вратата на стаята за гости. Тя понечи да почука, но изведнъж й хрумна нещо ужасно. Погледна часовника си. Наближаваше единайсет. Къде се беше бавил досега? Дали не бе имал среща с някоя друга? Тя за миг си представи как той се усмихва и говори с безлика жена, която оценява всичките му добри качества и не се заяжда с него. С тази мисъл Лора се приготви за лягане, като мимоходом отправи заплашителен поглед към вратата на стаята за гости. „Денят не беше от най-приятните“ — помисли си тя и се зави през глава.