Лелия Кели
Служител на правосъдието (4)

3

В прокуратурата нямаше нищо предсказуемо. Лора никога не можеше да предвиди кога плановете й за деня ще бъдат преобърнати с главата надолу от поредния нов случай. Тъй като беше в Отдела за тежки правонарушения, обикновено участваше в случаите с най-голям обществен отклик. Това правеше работата й вълнуваща, макар че понякога вълнението бе подобно на това да се разхождаш из минирано поле. Въпреки няколкото грешки през първата си година в прокуратурата, част от които можеха да доведат до сериозни провали, Лора бе назначена за заместник-началник на отдела. Много малка част от работата се извършваше без нейното участие и затова тя въобще не се учуди, когато във вторник сутринта влезе в кабинета си и разбра, че шефката й Мередит Гафни я търси. Лора грабна чашата с кафе и бележника си и без дори да включи компютъра, се запъти към кабинета на Мередит.

— А, ето те и теб — промърмори разсеяно шефката й. — Как е програмата ти за деня?

— Не особено натоварена — няколко срещи, съвещание в съда. Нищо, което да не мога да отменя. Защо?

— Карлтън Хемингуей каза, че е говорил с теб по случая с Лорънс Белю.

— Да, вчера. Помогнах му да събере информация за миналото на издирвания. Карлтън мислеше, че Белю сам е решил да изчезне за известно време.

— Сгрешил е. Белю е мъртъв.

— Какво е станало?

— Бил е пребит до смърт. Явно престъпникът е искал да задигне колата му. Господи! Защо хората просто не им дават проклетите ключове! — Мередит, която имаше петнайсетгодишна служба в прокуратурата, изглеждаше сурова и непреклонна, но Лора знаеше, че шефката й се вълнува от всеки случай, по който работеше. Веднъж Мередит й бе казала, че единствената причина да не се откаже от работата си, е, че си представя колко ужасно би се чувствала, ако просто взима вестника, чете за престъпленията и не може дори да се опита да направи нещо, за да помогне на жертвите.

— Кой е поел разследването? — попита Лора и се приготви да запише информацията.

— Разследването приключи — заяви за нейна изненада Мередит, която, като видя въпросително повдигнатите й вежди, обясни: — Открили са един тип, който е карал колата на Белю. Трупът е бил още в багажника. — Шефката поклати глава. — Каква изобретателност! Както и да е, Маршал иска всичко да мине гладко, така че отмени срещите си и ела с мен в управлението, където ченгетата са задържали нашия малоумник.

Лора побърза да изпълни заръката, докато тъжно размишляваше над факта, че и тя, и Еймъс, и Карлтън бяха сбъркали — и при тримата надеждата бе надвила над професионалния опит. Логично беше да се досетят, че е бил убит — заможните професионалисти не изчезват без някаква конкретна и основателна причина. Но на човек не му се иска да вярва в най-лошото, особено когато то се случва на някой добросъвестен гражданин. „Може и да сме наивни — опита се да се утеши тя, но наивността е за предпочитане пред цинизма.“

„А аз не съм циник — помисли си Лора, като излизаше от кабинета си. — Странно е, но е така.“ Случилото се не беше първото жестоко и безсмислено убийство, на което се бе натъквала, но това не правеше работата по него по-лесна. Тя усети известна вина при мисълта за разговорите си с Карлтън и Еймъс за Лорънс Белю. „Той сигурно вече е бил мъртъв, а ние го обсъждахме по онзи неопределен и неангажиращ начин, свойствен за ченгетата и адвокатите. Той не е заслужавал такова отношение“ — отсече мислено тя и взе твърдото решение да се погрижи за налагането на тежка присъда като един вид извинение към мъртвия за проявеното от нея неуважение.

Качиха се в поочуканата тойота на Лора.

— Кога ще си купиш нова кола? — промърмори Мередит.

— Кога ще ми повишиш заплатата? — попита на свой ред Лора. — Къде отиваме?

— Чероки Авеню — въздъхна Мередит.

— Какво друго знаеш? Как са хванали онзи тип?

— Не знам много повече от теб. Малко след полунощ някой се обадил в полицията и съобщил, че ще намерят колата в Къркуд пред къщата на — Мередит погледна бележките си — някой си Роланд Джарвис. Типичен неудачник. Има досие за дребни кражби и хулиганство. Май това е първият му опит да се зачисли към гилдията на истинските престъпници. Арестували са го около един през нощта. Заявил, че е „намерил“ колата на гробището в Оукланд, но не могъл съвсем точно да обясни как трупът се е озовал в багажника й.

— Някакви данни за предишни прояви на насилие?

— Мисля, че няма.

— Не ти ли се струва, че това е доста голяма крачка — от пиянство и хулиганство към хладнокръвно жестоко убийство?

— Кой знае? — сви рамене Мередит. — Може да е бил като бомба със закъснител, която просто изчаква подходящото време, за да избухне. А може би просто едва сега го хващат. Както и да е, задачата ни е не да му правим психологическа характеристика, а просто да се погрижим да бъде осъден, и то бързо. Маршал не иска да допускаме никакви грешки.

— Това пък какво значи? — попита Лора, засегната от намека. Двамата с Маршал така и не бяха възстановили напълно приятелските си отношения след последния случай на убийство, който, честно казано, тя почти бе успяла да провали, макар че в края на краищата всичко се бе оправило.

— Не се обиждай. Това е просто въпрос на политика. Първичните избори са след по-малко от три месеца и Маршал е уплашен. Не му стига, че през ноември ще трябва да се изправи срещу някой републиканец, ами и сега му се налага да вложи цялата си енергия и пари, за да се пребори с друг демократ. Не иска да се разсейва и не желае да дава никакви козове на противниците си. Освен това семейството на жертвата е доста влиятелно.

— Кои са те?

— Те са от окръг Колумбия. Бащата е военен хирург. Преди няколко години е оперирал хернията на президента. А майката е секретарка на някакъв сенатор. Вече са се свързали с кмета.

— Идеално — промърмори Лора. — Точно това ни липсваше — още малко напрежение. — Обикновено спокойната, поне що се отнася до натиска на обществото, атмосфера в кабинета на областния прокурор през последните няколко години се бе превърнала в арена на политически борби. Само тази година няколко доста нашумели случая — за щастие тя нямаше нищо общо с нито един от тях — се бяха провалили, а броят на жалбите, отнесени към Върховния съд, се беше увеличил. Един съдия дори беше заплашил, че ще започне да пуска затворници от окръжния затвор на Фултън, ако областният прокурор не вземе конкретни мерки срещу препълването му. При тази ситуация едва ли най-подходящото нещо би бил някой шумен процес за убийство, свързан с властите във Вашингтон.

Мередит долови уплахата на Лора:

— Успокой се. Случаят е ясен. Колко често се случва да заловят престъпника, преди да е успял да се отърве от трупа?

Наближаваха полицейския участък.

— Ако всичко е толкова елементарно, защо просто не му предложим да се признае за виновен и да преминем към някой от другите случаи? — попита тя и даде мигач.

Мередит се замисли.

— Не — отсече. — Става въпрос за углавно престъпление и Маршал иска да доведем работата докрай.

С други думи, смъртно наказание. Лора стисна устни. Мередит знаеше мнението й за смъртното наказание в Джорджия. Тя пък знаеше какво мисли шефката й по въпроса — че такива са законите на щата и че те са длъжни да се съобразяват с тях и да ги прилагат. Точка. Обикновено не се стигаше до смъртно наказание и на Лора много й се искаше то да се размине и този път. Нямаше нужда да спори с шефката си. Първо, защото беше безсмислено и второ, защото вече бяха пристигнали в участъка.

Сградата на полицейския участък бе грозна, но практична. Лора и Мередит показаха значките си на портиера и бързо бяха въведени в стая, където няколко ченгета — някои от които можеха да бъдат разпознати по униформите, а други по уморените изражения и изкривените вратовръзки — пиеха долнокачествено кафе. Сред полицаите изпъкваше Карлтън, който изглеждаше бодър и елегантен.

— Хей — поздрави ги той, — радвам се, че успяхте да дойдете? — Отвори някаква врата в другия край на стаята и надникна вътре. — Вече си има и адвокат. Служебният му защитник дойде преди около половин час.

— Какво измъкнахте от него, преди да се появи адвокатът му? — попита Мередит.

— Почти нищо — отвърна възрастен детектив, когото Лора не беше виждала преди. — Повтаря все същото — намерил колата, ключовете били на таблото и той просто се опитвал да я върне на законния й собственик.

Мередит се усмихна:

— Добре звучи. — Подаде ръка на детектива: — Радвам се да те видя отново, Алекс. Познаваш ли помощничката ми Лора Частейн?

— За мен е удоволствие — отвърна мъжът и се здрависа с младата жена. — Аз съм Алекс Девъру. Доста хубави неща съм чувал за вас.

— Благодаря. Какво още ни е известно? Какво е медицинското заключение?

— Лекарят не можеше да ни каже особено много без предварителни изследвания. Предположи, че мъжът е мъртъв от около четирийсет и осем часа. Причина за смъртта най-вероятно е била тежка физическа травма — бедният човек направо беше размазан от бой. Честно казано, през трийсетте години работа като ченге не бях виждал подобно нещо. Сигурно престъпникът е използвал щанга — заяви и хвърли свиреп поглед към затворената врата. — Трупът и колата са на път към лабораторията. След ден–два ще разполагаме с доста повече информация.

— Семейството му уведомено ли е? — попита Мередит.

— Кметът и шефът са се заели с това — отвърна Карлтън. — Кметът иска следобед да свика пресконференция, за да оповести извършения арест.

Мередит кимна и посочи затворената врата:

— Кой е защитникът?

— Не съм го виждал преди. Висок, кльощав хлапак. Сигурно е нов — обясни Девъру.

Лора усети как стомахът й се свива и само след миг неприятното усещане бе потвърдено, когато вратата се разтвори и в стаята с доволно изражение влезе Ейвъри Даниълс.

— Нищо от казаното от клиента ми не може да бъде представено пред съда — заяви той заплашително. — Той твърди, че веднага е настоял за адвокат, а това право му е било отказвано в продължение на няколко часа.

— Обадихме ви се в момента, в който задържаният заяви, че иска адвокат — отвърна войнствено Девъру, — и ако му е било отказвано нещо, то е защото на вас ви бяха необходими три часа, за да пристигнете. А що се отнася до историята, която „клиентът“ ви ни разказа, преди да дойдете, въобще не ми е необходим адвокат, за да знам, че това са пълни глупости. Не ни е казал нищо друго.

— Клиентът ми твърди, че е намерил колата и се е опитвал да я закара до най-близкия полицейски участък, за да я върне на законния й собственик.

Ченгетата се изсмяха.

— Не е ли смятал да мине и през някоя църква? — захили се един от униформените полицаи.

Ейвъри мрачно го изгледа:

— Смейте се колкото си искате, господа… и дами, но ако клиентът ми съобщи, че още някои от правата му са били нарушени, ще си имате работа с мен. А сега — започна, сякаш току-що бе отметнал като изпълнена поредната си задача, — виждам, че вече са пристигнали представители от прокуратурата. Бих искал да поговоря с вас насаме, ако нямате нищо против.

— Разбира се — съгласи се Мередит и погледна въпросително помощничката си. Лора съжаляваше, че няма възможност да разкаже на шефката си с кого си има работа, но на нея едва ли щеше да й бъде трудно сама да прецени способностите на Ейвъри.

Тримата бяха въведени в една стая, Ейвъри затвори вратата и високомерно изгледа жените. Той кимна леко на Лора и погледна въпросително Мередит, без да си даде труда да се представи.

— Аз съм Мередит Гафни — началник на Отдела за тежки правонарушения. А вие сте…

— Ейвъри Даниълс, служебен защитник. Клиентът ми обвинен ли е в нещо?

— Не, но скоро ще се погрижим да бъде, ако това ви притеснява — отвърна весело Мередит.

— Можете да предявите каквито си искате обвинения, госпожице Гафни, но аз вече съм набелязал толкова много процедурни нарушения при ареста, че случаят ви така и няма да стигне до съда.

— За Бога, Ейвъри… — започна Лора, като се надяваше да усмири малко новоизлюпения Кларънс Дароу. Мередит протегна ръка, като едва сдържаше усмивката си. — Бихте ли ми казали в какво се изразяват тези нарушения? — попита учтиво.

— Разбира се. Вече разбрахте, че въпреки настояването му му е било отказано правото да се ползва от услугите на служебен защитник. Но дори и преди това — още по време на ареста — са били допуснати сериозни нарушения. На първо място, полицаите не са се легитимирали достатъчно ясно. На второ, клиентът ми не е бил уведомен за причината за спирането му…

— Бил е спрян, защото е карал кола, за която полицаите са знаели, че е открадната — прекъсна го Мередит. — Надявам се, че не се опитвате да ми кажете, че тази причина не е достатъчна.

— Не — отвърна Ейвъри с лукава усмивка. — Опитвам се да ви кажа, че клиентът ми е бил спрян въз основа на анонимно обаждане в полицията, чиято достоверност не е била предварително проверена.

— Едва ли — намеси се Лора. — Притежаването на открадната кола е нещо повече от проверка на достоверността на обаждането, Ейвъри. Това са пълни глупости и ти много добре го знаеш.

Той беше ядосан и едва се сдържаше да не избухне.

— Не са глупости и ви предупреждавам, че възнамерявам да подам молба за прекратяване на следствието в мига, в който му предявите някакво обвинение.

Мередит се изправи:

— Благодаря ви, че ни уведомихте за плановете си, Ейвъри. Бих искала да говоря с клиента ви, във ваше присъствие естествено, за да можете да го уведомите в момента, в който започна грубо да погазвам правата му.

Ейвъри присви очи, сякаш бе доловил иронията в гласа й, но после кимна и добави:

— Стига да е ясно, че разговорът ви е неофициален.

— Разбира се — отвърна тя.

Адвокатът ги поведе през чакалнята към страничната стаичка, в която седеше Роланд Джарвис, охраняван от самотен униформен полицай. Лора предположи, че заподозреният е около трийсетте, въпреки че изглеждаше много по-възрастен. Имаше изтерзания вид на човек, който е понесъл жестоките удари на живота и не може да повярва, че е оцелял. Беше висок, макар и да не можеше да се прецени колко точно, тъй като беше седнал, и слаб. По евтините му дрехи бяха изписани имената на всички известни марки облекла.

— Добро утро, господин Джарвис — поздрави Мередит и представи себе си и Лора. — Господин Джарвис, разбирате ли, че сте задържан като заподозрян за убийството на Лорънс Белю?

Мъжът погледна Ейвъри, който кимна.

— Да — беше отговорът, — но не съм го убил.

— Тогава защо сте карали колата му? — притисна го Лора.

Той вдигна рамене:

— Намерих я. Ключовете бяха на таблото. Просто… — Ейвъри погледна клиента си и поклати глава. — Просто смятах да я откарам в полицията.

— Не ви ли хрумна, че може би ще е по-добре да извикате полицията на мястото, където сте я намерили? — поинтересува се Мередит.

Джарвис бързо изрече:

— Наблизо няма телефони, госпожо. Кварталът е доста размирен.

— Разбирам — отвърна сухо тя. — Бихте ли ми казали какво е правил там съвестен гражданин като вас?

— Отивах на едно място. Просто минавах оттам.

— Просто сте минавали през размирен квартал и сте видели луксозен лексус. Кажете ми, господин Джарвис, трудно ли ви бе да убиете господин Белю? Много ли се съпротивляваше?

Арестуваният рязко вдигна глава и със сълзи на очи заяви, че никога не е виждал Белю.

— Разбира се, че не сте го виждали. Не и след като сте сложили трупа му в багажника на колата.

Джарвис се разплака. Мередит, която през повечето време бе изключително мила и добросърдечна, притежаваше умението за секунди да се превръща в безжалостен професионалист. Можеше да принуди доста по-закоравели престъпници от Роланд Джарвис да направят самопризнание и неведнъж го бе правила. Това бе част от играта, която Лора знаеше, че никога няма да се научи да играе така умело като шефката си. А и не искаше. Ако Ейвъри наистина защитаваше правата на клиента си, той би трябвало незабавно да спре това.

Сякаш прочел мислите й, защитникът се намеси:

— Достатъчно. Клиентът ми няма какво повече да ви каже.

Мередит се изправи и леко потупа Джарвис по рамото.

— Няма нищо. Пак ще си поговорим, Роланд. Можеш да ми се обадиш по всяко време. — Тя погледна часовника си и продължи с обичайния си професионален тон: — По-добре да тръгваме, имаме доста работа. Радвам се, че се запознахме, господин Даниълс. Надявам се скоро отново да се видим. — Тя излезе от стаята, последвана от Лора, която дори и не погледна Ейвъри.

— Предявете му обвинение за предумишлено убийство — заръча Мередит на Карлтън и Девъру, които чакаха отвън. — А ако успеете да арестувате и онзи Пери Мейсън за това, че се представя за адвокат, ще съм ви признателна.

Ченгетата се засмяха, Лора се усмихна. Бедният Ейвъри — ако си мислеше, че фактът, че е побеждавал на учебните съдебни процеси, водени във факултета му, означава, че е готов да се изправи срещу Мередит Гафни, най-вероятно скоро щеше да осъзнае грешката си. Едно беше обаче да се посмееш за сметка на мухльовци като Ейвъри, а съвсем друго да се преструваш, че един новобранец би могъл добре да защитава клиента си. Докато пътуваха към прокуратурата, тя сподели мислите си с шефката си.

— Виж какво — отвърна Мередит, — наех те, защото си дяволски добър адвокат. Освен това ми харесва и фактът, че имаш съвест. Но работата ти не е да оценяваш уменията на защитата. В системата съществуват достатъчно закони, които защитават правата на Роланд Джарвис. Ако не искаш да участваш, само ми кажи и ще уредя някой да те замести.

Лора се стресна от резкия й тон.

— Не искам подобно нещо. Просто съм виждала какво представлява Ейвъри в съда. Не можеш ли да поговориш с Джулия Уолтън за него? — Джулия, дългогодишна приятелка на Мередит, наскоро бе назначена за началник на Отдела за служебна защита.

— Не. Въобще не бих се зарадвала, ако Джулия започне да ме съветва как да ръководя отдела си и със сигурност няма да започна да я напътствам как да ръководи подчинените си. Залогът е прекалено голям, Лора. Не става въпрос само за нас. Възложена ни е задача и трябва да я изпълним. Разбираш ли?

— Да — отвърна тя. Но не можеше да го приеме. Роланд Джарвис, виновен или не, щеше да бъде принесен в жертва на олтара на болните амбиции за власт на Маршал Оливър. А това просто не беше редно.