Лелия Кели
Служител на правосъдието (13)

12

Лора се протегна и се прозя, като нарочно вдигаше шум и мърдаше доста повече от необходимото, за да събуди Еймъс. Не успя — той продължи да спи, нищо неподозиращ за намеренията й. Тя направи втори безуспешен опит и после реши да изостави намеците:

— Еймъс! — побутна го по рамото. — Девет часът е.

Той се зави през глава и измърмори нещо неразбираемо.

— Еймъс, събуди се. Гладна съм.

— Върви да хапнеш нещо.

— Искам да отидем във „Вафлената къща“ — настоя тя. — Хайде, не проспивай цялата събота сутрин. Ще направя кафе. Като изпиеш едно кафе, ще се почувстваш свеж като краставичка.

— Колкото и да ме наливаш с кафе, няма да се почувствам свеж като краставичка. Толкова ли е наложително още тази минута да станем и да отидем във „Вафлената къща“. И след няколко часа пак ще си бъде на мястото.

— Знам, но искам, докато закусваме, да ми измият колата, а нали знаеш какво става в автомивката събота сутрин?

— Честно казано, не знам, защото не си пилея парите да плащам на някого да ми мие колата. Ако ме оставиш да поспя още един час, с удоволствие лично ще измия колата ти.

Лора въздъхна:

— Не искам ти да ми миеш колата. Искам да я закарам в автомивката на Розуъл Роуд.

Той се обърна и я изгледа учудено:

— Искаш да закараш своята кола, своята „Тойота“ модел 1992, по чийто под се въргалят хиляди кутии от диетична кола, на автомивка и си готова да дадеш четирийсет долара на някого, който ще лъска с парцал ръждивите петна по бронята й, така ли?

— Да, точно това искам. Освен това основното почистване е двайсет, а не четирийсет долара.

— Това е с двайсет долара по-скъпо отколкото бих ти поискал аз. Какво си намислила, Лора? Много по-лесно би било, ако просто ми разкриеш тайните си мотиви. Така или иначе ще ги разбера рано или късно.

— Ти въобще не ме познаваш — възкликна театрално тя. — Нямам никакви „тайни мотиви“. Всъщност мислех си да те послушам и да продам колата и затова реших, че едно професионално чистене би й било от полза.

— Мога да се справя не по-зле от който и да било професионалист. Можем да отидем вкъщи и ще използвам прахосмукачката си. Ще бъдеш доволна, обещавам ти.

— Знам, че можеш да миеш коли, Еймъс. Просто не ми се иска да си губим целия ден в почистването на някаква си кола. Ако я закараме в автомивката, можем да я оставим там и да отидем да закусим във „Вафлената къща“. И целият ни ден ще бъде свободен. Това обаче ще е невъзможно, ако не тръгнем веднага. Към единайсет всички баровци в Атланта ще са се наредили пред автомивките.

Еймъс тежко въздъхна:

— Самият факт, че си решила да бъдеш като един от тези баровци, е явно доказателство, че си намислила нещо. Всъщност толкова съм любопитен какво е, че съм готов дори да стана от леглото. Но нямам никакво намерение да се бръсна.

— Няма нужда. Просто се облечи и да тръгваме.

След като успя да закара Еймъс до автомивката, Лора не знаеше как да прикрие истинската си цел.

— Отивай към „Вафлената къща“ и запази места. Аз ей сега ще дойда.

— А, не — отсече той. — Ще те изчакам. Нали няма да се бавиш дълго? Колко време може да ти отнеме да им кажеш, че искаш да измият колата ти?

— Ама нали знаеш, че във „Вафлената къща“ ще има опашка — упорстваше Лора, твърдо решена да го отпрати.

— Не, няма почти никого — паркингът й се вижда оттук. Виж, ето го човекът, който ще се погрижи за колата ти. Наистина беше права. Ако дойдеш рано, няма да ти се наложи да чакаш.

Тя го изгледа гневно и смъкна стъклото, за да говори със служителя:

— Здравейте. Бих искала да измиете колата и да почистите купето.

Мъжът погледна задната седалка, където наистина имаше няколко празни кутии от безалкохолни и се покашля:

— Искате ли да почистим с шампоан седалките?

— Да, разбира се… Вие ли сте управителят?

— Не, госпожо. Ей го там — и посочи висок чернокож мъж.

— Благодаря — отвърна Лора. — Трябва да поговоря с него.

Слезе от колата, даде ключовете на работника и се запъти към управителя. С весела усмивка Еймъс я последва.

— Сега пък какво, Нанси Дру^[1]? — чу го да мърмори. Тя не се хвана на въдицата.

— Здравейте — обърна се към управителя. — Може ли да говоря с вас?

— За какво става въпрос, госпожо. Имаме много работа — отвърна раздразнено мъжът.

— Ще ви отнема само минутка. Аз съм Лора Частейн от областната прокуратура. Интересувам се колко време е работил при вас Роланд Джарвис.

— Кой?

— Роланд Джарвис. Работил е тук около година.

— Не познавам никакъв Джарвис — отсече управителят.

— Джарвис. Един от служителите ви е съобщил на полицията, че той е работил тук в продължение на около година.

— Не знам нищо по този въпрос и за пръв път чувам за такъв човек.

— Откога работите тук? — поинтересува се Лора.

— От две години и не съм чувал нищо за никакъв Джарвис. Затова по-добре ме оставете да си върша работата. Нямам време за разговори с ченгета.

— Не съм ченге — заяви тя.

— Да, ама той е — отвърна управителят и посочи Еймъс, а аз не искам да си имам неприятности нито с вас, нито с него. Ако желаете да ви изчистим колата, с удоволствие ще го направим. Ако ли не — нямате работа тук.

Лора понечи да му отговори, но в този момент Еймъс пристъпи напред, бръкна в джоба си и извади полицейската си значка:

— Моля, отговорете на въпроса на госпожицата — заяви той с леден глас.

— Вече й отговорих. Ще ви го повторя още веднъж по-бавно, за да ме разберете — не… познавам… човек… на име… Джарвис. Можете да размахвате лъскавата си значка колкото си искате, но това няма да промени отговора ми.

— Еймъс — намеси се Лора, — мога да се оправя и сама. Вижте, господине, това няма нищо общо с полицията. Просто ми трябва малко информация. Мога да взема заповед за обиск, но не мисля, че е необходимо. Не искам никакви поверителни данни или нещо подобно. Просто трябва да знам каква точно е била длъжността на Джарвис.

— А аз ви казвам, че не е имал никаква длъжност, защото никога не е работил тук. Какво трябва да направя, за да ви накарам да ми повярвате и да си тръгнете?

— Добре, не помните Джарвис. А… Терънс Уокър?

— Него го познавам. Трябваше да е тук и в момента, но вече от седмица не съм виждал скапания му задник. Какво е направил?

— Нищо, но той е човекът, който твърди, че Роланд Джарвис е работил тук.

— Явно лъже, защото не съм чувал тук да е работил никой на име Джарвис. Терънс работеше при нас, но вече не, защото току-що го уволних. А сега мога ли да продължа работата си?

— Извинявай, шефе — намеси се дребен мъж с вид на южноамериканец, който се мотаеше наоколо и слушаше разговора с тревожно изражение, — мисля, че знам за какво говори госпожата.

— Така ли? Ами тогава по-добре ми кажи, Франциско, преди наистина да съм се ядосал.

Франциско кимна:

— Теб те нямаше, когато дойде голямото ченге, шефе. Той говори с Терънс за онзи тип, Джарвис.

— Какво ченге? — намеси се Лора — Чернокож, горе-долу колкото него ли? — попита, като посочи Еймъс.

— Не, госпожо. Бял. Много по-едър.

Лора погледна Еймъс:

— Нищо не разбирам. И Карлтън, и Алекс са чернокожи. Кой друг може да работи по случая? — После си припомни думите на Алекс. — Терънс Уокър сам бе отишъл в полицията. Никой не бе идвал да го търси. — Разкажи ми нещо повече за онова ченге — обърна се тя към Франциско. — Кога дойде?

— Понеделник или вторник. Дойде да му почистим колата и тогава говори с Терънс. Разбирате ли, ние нямаме много работа през седмицата, само в събота. А, шефе, това ти беше почивният ден.

— Значи е било понеделник. Това е почивният ми ден — намеси се управителят.

— Да, понеделник. Говори само с Терънс. Мисля, че му даде някакви пари.

— Защо мислиш така? — поинтересува се Лора.

— Защото Терънс ми каза, че няма да се връща на това скапано място. Каза, че напуска и че може да му целунеш черния задник, извинявай, шефе — допълни Франциско. — Той го каза, шефе.

— По дяволите, Франциско, защо ми го казваш чак сега? — възмути се управителят. — Ако знаех, че Терънс е напуснал, щях да наема някого на негово място.

— Извинете — намеси се Лора. — Бихте ли ми казали нещо повече за мъжа? Как разбрахте, че е ченге? Носеше ли униформа? Показа ли полицейската си значка?

— Не, госпожице, просто приличаше на ченге. Като приятеля ви. Той също прилича на ченге.

— Край на мечтите ми за работа под прикритие — промърмори Еймъс. — И то два пъти за един ден.

— Значи може и да не е бил полицай — отбеляза Лора.

— Може. Питайте Терънс, госпожо, той ще ви каже. Знам обаче, че онзи мъж му даде някакви пари, защото той лично ми ги показа и заяви, че шефът може да целуне черния му задник.

Управителят като че ли не беше особено доволен от повторението на думите на Терънс.

— Знаем какво е казал. Няма нужда да продължаваш да го повтаряш, mi hombre. Разбрахте ли вече каквото искахте, госпожице? Може ли да си продължим работата?

— Мисля, че да. Ако не възразявате, бих искала да ви помоля за адреса и телефонния номер на Терънс Уокър.

— Ще ви дам каквото имам. Май беше казал, че живее при сестра си. Ей сега ще го взема.

След няколко минути Лора и Еймъс вървяха към „Вафлената къща“, а Франциско почистваше празните кутии от кока-кола от задната седалка на тойотата.

— Ще ми кажеш ли за какво беше всичко това? — попита Еймъс.

— Нищо особено. Просто исках да разговарям с човека, който е заявил, че Роланд Джарвис е работил в тази автомивка.

— Защото не си повярвала на показанията му.

— Просто исках да ги проверя. Не се ли предполага, че трябва да проверяваме подобни неща?

— Разбира се, но защо не си възложила проверката на Карлтън или на Алекс?

Лора предпочете да не отговаря:

— Както и да е, радвам се, че попитах. Май Терънс Уокър лъже.

— За какво му е да го прави?

— За пари, естествено. Някой му е платил.

— Кой? Какво се опитваш да докажеш, Лора? Съмняваш ли се в думите на Алекс Девъру?

— Не. Как можа да си помислиш подобно нещо? Просто искам да съм сигурна във фактите.

Еймъс отвори вратата на „Вафлената къща“ и пусна Лора да влезе първа.

— Какво всъщност те накара да се усъмниш в показанията на Уокър? Защо си толкова подозрителна, когато си имаш работа с полицаи?

— Не съм подозрителна към ченгетата. Две места за непушачи, моля — обърна се тя към сервитьорката. — Може би не трябваше да те взимам със себе си. Просто си върша работата, Еймъс. Вярно, имам известни подозрения, но не към полицаите, а към този тип Уокър.

Сервитьорката ги поведе към едно сепаре, където се настаниха и поръчаха кафе. Лора се загледа в менюто без особена причина, защото винаги си поръчваше орехова гофрета с бекон и кълцано месо.

— Но подозренията ми се оправдаха, не мислиш ли? Явно някой е платил на Уокър, за да заяви, че Джарвис е работил в автомивка. Разбираш ли, всеки път, когато попитам нещо или изкажа известно съмнение, изневиделица се пръква по някой свидетел. Питам какво е правил Джарвис съботата и неделята, преди да бъде арестуван, и изведнъж се появяват двама очевидци, които могат да го свържат с откраднатата кола. Задавам си въпроса как така купето на колата се е оказало толкова чисто, че в него няма никакви отпечатъци на жертвата, и ето че ми връчват професионалната характеристика на Джарвис, според която е работил в автомивка. Какво означава всичко това? Не знам, но ми се струва, че току-що успях да зърна господин Копче.

— Кой, по дяволите, е „господин Копче“?

— Заможен и изискан джентълмен, който пришива на дрехите си черни костени копчета с копринен конец. — Като видя, че в момента Еймъс не е в настроение да разгадава тайнствените й отговори, тя обясни историята на копчето.

Той мълчаливо я изслуша.

— Копче — промърмори, когато тя свърши с обясненията.

— Копче с копринен конец. Помолих Карлтън да прегледа гардероба на Белю за дреха с подобни копчета и да види дали едно от тях не липсва.

— И ако не намери такава дреха?

— Ще работя по предположението, че е замесен и втори човек — поне при преместването на трупа. Още от началото ми се виждаше странно Джарвис сам да е извършил престъплението. Не казвам, че не е замесен по някакъв начин, но не мога да повярвам, че мухльо като него може да измисли подобно нещо.

— Тогава кой го е направил? — попита Еймъс.

— Откъде да знам. Това е работа на ченгетата.

— И какво смяташ да правиш?

— Да намеря Терънс Уокър. Надявах се да ми помогнеш.

— Съжалявам, не ме интересува. Случаят не е мой и нямам намерение да кръстосвам шпаги с колегите, които се занимават с тежките престъпления. Прекалено често се налага да прибягвам до помощта им.

— Разбирам. Сама ще се погрижа.

— Няма ли да се обадиш на Карлтън или на Девъру?

— Не и днес. Няма нищо лошо в това да мина на посочения адрес и да си поговоря с Уокър, нали? Все пак той е един от свидетелите ми — имам право да разговарям с него.

— Дай да видя адреса — помоли Еймъс. Лора му подаде листчето, връчено й от управителя на автомивката. — А-ха. Не можеш да отидеш там сама.

— Естествено, че мога. В събота следобед. Кварталът не е чак толкова опасен.

Той й върна листчето:

— Добре. Печелиш. Идвам.

— Печеля ли? Какво искаш да кажеш?

— Не искаше ли това — да ме накараш да дойда с теб?

Сервитьорката се появи с поръчката им и това даде време на Лора внимателно да обмисли отговора си.

— Не те карам, Еймъс. Признавам, че мислех, че е по-добре да дойдеш с мен в автомивката. Все пак си ченге и имаш известен авторитет в подобни ситуации. Но няма нужда да ме придружаваш и в дома на Терънс Уокър. И сама мога да задам няколко въпроса.

— Естествено, но ако нямаш нищо против, предпочитам да дойда с теб.

— Добре, ако искаш, но не казвай, че съм те накарала, защото не е така.

— Не си ме накарала. Желанието ми е израз на собствената ми свободна воля — заяви с равен тон Еймъс.

Лора се засмя:

— Млъкни и си яж закуската.

След около час, с почистена кола и портмоне, олекнало от дадения на Франциско щедър бакшиш, Лора потегли към един от кварталите на Атланта, известен като „Съмър Хил“. Козметичните подобрения, направени по случай Олимпиадата преди няколко години, бяха освежили района, но все още имаше странични улички, останали недокоснати от размаха на градоустройствените планове. Сестрата на Терънс Уокър живееше на една от тях.

— Не е особено привлекателно — отбеляза Лора, докато се опитваха да намерят сградата.

— Не е — съгласи се Еймъс — Повечето от къщите дори не биха могли да бъдат ремонтирани. Много ми се иска да накарам собствениците да поживеят някоя и друга седмица в съборетините, които дават под наем.

— Това е законът за предвидимите последствия. Осъждаме строителството по държавна поръчка и така освобождаваме място за действие на частния сектор. И става още по-лошо. Това ли е къщата?

— Не знам. Ще питам това хлапе. — Еймъс смъкна стъклото и попита едно момче за номер 247. Детето го погледна неразбиращо. — Познаваш ли Терънс Уокър? — попита Еймъс. Момчето кимна. — Къде живее? — Детето посочи постройката през две къщи. Еймъс му даде един долар и вдигна прозореца.

— Надявам се да успее да го похарчи, преди някой дангалак да му го вземе. Пристигнахме.

Лора спря до изсъхнала тревна площ пред порутена къща с разкривена веранда със зелен покрив. В къщата нямаше никакви признаци на живот и тя се поколеба, преди да изгаси двигателя.

— Размисли ли? — попита Еймъс.

— Не. Просто планирам посещението си. Хайде, освен ако не предпочиташ да ме изчакаш в колата.

— В никакъв случай.

Те минаха по напуканите остатъци от циментирана пътека към верандата и внимателно изкачиха двете хлътнали дървени стъпала, водещи до външната врата. Тя беше отворена. Разкъсана мрежа против комари бе единствената абсолютно неефективна преграда срещу насекомите и помощник-областните прокурори. Вътре бе тъмно, никъде не се виждаше звънец и Лора реши да почука.

— Ехо — извика, след като не получи никакъв отговор. От вътрешността на къщата се дочуваше звукът на включен телевизор. — Ехо — провикна се отново и силно почука на касата на вратата. Самата врата едва ли би издържала подобно почукване.

Звукът от телевизора спря, но никой не отговори.

— Има ли някой вкъщи? — попита Лора.

Най-накрая се чу влачене на крака и от мрачната вътрешност на къщата се разнесе женски глас:

— Кой е?

— Казвам се Лора Частейн. Търся Терънс Уокър.

— Вече не живее тук.

— Вие сестра му ли сте?

— Защо се интересувате? От полицията ли сте?

— Не. Всъщност не се интересувам от Терънс. Аз съм от прокуратурата, а той е свидетел по едно от делата ми. Трябва да говоря с него.

— Е, не е тук и нямам представа къде е. Но като го намерите, можете да му кажете да не се връща и да се надява отново да го подслоня. Не и преди да ми плати, каквото ми дължи.

Очите на Лора бяха привикнали със слабата светлина и тя успя да различи фигурата на жената, с която говореше.

— Не си е платил наема ли? — попита съчувствено.

Жената енергично кимна.

— А знам, че има пари, защото се хвалеше, че са му платили цяло състояние. Предполагам, че сега ще поживее с някоя хубостница, докато изхарчи всичко. После ще се върне при мен с подвита опашка, но аз няма да го пусна, преди да си плати наема.

— Не ви обвинявам. Имате ли някаква представа къде мога да го намеря? Има ли приятели или любимо заведение?

— Проверете при Джоузи. Има магазин за плодове и зеленчуци на ъгъла. Предполагам, че се е отбил при нея.

— Благодаря за информацията.

— Да, ама едва ли ще ми платите — отбеляза жената многозначително. — Няма значение. Просто предайте на Терънс да не е посмял да се върне тук. Друга награда не ми трябва.

Лора побърза да се отдалечи. Еймъс я последва.

— Сестринска обич — промърмори той. — Нищо не може да се равнява с нея. Ще ходим ли при Джоузи?

— Да — отсече Лора.

Те се върнаха при колата и потеглиха в указаната посока. Озоваха се пред бяла, отрупана с реклами за бира постройка, пред която се мотаеха доста мъже с бутилки в ръцете. Лора откри, че желанието й да намери Терънс Уокър рязко намаля.

— Мога ли да направя едно предложение? — попита Еймъс.

— Не — отсече тя. — Не и ако ще се опитваш да ме убедиш да си тръгнем.

— Не, друго ми беше предложението. Всъщност щях да кажа, че мисля, че ще имаш по-голям успех, ако влезеш вътре без мен.

— Защо?

— Защото тези типове веднага ще познаят, че съм ченге. Всички го разбират. Може да се възползваме от това. Просто ще остана до колата и ще наблюдавам развоя на нещата. Никой няма да посмее да те закача. — Той отвори вратата и измъкна дългите си крака от малката кола. Изправи се и се облегна на тойотата с безгрижно скръстени на широките си гърди ръце. Дори Лора бе впечатлена.

Придружена от шепота на събралите се, тя се запъти към магазина. Влезе и изчака очите й да привикнат към мрака. Магазинът бе малък, но спретнат, като най-отпред бяха поставени два големи хладилни шкафа. Зад тезгяха пред работещия вентилатор бе застанала възрастна жена. Тезгяхът бе препълнен с касички с надписи, сочещи различни благотворителни дейности. Повечето от тях бяха почти празни.

— Добър ден. Вие ли сте Джоузи? — попита Лора.

— Не съм никаква Джоузи. Какво искаш, малката?

— Търся Терънс Уокър. Сестра му ми каза, че сигурно е наминавал покрай магазина.

— Да — преди няколко дни. Хвалеше се наляво и надясно. Искаше всички да разберат, че има пари. Обзалагам се, че вече ги няма — заключи тя и изцъка с език.

— Кога е идвал?

— Вчера или онзи ден. Не, беше вторник, защото тогава получавам стока. Беше тук, когато пристигна камионът.

— Не сте ли го виждали оттогава?

— Не. За какво ти е? Не е свестен човек.

— Вече и аз започвам да разбирам това. Аз съм помощник-областен прокурор, а той е свидетел по едно дело. Исках да говоря с него.

— Ако го видя, ще му кажа, че си идвала.

— Ето визитката ми. Много ще съм ви благодарна.

Лора се огледа дали може да купи нещо от магазина и най-накрая избра литър диетична кола, която продавачката мълчаливо маркира. Лора пусна рестото от петте долара в касичка, на която имаше снимка на малко момиче, болно от левкемия, нуждаещо се от пари за лекарства. Монетите глухо иззвъняха. Тя излезе от магазина, обхваната от необяснимо мрачно настроение, без да обърне каквото и да било внимание на тълпата на паркинга.

— Някакъв успех? — попита Еймъс.

— Не. По-скоро не — заяви и пъхна в ръката му плика с колата. — Видяла го е точно след като се е срещнал с господин Копче. Хвалел се е с парите си. Само че това е било във вторник и оттогава не се е мяркал.

— Може би сестра му е права — хванал си е някоя мадама и ще остане при нея, докато му свършат парите. След седмица — две отново ще се появи.

— Най-вероятно — промърмори Лора и с разочаровано изражение запали двигателя и потегли от паркинга пред магазина.

— Какво те тормози? — попита Еймъс.

— Не знам. Просто се надявах, че ще успея да разнищя този случай.

— С други думи, че ще успееш да докажеш, че Роланд Джарвис е невинен.

— Не съм казала подобно нещо.

— Не е и необходимо. Не е ли точно това, което искаш?

— Не става въпрос какво искам, а в какво вярвам. А то е, че Роланд Джарвис е невинен или че поне не е единственият виновен за убийството на Лорънс Белю.

— Не вярваш ли, че полицаите ще си свършат работата?

— Отново не съм казвала подобно нещо. Но трябва да призная, че действията им са някак… вяли. Не обвинявам нито Алекс, нито Карлтън. Това е въпрос на политика. Кметът, шефът на полицията, Маршал — те са виновниците. Единственото, което ги интересува, е някакъв си тъп ноемврийски ден. И колкото по-дълбоко в затвора е закопан Джарвис дотогава — толкова по-добре.

— Мога ли да кажа нещо?

— И без това ще го кажеш.

— Искам да ми направиш една услуга и само за миг да обмислиш възможността той наистина да е виновен. Да допуснеш, че той сам е направил всичко, включително и безумното почистване, с единствената цел да вземе проклетата кола. Само се опитваш да усложниш нещата.

— Не е точно така — възпротиви се Лора.

— Най-простото обяснение винаги е най-доброто — продължи Еймъс. — И кое е най-простото обяснение?

— Престани да се правиш на философ — отсече ядосано тя.

— Просто изпробвам логиката на Окам^[2], за която непрекъснато ми говориш — усмихна се лукаво Еймъс. — Най-простото обяснение винаги е най-доброто, не е ли така?

— Добре, най-простото обяснение е, че Джарвис е убил Белю заради колата му. Само че Уилям Окам е умрял през четиринайсети век, а Лорънс Белю — едва миналия месец. И ако Уилям Окам беше тук, щеше да е адвокат и щеше да работи по версията за няколко извършителя. Хайде да оставим това. Защо не отидем да си вземем велосипедите и да забравим, че въобще сме чували за Лорънс Белю?