Лелия Кели
Служител на правосъдието (18)

17

Беше събота сутрин, но за Лора денят по нищо не се различаваше от предишните три безработни дни. Тя стана и вяло се зае с обичайните сутрешни задачи. Опита се да закуси, но нямаше апетит. При всяко по-драматично събитие в живота си Лора губеше апетит. Откакто и Маршал, и Еймъс се бяха отказали от нея, тя живееше на диетична кола, полуготови спагети и канелени бисквити. Не беше особено здравословно, но пък дънките й бяха по-широки, отколкото през последните седмици, а дъхът й бе ментово свеж.

Чудеше се дали да не отиде в Нашвил и да си почине сред роднините в топлината на семейното огнище. Брат й току-що се бе сдобил с наследник — това би могъл да бъде първият опит на Лора като леля. Би могла и да отиде в Рейбън, като приеме предложението на Емили Бейли да поплаче на рамото й. Втората идея изглеждаше много примамлива, особено като се има предвид, че там имаше един дългокрак и злобен кон, с който Лора обожаваше да се занимава. Би могла и да продължи да страда в апартамента си и да пропилее още един прекрасен пролетен ден.

Преди да вземе решение, чу някаква кола да спира на алеята пред гаража й. Сърцето й подскочи при мисълта, че Еймъс, твърдо решен да си я върне, е дошъл да й се извини. Изпълнена с надежда, тя крадешком погледна през прозореца на кухнята, но за свое разочарование видя лъскава, сребриста кола, която нямаше абсолютно нищо общо със стария джип на Еймъс. Преди да има време да се запита чия ли е, на предната врата се позвъни.

Лора се приближи на пръсти до вратата — искаше да си запази възможността да се престори, че не си е вкъщи — и погледна през шпионката. На верандата спортно облечен и с плик в ръка стоеше Крег Фанин.

Тя отвори вратата:

— Какво те води насам, Крег?

— Реших, че може би ще се зарадваш на малко компания. Може ли да вляза?

— Заповядай — отвърна Лора. — Чу ли новината?

— Че си свободен човек ли? Разбира се. Очаквах да ми се обадиш. Маршал е идиот. Но отново ще те назначи.

— Не съм толкова сигурна. Думите трудно се връщат назад.

— Още преди края на месеца ще те моли на колене да се върнеш. Хубаво местенце — смени темата той и огледа антрето и всекидневната. — Откога живееш тук?

— От малко повече от година. Купих я с последните си пари от „Прендърграст и Кроули“, преди да започна работа в прокуратурата.

— Цените в този квартал скочиха неимоверно. Имала си щур късмет с покупката.

— Предполагам. Заповядай, седни. Да ти предложа ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря. Чакат ме в колата и няма да се бавя. Исках да ти покажа нещо. — Той седна на фотьойла, а Лора се настани на дивана до него. Крег й подаде плика, който беше донесъл. — Реших, че трябва да видиш това. — Той стана напълно сериозен.

Лора отвори плика и извади съдържанието му, което се състоеше от купчина листове. Най-отгоре имаше написана на ръка бележка, която гласеше: „Крег, по повод молбата ти. Както ти казах, тъй като не съм присъствал на аутопсията, не мога да твърдя нищо с абсолютна сигурност. Намерих обаче някои несъответствия, които ми се струва, че би било добре да проучиш. Обади ми се, ако искаш да ги обсъдим.“ Подписът като на всеки лекар беше нечетлив, но Лора знаеше, че бележката е написана от „приятеля“ на Крег във Факултета по патология в университета „Емъри“.

Лора отмести бележката и заразглежда листовете, които всъщност бяха вече познатият й доклад от аутопсията, нашарен с бележки и коментари. Снимките също бяха вътре, маркирани с малки жълти стрелки, номерирани в съответствие с коментарите в доклада.

Крег забеляза неуспешните й опити да разчете бележките:

— Пълно е с медицински термини, но мога да ти го преразкажа накратко. Моят човек в „Емъри“ — Ерик Хилмън — твърди, че лекарят, който е извършил аутопсията, или е абсолютно некомпетентен, или е абсолютен лъжец.

— И защо мисли така?

— Защото има големи несъответствия. Каква е причината за смъртта според доклада?

— Мисля, че беше „удар по главата с тъп предмет“.

— Да. Какво знаеш за нараняванията на главата?

— Почти нищо. Знам, че нараняванията в областта на главата могат да предизвикат мозъчен кръвоизлив. Доколкото знам, това невинаги води до смърт. Но не съм се ровила в тази област, защото никой не поставяше под съмнение фактите от аутопсията — Господи, когато Ейвъри работеше по случая, нищо не се поставяше под съмнение. Както и да е, беше ми доста трудно да общувам с доктор Купър.

— Разреши ми да ти разкажа няколко основни неща за нараняванията на главата. Това, което те убива, не е самият удар, а произтичащият от него кръвоизлив. Той се нарича хематом. Има обаче хематоми и хематоми. Доколкото знам, се различават около шест различни вида. Това, от което е умрял Лорънс Белю, е бил — би ли ми подала доклада, за да прочета гръмките слова — „вътрешночерепен хематом с наличието на субарахноидален и субдурален кръвоизлив“. Тази травма води до почти стопроцентова смърт за изключително кратък период от време. Според доктор Хилмън жертвата не би могла да живее с подобно нараняване и няколко минути. Кръвоизливът е бил прекалено голям.

— Това е същото, което каза и доктор Купър.

— Чакай малко. Урокът ни още не е свършил. Това, което е притеснило Хилмън, са останалите наранявания по тялото на Белю. Синините, счупванията, охлузванията… всички те свидетелстват за жесток побой, нали?

— Да — съгласи се Лора и потръпна при спомена за снимките. — Беше направен на пихтия в буквалния смисъл.

— Два пъти — допълни Крег.

— Два пъти ли? Но нали и Купър, и Хилмън твърдят, че той не би могъл да оживее след получените травми?

— Не и след фаталния удар, но първите наранявания, въпреки че също са били доста тежки, не са били смъртоносни. И той е бил жив — повече от двайсет и четири часа, доколкото може да прецени Хилмън от снимките и доклада. Може да са били дори и четирийсет и осем часа. Според Хилмън доктор Купър съзнателно не е посочил часа на смъртта.

— Това е абсурдно — доктор Купър не би излъгал. За какво му е да лъже? С подобно твърдение би изложил на риск професионалната си кариера.

— Затова не отхвърлям вероятността просто да е бил некомпетентен. В момента проверявам професионалната му биография. Както и да е, нека да ти разкажа какво мисли Хилмън за последователността на нараняванията. Някъде между четирийсет и осем и двайсет и четири часа преди смъртта му на Лорънс Белю са били нанесени множество наранявания. След този период е бил нанесен смъртоносният удар, който е довел до моменталната му смърт. Откъде знае това ли? Разгледал е снимките и от вида на синините е заключил, че са били нанесени известно време преди смъртта му. Когато се удариш някъде, след колко време ти се появява синина?

— Не знам. След няколко часа или на следващия ден.

— Общо взето, това е така. Самите синини също, така да се каже, си имат живот — не може да се определи съвсем точно кога някой е бил наранен, но все пак може да се предположи с доста голяма точност. Скорошните синини са синкавочерни, а по-старите са жълтеникавозелени заради желязото в кръвта. Синините на Белю са скорошни, но важното е, че въобще ги е имало. С други думи, преди да умре, нараняванията на Белю са имали време да посинеят. Той е имал, казано на медицински език, предхождащи смъртта контузии. Съществуват и послесмъртни окулярни изменения, които свидетелстват, че жертвата е била жива много след посочения от доктор Купър приблизителен час на смъртта. С други думи, по време на аутопсията е отбелязано наличие на окулярни течности. Ако е бил умрял веднага, те вече щяха да липсват. Заключението на Хилмън, основано на развитието на синините, на състоянието на другите наранявания — охлузванията и прорезните рани — е, че Лорънс Белю е бил жестоко пребит във времевата рамка, която току-що ти описах.

— От двайсет и четири до четирийсет и осем часа преди смъртта си, така ли?

— Да.

— Добре, да предположим, че твоят човек е прав, и да видим какво следва от това. Имаме около осемдесет часа от живота на Лорънс Белю, за които не знаем нищо. Излязъл е от кабинета си петък вечерта, около седем. Трупът му е бил намерен рано сутринта във вторник.

— Това са седемдесет и седем часа, ако трябва да бъдем точни — добави Крег. — Хилмън мисли, въпреки че не би могъл да твърди със сигурност, че смъртоносната травма е била нанесена около трийсет и шест часа преди намирането и снимането на трупа.

— На какво се основава заключението му? — попита Лора и отмести настрана доклада и снимките.

— Главно на преценката му на опитен патолог. Знаеш, че определянето часа на смъртта на практика е възможно единствено когато можеш да сведеш движенията на жертвата до доста тясна времева рамка. Добрият и опитен патолог обаче може да изкаже доста точно предположение, основавайки се единствено на състоянието на тялото. Според Хилмън Белю е бил пребит — ако използваме известната ни времева рамка — в петък през нощта. Той е оцелял до неделя сутрин или следобед, когато фаталният удар по главата го е довършил.

— Защо не е отишъл в болница? — зачуди се Лора и преди Крег да успее да каже каквото и да било, отговорът дойде от само себе си: — Господи, Крег, да не искаш да кажеш, че е бил държан някъде? Мислиш ли, че е бил отвлечен?

— Само посочвам, че не бива да изключваме тази възможност. Белю е имал и субдурален хематом, получен най-вероятно при първото нападение. Това е кръвоизлив между твърдата мозъчна обвивка и самия мозък. Не е смъртоносно, въпреки че може да доведе до загуба на паметта или безсъзнание.

— Значи през времето, когато е бил изчезнал, може просто да се е скитал безцелно, така ли?

— Възможно е, въпреки че тогава сигурно някой би го видял и би му помогнал. А и състоянието на колата… някой нарочно го е направил… това подкрепя идеята, че е бил държан някъде насила.

— Ако наистина е било така, ако някой го е пребил, а после го е държал като затворник… отвратително! Това си е чисто и просто измъчване. — Ръцете на Лора трепереха, а сърцето й биеше до пръсване.

— Абсолютно си права. Но всичко съвпада. И двамата се чудехме защо колата е била почистена из основи. Така и не повярвахме, че Роланд Джарвис може да го е направил. Първо, дори и наистина да е работел в автомивка, той не би могъл да се справи така прецизно с почистването без специално обучение. Второ, защо Белю е бил изчезнал толкова дни, за да бъде намерен в момента, когато ченгетата получават анонимно обаждане? Твърдението, че Джарвис е притежавал колата за три дни, изглежда невероятно, дори и да не бях открил, че има желязно алиби за времето, когато уж се е хвалел с геройството си пред Джърмин Клей и Албърт Джаксън.

— Какво означава всичко това според теб?

Крег се изправи, приближи се към камината и се загледа в снимките на семейството на Лора.

— Не съм съвсем сигурен. Какво знаеш за Алекс Девъру и Карлтън Хемингуей?

— Знам, че Карлтън никога не би участвал в нещо нечестно. Познавам го доста добре. Срещнах го в деня, в който пое случая. Разследваше фирмата на Белю. Не мисля, че би си правил труда да се рови из разни счетоводни документи, ако участваше в заговор за потулване на случая. Или за нещо по-лошо. — Фанин скептично повдигна вежда. — Освен това знам, че не е добър актьор. Истината е изписана на челото му. Забрави, Крег, Карлтън със сигурност не е замесен.

— Ами Девъру?

— Запознах се с него, когато започнахме заедно да работим по случая. Той и Карлтън отскоро са партньори. Бившият партньор на Карлтън Ранди Травърс се пенсионира миналата година. Мисля, че Девъру е прехвърлен в отдел „Убийства“ от отдел „Кражби на превозни средства“. За пръв път работя с него.

— „Кражби на превозни средства“, а? — промърмори Крег с ръце в джобовете. — Интересно.

— Прилича ми на обикновено ченге. Децата му са в гимназията. Знам, че му се налага да работи допълнително, за да плаща сметките им — добави замислено Лора, — но ако това е доказателство за криминални наклонности, по-добре да закрием цялото полицейско управление в Атланта. Давай направо, Крег — какво искаш да кажеш?

— Ами, както знаеш, мотивите да се заема със случая не бяха изцяло алтруистични.

— Искаш да съдиш полицията и градската управа от името на Джарвис, така ли?

— Обмислях тази възможност.

— Така каза Еймъс — отбеляза мрачно Лора.

— Ковалски ли? Знаех си, че е умен. Но и ти едва ли си очаквала да развея знамената и да се втурна да защитавам онеправданите, без да имам и някаква лична изгода от всичко.

— Да, не съм изненадана. Това не ме притеснява. Ако можеш да заведеш дело — заведи го. Полицията наистина действа през пръсти и не мисля, че трябва да й се размине безнаказано.

Крег кимна:

— И няма да й се размине. Но в момента въпросът, който ме занимава, е дали наистина става въпрос за полицейска небрежност.

— Искаш да кажеш дали някой не се е опитал да потули случая ли?

— Да. Както и дали полицията е участвала в това.

— Не, не и Карлтън. Не познавам добре Девъру, но не мога да повярвам, че би участвал в убийство. Или пък в укриването му. Защо да го прави?

— Защо наистина? — промърмори Крег. — И аз се питам същото. Знам, че мога да заведа дело за неправомерен арест. Това е лесно. Чудя се обаче дали не става въпрос за нещо много по-голямо.

— Какво например?

— Например обвинение в опит за убийство. Ако неизвестен извършител или извършители нарочно са натопили Джарвис с пълното съзнание, че ще бъде изпратен на електрическия стол, бих нарекъл постъпката им опит за убийство, а ти?

— Няма значение как бих я нарекла аз. Ще ти се наложи да убедиш съдебните заседатели.

— Ако се потрудя, мисля, че няма да имам проблеми — заяви безцеремонно Крег.

Лора поклати глава:

— Доста ще трябва да се потрудиш. Единственото, с което разполагаш, са пропуските в полицейското разследване и мнението на патолога от „Емъри“. Става въпрос за разминаване на мненията на двама експерти, а твоят човек дори и не е виждал трупа. Ако застанем един срещу друг в съда, само този факт би ми бил напълно достатъчен, за да те разгромя.

— Точно затова съм тук… — започна Крег, когато се чу клаксонът на колата му. Адвокатът бе седнал така, че да може да гледа през прозореца. — Приятелката ми започва да губи търпение. По-добре да побързам и да премина по същество. Виж, Лора, искам да работиш с мен по случая. Знаеш, че предпочитам да работя сам, така че не ти предлагам постоянна работа. Но тези дни съм изключително зает и нямам възможност да отделя необходимото внимание на случая на Джарвис. Мечтаех си да намеря някой талантлив и опитен адвокат, който да ми помага, и тогава в отговор на молитвите ми Маршал те уволни без каквато и да е основателна причина. Съгласна ли си?

— Не знам какво да кажа — изрече Лора, въпреки че може би предложението на Крег не беше съвсем неочаквано. — От доста време не съм се занимавала с граждански искове…

— От толкова време от колкото и аз.

— Какви ще са условията?

— Аз спазвам едно-единствено правило — „ядеш това, което сам убиеш“. Ти поемаш делото на Джарвис, а аз ти осигурявам пълен достъп до моята кантора и помощен персонал — стажанти, детективи, кламери, каквото ти потрябва. Задържаш какъвто си искаш хонорар от уреденото от теб споразумение. Аз получавам десет процента плюс разходите. Ще предвидя разходи за първокласно разследване.

— А ако не спечеля? Ще трябва ли аз да ти платя разходите?

— Нямаше да ти правя подобно предложение, ако мислех, че няма да спечелиш. Но отговорът на въпроса ти е не. Аз поемам риска. Съгласна ли си?

— Не знам… — поколеба се Лора. — Не е… не мислиш ли, че е неетично?

— А ти? Единственото неетично нещо, за което мога да се сетя, би било, ако разкриеш поверителна информация от прокуратурата. Но последния път, когато проверявах Закона за достъпа до информацията, всичко, с което разполага държавата, е публично достояние. Ако Маршал и Мередит укриват някаква свързана с делото информация, ще ги обвиня в нарушаване на установените правила.

— Естествено, че не укриват нищо. Предполагам, че си прав, но предложението ти ми дойде съвсем изневиделица. Мисля, че ще ми трябва известно време.

— Притесняваш се от реакцията на Ковалски ли?

— Не! — отсече Лора по-рязко, отколкото бе възнамерявала. — Искам да кажа, че решенията ми не зависят от мнението му.

— О-о. Неприятности ли имате?

— Не беше особено доволен, че съм ти се обадила. Все пак той също е полицай — отвърна уклончиво Лора, тъй като не желаеше да обсъжда личния си живот.

— Ченгета — промърмори Крег. — Как да не ги обичаш. Знаеш ли, че бях женен за полицайка?

— Наистина ли? Ти? — Лора беше учудена. Знаеше, че Крег се е женил няколко пъти, беше чувала историята, че една от бившите му съпруги била свидетел по някакво дело и това довело до доста сериозни проблеми. Сигурно за нея ставаше въпрос.

Крег въздъхна с носталгия:

— Да. Госпожа Фанин номер две. Тя беше — все още е — помощник-шериф в окръг Фултън. Господи, колко секси изглеждаше в униформа. Извинявай — добави, като долови погледа на Лора. — Пътищата ни обаче се разделиха. Ченгетата и адвокатите са класически пример за това, че противоположностите се привличат. Знаеш ли защо ги харесваме?

Тя поклати глава. Знаеше какво харесва у Еймъс, но не мислеше, че Крег има предвид широките рамене, зелените очи, уменията му или което и да било от нещата, които правеха Еймъс толкова привлекателен.

Крег продължи монолога си:

— Полицейските служители притежават моралната власт, която ни липсва на нас, адвокатите. Не казвам, че сме неморални — добави. — Просто сме склонни да поставяме под съмнение получената мъдрост, докато те изцяло я приемат. Как иначе биха могли да прилагат някои от тези безсмислени закони? Те са моралните стълбове на обществото. Те са възпитателите в детската градина за възрастни, винаги могат да ти кажат кое е правилно и кое не.

Лора трябваше да признае, че той е прав. Преди тя с удоволствие обсъждаше всички свои решения с Еймъс, защото той никога нямаше съмнения за това как да постъпи. Напоследък обаче това му качество все повече я притесняваше. Може би раздялата им отдавна беше назрявала. Може би вече бяха изразходвали всичко добро, което бе имало между тях.

Но ако наистина бе така, защо тогава Лора се чувстваше толкова нещастна от момента, в който се разделиха?

Крег погледна часовника си:

— По-добре да тръгвам, защото иначе мис окръг Гилмър 1989 ще ми спука гумите.

— Победителка в конкурс за красота, а? — повдигна въпросително вежди Лора.

— Да, обичам класиката — въздъхна той. — Може би затова тя е на път да стане четвъртата госпожа Фанин.

— Победа на надеждата срещу опита ли? — попита язвително Лора.

— Не, просто е по-добра от мен при изготвянето на предбрачните споразумения. Помисли върху предложението ми. Трябва скоро да знам отговора ти.

— Естествено. Скоро ще ти се обадя. В понеделник.

— Добре. Не се притеснявай за Ковалски. Ще се появи.

— Не съм толкова сигурна, но ти благодаря за пожеланието.

Лора затвори вратата зад Крег и се замисли. После решително се запъти към кухнята и вдигна телефонната слушалка.

— Емили — заговори тя на телефонния секретар, — обажда се Лора. Приемам поканата ти. Ще дойда към три. Ще спра в Клейтън и ще взема нещо за похапване. Отчаяно се нуждая от мъдрия ти съвет и от няколко пържоли.