Лелия Кели
Служител на правосъдието (35)

Епилог

Началото на делото срещу Дарил Майкълс закъсняваше. Лора, отвикнала да бъде просто зрител в съдебната зала, нервно седеше на скамейката и от време на време извръщаше глава, за да погледне към вратата. От известно време се страхуваше от възможния развой на нещата и сега мечтаеше всичко по-скоро да свърши. Едва тогава можеше да се върне отново към спокойното и нормално ежедневие.

Тя се обърна, щом чу, че вратата се отваря. Облечен в тъмен костюм и със сериозно изражение, влезе Крег. Той се настани зад нея.

— Мислех, че съм закъснял — прошепна той.

— Не знам защо се бавят — отвърна Лора. Тя му се възхищаваше, че е намерил сили да дойде. Знаеше, че се чувства до голяма степен отговорен за случилото се и че въобще нямаше да му е лесно да се срещне със семейството на Белю. Професионалното й партньорство с Крег бе приключило в момента, в който градската управа бе сключила с Роланд Джарвис споразумение за доста солидна сума, но Лора все още се чуваше с бившия си работодател по няколко пъти седмично. Тя подозираше, че той продължава да храни надежди, че поне за известно време тя ще се върне да работи за него, но самата Лора още не бе решила какво иска да прави. Парите от споразумението й осигуряваха известно време за изясняване на нещата и в момента прекарваше голяма част от дните си със семейството си, при приятели и с конете във фермата на Емили. Може би с настъпването на септември щеше да добие и някаква по-ясна представа за това какво иска да прави в бъдеще. Засега с удоволствие се наслаждаваше на аромата на цветята. А в моментите, когато почистваше конюшните, и на разни други аромати.

В дъното на съдебната зала отново настъпи раздвижване, Лора се обърна и видя семейство Белю. Облечената в черно Даяна долови погледа на адвокатката и й махна с ръка, но родителите на Лорънс като че ли не забелязаха присъствието й. Хелън Белю както обикновено беше безупречно облечена и напълно спокойна. Лора обаче имаше известна представа колко скъпо й струва това привидно спокойствие, тъй като знаеше, че днес човекът, убил сина й, щеше да бъде осъден най-много на двайсет години затвор.

Това бе споразумението, сключено между Майкълс и прокуратурата, според което той щеше да свидетелства срещу Шон Толивър, който от своя страна бе отхвърлил подобна сделка и скоро щеше да бъде изправен пред съда в обвинение за предумишлено убийство. Майкълс щеше да се превърне в най-важния свидетел на Маршал. Не беше съвсем ясно как ще протече насроченият за следващия месец процес, но едно бе сигурно — Атланта щеше да бъде в центъра на вниманието на цялата държава, която с вълнение щеше да следи шоуто, разигравано в съдебната зала от спортната звезда и съзвездието от знаменити адвокати, които щяха да я защитават.

Приставът влезе в залата и изслушването като че ли най-накрая щеше да започне. Лора тъкмо поглеждаше часовника си, когато на скамейката до нея се настани Еймъс и хвана ръката й:

— Извинявай. Трябваше да свърша нещо.

— Явно съдията също си има друга работа — промърмори тя. Едва бе казала това, когато страничната врата се отвори и в залата бе въведен Майкълс. Лора не го бе виждала от нощта във фермата на Емили. Тя стисна ръката на Еймъс, докато Майкълс заемаше мястото си и оглеждаше залата, за да види присъстващите на закритото заседание на съда. Хирурзите не бяха успели да спасят нараненото му око и то бе покрито с черна превръзка, която му придаваше жесток, пиратски вид. Той изгледа Лора със здравото си око, после се изсмя и се извърна.

Сърцето на младата жена биеше до пръсване. Яростта и омразата, които бе изпитвала през онази нощ, бяха изчезнали, бяха останали единствено вината и съжалението. Лора знаеше, че Еймъс, макар и да не го беше заявил, се надява, че присъствието й на делото и изслушването на изповедта на Майкълс за престъпленията му ще прогони тези й чувства.

След няколко минути, които се сториха на Лора като цяла вечност, в съдебната зала влезе съдия Рут, следван от Маршал Оливър и Мередит. Той откри заседанието и секретарят му започна да чете дългия списък обвинения, който за голяма изненада на Лора започваше с разбиването и влизането с взлом в къщата й. Съдията го попита дали се признава за виновен.

— Да, ваша светлост — отвърна Майкълс с равен тон.

— Бихте ли обяснили на съда защо сте решили, че е необходимо да влизате с взлом в къщата на госпожица Частейн.

Майкълс се обърна и впери поглед в Лора.

— Започваше да става досадна. Исках да я сплаша. Опитах се да представя нещата така, сякаш някой я преследва, като се надявах приятелят й да успее да я вразуми. Мислех, че ако той реши, че някой я преследва, може би ще я принуди да престане да работи за известно време.

— Защото провежданото от нея разследване е можело да ви уличи в извършването на престъпление, така ли?

— Да.

— Не познавам приятеля на госпожица Частейн, но ако съдя от собствения си опит, не мисля, че той би успял да я убеди да направи каквото и да било.

В съдебната зала се разнесе тих смях. Лора крадешком погледна Еймъс. Той като че ли също се забавляваше.

— Прочетете следващото обвинение — отсече съдията. Следващото обвинение бе в подкупване на свидетели и подтикване към лъжесвидетелстване. — Нека изясним нещата, господин Майкълс. Вие сте подкупили трима свидетели — Албърт Джаксън, Джърмин Клей и Терънс Уокър, — с цел да подкрепите обвинението срещу Роланд Джарвис, който бе арестуван за убийството на Лорънс Белю, така ли?

— Да.

— Освен това сте подкупили патолога от централната лаборатория, за да пропусне да спомене в доклада си някои важни доказателства.

— Помолих го да промени въпроса с часа на смъртта — призна Майкълс. — Нямаше да ми се наложи да правя това, ако Джарвис не бе толкова глупав, че да влезе в колата. Трябваше да се постарая нещата да изглеждат така, сякаш той е убиецът. Ама кой идиот ще се качи в изоставена кола и ще реши да се повози с нея?

— Достатъчно, господин Майкълс. В момента едва ли имате право да съдите за действията на когото и да било. Един от тези свидетели…

— Албърт Джаксън — подсказа му секретарят.

— Албърт Джаксън бе убит в областния затвор. Искате ли да ни съобщите нещо в тази връзка?

— Не, ваша светлост — отсече Майкълс. — Той не бе обвинен за това убийство, истинският извършител бе изчезнал и нямаше никакъв начин да бъде свързан с престъплението.

Съдия Рут въздъхна:

— Предполагах, че така ще отговорите. А това ни води до обвиненията, свързани със смъртта на Лорънс Белю.

Секретарят прочете обвиненията:

— Предумишлено убийство, включващо и обвинения в отвличане, престъпна небрежност, нападение и побой.

— Признавате ли се за виновен? — попита съдията.

Последва продължителна тишина, преди Майкълс да отвърне:

— Да.

— Моля, опишете събитията, довели до извършването на посочените престъпления.

Майкълс, който най-вероятно бе преговорил версията си със своя адвокат, изрецитира разказа за фаталната среща, но толкова накратко, че съдията остана изключително недоволен.

— Бихте ли ми казали защо, след като сте пристигнали и сте разбрали, че господин Толивър е нападнал жертвата, не сте потърсили медицинска помощ. Защо не сте се обадили на полицията? И защо, за Бога, сте преместили още живия Лорънс Белю само за да го убиете хладнокръвно малко след това?

— Възразявам, ваша светлост — намеси се защитникът. — Описанието на убийството като „хладнокръвно“ е в разрез с правата на клиента ми.

Съдия Рут го изгледа злобно, но предпочете да замълчи. Майкълс отново заговори:

— Извърших всичко това по молба на Шон Толивър. Той мислеше, че Белю е мъртъв. Аз забелязах, че е жив. Толивър изпадна в паника, когато осъзна колко тежко е състоянието на Лорънс. Реши, че ако жертвата се съвземе и го разпознае, с кариерата и с живота му ще е свършено. Обеща ми пари — много пари — ако му помогна. Идеята да го убия беше на Шон. Не исках да го правя, но той увеличи обещаната ми сума.

— На колко, господин Майкълс?

— На един милион долара.

— И за един милион долара вие сте се съгласили да сложите край на живота на Лорънс Белю, да прикриете следите на Толивър и да попречите на работата на правосъдието, така ли?

— Да.

— За един милион долара. Струваше ли си, господин Майкълс?

— Не.

— Не знам кое ме отвращава повече, господин Майкълс — готовността ви да извършите подобно нещо или липсата на всякакво разкаяние за стореното.

— Аз се разкайвам, ваша светлост.

— Така ли? Не сте много убедителен. Но виждам, че областните прокурори до мен започват да нервничат. Не, господин Оливър, няма да объркам плановете ви. Ще имате и своя свидетел, и своя процес. Готов ли сте да чуете присъдата си, господин Майкълс?

— Да.

— Добре. Осъден сте на двайсет години затвор. Нямате право да подадете молба за намаляване на присъдата преди изтичането на първите десет години. Приятелите ви от прокуратурата препоръчаха да излежите присъдата си в затвор с лек режим. Вие сте щастливец, господин Майкълс. Не мисля, че бивш служител на закона би могъл да се справи при по-тежки условия. Искате ли да добавите нещо?

— Не, ваша светлост.

— Заседанието се закрива.

Съдия Рут напусна залата, а приставът, който бе въвел Майкълс, му сложи белезниците и го поведе навън. Докато излизаше, Майкълс се обърна, погледна още веднъж към Лора и й намигна със здравото си око. Тя потръпна.

— Добре ли си? — попита я Еймъс и я прегърна.

— Не знам. Беше ми много тежко да го видя отново.

— След като чу думите му, сигурно вече ти е по-леко — заяви Маршал. Двамата с Мередит се бяха приближили към Лора и Еймъс. Младата жена се срещаше за пръв път с бившия си шеф, след като я бе уволнил. — Е, Лора, какви са плановете ти?

— В момента нямам планове.

— В прокуратурата има свободно място. Помисли си — отсече той, обърна се и се отдалечи.

Мередит се засмя:

— Внимателен както обикновено, а? Но, Лора, наистина ми се иска да се върнеш.

— Ще участвам ли в процеса срещу Толивър?

— Не — заяви Мередит и после, след като видя учудването й, добави: — Само защото няма да има процес.

— Признал се е за виновен, така ли? — попита Еймъс.

— Да. В баскетболната лига най-сетне се вслушаха в гласа на разума и го изрита от спорта завинаги. Съзвездието от блестящи адвокати решиха, че това не е добър знак, и изключително дискретно ни помолиха да сключим споразумение.

— Мислех си, че Маршал иска да направи показен процес преди изборите — обади се Лора.

— Искаше, но все пак не е глупак. Никога не може да се предскаже със сигурност какво могат да направят дванайсет жадни за слава съдебни заседатели. А и показанията на Майкълс биха могли да бъдат оспорени. Толивър не може да бъде свързан с нито едно от действията по потулването на случая. Посъветвах Маршал да приеме предложеното ни от защитата споразумение. На практика ни направиха подарък.

— Предполагам — промърмори Лора. С крайчеца на окото си забеляза семейството на Лорънс да излиза от залата. — Те знаят ли?

Мередит кимна:

— Маршал първо отиде да ги попита. Знаеш ли какво каза госпожа Белю?

— Какво?

— Време е да погребем сина ми.

Лора наблюдаваше как вратата на залата се затваря зад последния член на семейството.

— Мисля, че Белю има право да почива в мир — заяви тя. — Всички имаме право на почивка.