Лелия Кели
Служител на правосъдието (14)

13

На Лора й харесваше мисълта, че Ейвъри Даниълс бе взел решението вместо нея.

Той безспорно я бе подтиквал към подобно действие и тя искрено вярваше, че просто не й е оставил друг избор. На езика на програмистите той бе направил отрицателен избор — не бе взел решение и Лора трябваше да го вземе вместо него.

Тя наистина се опита да спази обещанието си към Еймъс и да забрави за съществуването на Роланд Джарвис и Лорънс Белю. Всъщност доста добре се справи със задачата си през остатъка от съботата и през целия неделен ден. Едва в неделя вечер, когато се прибра след ранната вечеря с Еймъс, едно съобщение от Томи Уд й напомни за тях. По телевизията нямаше нищо интересно и тя седеше в малкия си кабинет, който всъщност бе коридор с падащо бюро и вградени шкафове, за да плати няколко сметки и да отговори на получените писма по електронната поща. Докато изпълняваше тези обичайни задължения, направи фаталната грешка да провери гласовата поща в работата си.

Съобщението на Томи явно я очакваше още от петък следобед.

— Здравейте, госпожице Частейн. Исках само да ви уведомя, че както ми предложихте, се обадих на Ейвъри Даниълс. Той… ами… не се заинтересува особено от копчето. Всъщност заяви, че то няма никакво значение, тъй като ще настоява за оправдаване поради невменяемост и фактите около престъплението няма да бъдат разглеждани. Мислех, че трябва да знаете. Предполагам, че това е добра новина за вас, тъй като ще ви спести доста време, освен ако все пак не решите да прегледате дрехите на Белю и да продължите с проучванията. Но… ами… реших, че може да се притеснявате как вървят нещата. Както и да е, това е всичко. Ако ви интересуват подробностите, можете да ми се обадите в понеделник.

Лора смаяно постави слушалката. Този път Ейвъри наистина бе прекалил. Той дори не си правеше труда да се преструва, че защитава клиента си. Каквато и да бе причината — изчакване, показност или бог знае какво — поведението му бе подсъдно. Тя посегна към слушалката с твърдото намерение да позвъни на Мередит у дома, но после размисли. Какво ново би могла да каже шефката й? Със сигурност нямаше да се обади на Джулия Уолтън отново. Това поне бе ясно.

Но все пак някой трябваше да помогне на Ейвъри. Не, не на Ейвъри, а на клиента му, който се нуждаеше и имаше право на защита. За миг й хрумна безумната идея да си подаде оставката от областната прокуратура, за да защитава Джарвис, но Маршал едва ли би оставил ненаказан подобен ход. Всъщност той не можеше да я спре, но би могъл да вдигне такъв шум, че да насочи цялото обществено внимание не към делото, а към нея, а Лора определено не искаше това.

Джарвис се нуждаеше от безпристрастен адвокат на частна практика, който да се съгласи да поеме случая. В окръг Фултън имаше доста такива птици. Би могла да се обади анонимно във Фондацията на адвокатите доброволци в Атланта. Някой оттам можеше и да поеме случая, но това не беше сигурно, както не беше сигурно и че доброволецът ще е подходящ за работата.

Всъщност според Лора само един човек бе подходящ. Тя прелисти бележника си и извади малка бяла визитка. На лицевата й страна бяха напечатани служебният номер, номерът на факса, на мобилния телефон и на пейджъра, но Лора не им обърна внимание. Това, което търсеше, бе надраскано с химикалка на обратната страна на визитката — домашният телефон. Можеше да набере този номер и да промени всичко. Или поне си мислеше, че може.

Тя се поколеба, наля си още една чаша диетична кола, закрачи из хола и започна да оправя възглавниците и разпилените списания. Изнесе боклука навън. Когато се върна, малката бяла визитка продължаваше да лежи на бюрото й. „По дяволите“ — помисли си тя, грабна телефона и побърза да набере домашния телефон на Крег Фанин, преди да е размислила.

Нямаше представа каква ще бъде реакцията му — можеше да е всякаква — от сарказъм до открита враждебност. Беше сигурна, че ситуацията ще му се стори изключително забавна. Но според нея нямаше друг изход. Всеки адвокат, на когото се обадеше, щеше да й се подиграе и Лора предпочете това да бъде направено от най-добрия — нямаше смисъл да разрешава на някой посредствен занаятчия да я взима на мушката си.

На другия край на линията се чу женски глас. Лора не успя да се сети дали Крег е женен или, така да се каже, свободен. Тя се покашля.

— Мога ли да говоря с… — Тя замълча. Как да го нарече? Никога не се бе обръщала към него с „Крег“, всъщност почти никога не се беше обръщала директно към него. Обикновено говореше за него в трето лице като за „господин Фанин“ или когато беше вбесена, като за „адвоката на защитата“. Реши, че „господин Фанин“ ще свърши работа, и с риск да бъде сметната за натрапница, помоли: — Мога ли да говоря с господин Фанин?

— Извинете, кой се обажда? — попита жената подозрително.

— Лора Частейн. От кабинета на областния прокурор — добави с надеждата да се превърне от натрапница в делови партньор.

— А, сега ще го повикам.

Настъпи пауза, в която Лора си представи приглушения разговор от другата страна на линията: „Лора Частейн ли? За какъв дявол ми се обажда вкъщи?“ „Най-вероятно иска да те тормози, скъпи. Повикай полиция.“ След малко се чу гласът на Фанин:

— Госпожице Частейн, с какво мога да ви помогна? — Гласът му звучеше съвсем дружелюбно, въпреки че на Лора й се стори, че долавя нотка на учудване. А може би беше резултат от неделното вечерно уиски със сода.

— Благодаря, че отговорихте на обаждането ми, господин Фанин…

— Моля те, наричай ме Крег. Все пак сме стари приятели, нали?

— Ами… да, наричайте ме Лора. Крег, трябва да те попитам нещо. То е малко… малко нетрадиционно. Имаш ли няколко минути. Ще ми трябва време, за да ти обясня.

— За никъде не бързам.

— Моля те само да ме изслушаш.

— Разбира се. Целият съм в слух, скъпа. Каквото и да кажеш, ще разполагаш с цялото ми съсредоточено и искрено внимание.

— Добре, ето за какво става въпрос. Чул ли си за убийството на Лорънс Белю?

— Не мислиш ли, че всяко живо същество в Атланта е чуло за него?

— Да, сигурно си прав. Мога ли да предположа, че знаеш и че е повдигнато обвинение?

— Искаш да кажеш две обвинения. Едно, което много бързо бе отхвърлено от съдия Едуардс и второ, което успяхте да прокарате с помощта на някой по-състрадателен съдия. — Той се забавляваше за нейна сметка, но на Лора не й пукаше. Важното за нея бе, че разбра, че Крег следи хода на делото. — Извинявай за секунда. Мила, би ли довършила това вместо мен. Имам малко работа — обясни той на приятелката си. — Продължавай — заяви, като отново заговори на Лора.

— Обвиняемият Роланд Джарвис е чернокож с досие, по-дебело от „Война и мир“. Обвиненията обаче са дребни — скитничество, пиянство на публично място, хулиганство. И нещо повече — май нито едно от тези неща не му се е удавало особено. Вероятно е прекарал по съдилищата повече време от мен, а е имал и честта да огледа затвора отвътре. С две думи, той е неудачник с голямо Н.

— Разбирам.

— Освен това няма пари.

— Естествено.

— И искам да те помоля да помогнеш при защитата му — изстреля тя.

— Звучи изключително привлекателно — неплатежоспособен неудачник. И на какво дължа оказаната ми чест? Не му ли е назначен защитник? — Лора чу потракването на кубчетата лед в чашата, докато Фанин отпиваше от питието си.

— Естествено, че е назначен. Представляван е от служебен защитник.

— Значи няма нужда от мен. Сигурен съм, че защитникът му е пълноправен член на адвокатската асоциация.

— Определено. И не би трябвало да му се възлага дело за углавно престъпление. За Бога, Крег, става въпрос за човешки живот, а трябва само да видиш глупака, който го защитава! Не бих наела този Ейвъри Даниълс да ме представлява дори при глоба за замърсяване на улицата. На първото изслушване се опита да накара един от клиентите си да се признае за виновен. В момента иска Джарвис да бъде обявен за невменяем. Той е безнадежден случай.

— А ти защо се притесняваш от това? Мислех, че ще се зарадваш на поредния безмозъчен адвокат, когото ще поставиш на колене.

— Помисли отново. Това е углавно престъпление, а Роланд Джарвис е точно толкова луд, колкото и ти. Ейвъри се е захванал да търси процедурни грешки, без въобще да се интересува от случая. Той дори не обръща внимание на доказателствата, които са… — замълча, като се поколеба доколко може да му каже.

— А, сега вече започвам да те разбирам. Мислиш, че мъжът е невинен.

— Не точно. Има някаква вероятност той да го е извършил, но има много… неизяснени въпроси.

— Какви например?

— Като например липсата на физически доказателства. По-точно физическите доказателства противоречат на заключенията на следователите.

— Какво искаш да кажеш?

— Добре, да вземем отпечатъците — единствените намерени в колата отпечатъци са на Джарвис.

— Е, и? Какво му е противоречивото на това?

— Казах, че единствените отпечатъци са на Джарвис. Няма нито един на Белю, който от години е притежавал колата. Колата е била основно почистена, Крег. Версията на обвиняемия е — прекъсни ме, ако я знаеш, — че намерил колата с ключове на таблото в понеделник късно вечерта, повече от три дни след изчезването на Белю. Не устоял на изкушението и я подкарал, но след по-малко от два часа бил спрян от полицията. Твърди, че нямал никаква представа, че трупът е бил в багажника. Разполагал само с ключа на таблото и дори да е искал, не е можел да погледне какво има в багажника. Това е само началото. Докладът за физическите травми и наранявания е много объркващ, а до трупа е намерено копче, което, изглежда, не принадлежи нито на Джарвис, нито на Белю. Помолих от лабораторията да се обадят на Ейвъри и да му кажат за копчето, а той им заявил, че не било важно.

— С какво разполага обвинението, освен с отпечатъците? — попита Фанин. Лора усети, че той се заинтересува. Закачливата нотка в гласа му бе изчезнала.

— Показанията на двама свидетели. И двамата твърдят, че на следващия ден след изчезването на Белю са чули Джарвис да се хвали, че е откраднал колата му.

— Благонадеждни ли са?

— Единият става. Другият е първокласен мошеник, който си точи зъбите за обявената награда.

— И в колата не е имало нищо друго, така ли?

— Абсолютно нищо — нито кръв, нито косми, нито влакна от дрехи. Колата е била почистена…

— От професионалист — довърши мисълта й Фанин.

— Да, от някакъв професионалист. Споменах вероятността обвиняемият да е работил в някоя автомивка. И изведнъж се появи друг свидетел, който твърди, че Джарвис е работил за автомивката на Розуъл Роуд в Бъкхед.

— Мислиш ли, че лъже?

— Не знам. Все още не съм говорила с него. Обаче, изглежда, че напоследък се е сдобил с доста пари, защото е напуснал работата си в автомивката.

— Какво искаш да кажеш? Мислиш, че някой друг е убил Белю и сега се опитва да натопи Джарвис, така ли?

— Ти ми кажи. Единственото, което ме интересува, е дали обвиняемият наистина го е направил. Ако го е направил — хубаво. Ако ли не… Определено става за крадец на коли, но последния път, когато преглеждах наказателния кодекс, за това престъпление не се полагаше смъртно наказание. А иначе с удоволствие бих го осъдила за кражба на кола.

— Не и ако зависи от мен. Ако поема случая, ще имаш късмет, ако въобще успееш да го осъдиш за нещо, скъпа. Обаче искам да те попитам нещо, Лора — създаваш си огромни неприятности. Защо го правиш?

— Защото нещата не си пасват, а аз не искам да участвам в произнасянето на несправедлива смъртна присъда. Джарвис може да е нехранимайко и престъпник, но все пак заслужава защита, особено когато животът му е заложен на карта. А той няма да получи каквато и да било защита от оня хлапак Ейвъри Даниълс.

Фанин се засмя:

— Добре, но защо не се откажеш? Кажи на Мередит, че не можеш да поемеш случая.

— Много добре знаеш защо — защото случаят ще бъде поет от някого, който няма да има абсолютно никакви скрупули да изпрати обвиняемия на електрическия стол.

— Значи от мен се предполага да изляза на сцената, да разчистя терена и да се приготвя да те направя на пух и прах. А ако откажа? Какво ще правиш тогава?

— Ако откажеш, ще стисна зъби и ще издържа процедурите преди процеса, а после ще настоявам за преразглеждане на процедурите. След това ще се надявам някой в Апелативния съд да забележи, че адвокатът на защитата е пълен идиот.

— И ако и това не стане?

— Ще напусна прокуратурата и ще раздухам случая във вестниците.

— Но определено би предпочела да не стигаш до такива драстични мерки — отбеляза замислено Фанин.

— Естествено. Обичам работата си. Не че не бих могла да я напусна, ако се наложи. Повярвай ми, доста дълго размишлявах, преди да ти се обадя. Огледах под лупа етичната страна на въпроса, защото предполагам, че това може да изглежда като предателство срещу Маршал. В професионалната ми характеристика обаче пише, че съм служител на правосъдието. Моето задължение е не само да обвинявам, но и да казвам истината. Едва ли има нужда да ти казвам, че осъждането на невинен човек е по-лошо от пускането на свобода на виновния. Да се обадя на теб или на някой друг като теб, поне доколкото аз го разбирам, е в границите на задълженията ми като служител на правосъдието. Просто спазвам закона — грижа се Роланд Джарвис да получи адекватна защита. Да продължавам с този фарс с пълното съзнание, че лесно бих могла да го пратя на електрическия стол — ето това според мен би било неетично. Това е нещото, което не мога да направя.

— Но все пак предпочиташ да не споменавам на никого за разговора ни, нали? — попита Фанин и Лора си представи как многозначително повдига вежда.

— Ами… да. Това означава ли, че ще се заемеш със случая?

— Мисля, че ще ми бъде изключително забавно да се срещнем в съдебната зала, госпожице Частейн. А естествено и съзнанието ми на съвестен гражданин изисква от време на време да работя безвъзмездно в името на обществото.

— Надявам се. Можеш да използваш част от приходите си от защитата на Шон Толивър. Трябва по някакъв начин да се извиниш на обществото за това — хапливо заяви тя.

— Бедното неразбрано момче — слава Богу, че онеправданите могат да се обърнат към мен. Ето какво — ще разгледам случая и ако видя, че наистина има вероятност да се опитват да изпързалят Джарвис, ще поема защитата му.

Лора широко се усмихна:

— Благодаря ти, Крег. Много ти благодаря. Високо оценявам какво правиш и се надявам да не съм провалила вечерята ти.

— Ни най-малко, скъпа. За нищо на света не бих пропуснал подобна възможност.

— Идеално. Клиентът ти е в окръжния затвор на Фултън. Не знам как ще успееш да влезеш, без да ти се наложи да разговаряш с Ейвъри или Джулия Уолтън…

— Не се притеснявай за това. Мисля, че ще бъде най-добре, ако се държим така, сякаш този разговор въобще не се е провеждал. Погрижи се да оспориш всяко мое действие, както правиш обикновено. Мисля, че ще успея да го понеса.

— Разбира се. Просто си мислех…

— Не се притеснявай. Благодаря ти за обаждането, Лора. Ще се видим в съда.

— Лека нощ, Крег. Благодаря ти.

Тя усети невероятно облекчение, което веднага отстъпи място на паника. Какво, по дяволите, бе направила? Крег ненапразно я бе предупредил да внимава. Маршал ще полудее, ако научи. Мередит… е, и тя няма да е особено доволна, но поне ще разбере. Въпреки конкретните обстоятелства и етичния кодекс едва ли беше обичайно за един прокурор да се обръща за помощ към най-добрия защитник. Лора се зачуди дали е първата в аналите на прокуратурата правила подобно нещо — заместник-областен прокурор, който застава от другата страна, в името на справедливостта, разбира се. Поне можеше отново да върви с изправена глава. Знаеше, че ако й се наложи, ще успее да защити решението си. Просто се надяваше да не й се налага.