Лелия Кели
Служител на правосъдието (12)

11

— Ето каквото ти бях обещал — заяви Алекс Девъру. — В продължение на около година Роланд Джарвис е работил от време на време в автомивката „От броня до броня“ на Розуъл Роуд в Бъкхед. Обаче отдавна не се е мяркал там. — Лора се усмихна. Обаждането на детектива бе първото доказателство от няколко дни насам, че полицията в Атланта все още работи по случая.

— Идеално! — отвърна тя. — Как успя да издириш това място? Надявам се, че не ти се е наложило да обикаляш всички автомивки в Атланта.

— Честно казано, не беше необходимо. Появи се един човек, който е работил там заедно с Джарвис. Искаше да се докопа до обещаната награда.

— Чакай малко — нали не сме изнасяли информация за състоянието на колата? Откъде този тип е знаел, че може да ни каже нещо, което да ни заинтересува?

— Не знаеше, въпреки че си мислеше, че знае. Познал е снимката на Джарвис и дълго размишлявал дали да се яви в полицията. Накрая все пак решил да дойде, за да ни съобщи, че Джарвис открай време разправял, че любимата му кола е лексус. Твърдял, че някой ден и той ще си има лексус. Според нашия човек това е достатъчен мотив.

— Едва ли е особено убедително доказателство при случай на убийство. Според теб колко хора по един или друг повод са споменавали, че си мечтаят да имат лексус?

— Около милион, включително и аз — отвърна Девъру. — Ти обаче пропускаш най-важното. Нашият тип се появява с тъпата си история, която мога да се обзаложа, че си я е измислил с надеждата, че ще го позлатим за споделената с нас сензационна новина. Чиновникът, който е записвал показанията му, едва не го изхвърлил, но мъжът решил все пак да се пробва и при нас. Нямаше представа, че се опитваме да разберем дали Джарвис не е работил в някоя автомивка. Това бе и причината въобще да реша да говоря с него.

— Извадихме късмет — промърмори замислено Лора. — Доставка по домовете на изработени по поръчка улики…

— Какво пак се оплакваш? — развика се възмутено Девъру.

— Нали искаше да знаеш дали Джарвис е работил в автомивка и аз ти казвам, че е работил в проклетата автомивка. Случаят е от ясен по-ясен, а ти си все недоволна. Не мога да те разбера, госпожичке… всъщност знам какво те гложди. Издъни се на обжалването и сега всички трябва да плащат за грешката ти.

Тя остана като гръмната:

— Алекс, нямам представа с какво съм те обидила. Ние сме от един отбор — не можем ли да споделяме мислите си? Трябва да огледам случая от всички страни и ми се иска да мисля, че мога да споделям идеите си с провеждащите разследването детективи, без да се опасявам, че всеки момент мога да настъпя някого по мазола. И за твое сведение, не сме се издънили — току–що се върнах от заседанието на съдебните заседатели и благодарение на показанията ти получихме чисто ново официално обвинение. Освен това Апелативният съд се съгласи да изслуша възражението ни срещу решението на съдия Едуардс и можеш да бъдеш сигурен, че възражението ни ще бъде прието.

Девъру все още не можеше да се примири с реакцията й:

— Тогава за какво се притесняваш? Доколкото разбирам, работата ти е в кърпа вързана. Онзи хлапак Даниълс не би могъл да защити и майка Тереза по обвинение в неправилно пресичане.

Лора се засмя:

— Е, ако е майка Тереза, може и да успее. Трябва да разбереш, Алекс, че както всеки треньор от националната футболна лига, когото съм слушала да коментира развоя на някой мач, и аз приемам всяка атака сериозно. Всъщност вече започвам да си мисля, че Ейвъри се държи така, за да притъпи бдителността ми. Само да застанем пред съдебните заседатели, той изневиделица ще се нахвърли върху мен — трябва да бъда готова.

— Това хлапе може да ти се нахвърли толкова, колкото и някое Телетъби. Виж, извинявай, че ти се развиках. Напоследък нещо не си доспивам.

— Да не би да имате бебе вкъщи?

— Господи, не. Всички вече са в гимназията, но въпреки това успяват да ме държат буден до късно — трябва да работя извънредно, за да плащам за обучението им.

— Още ли се правиш на бавачка за Дарил Майкълс?

— Да. Но не и на Шон Толивър. Особено ако не ми плащат вредни.

— Какво е станало?

— Нищо, стига да обичаш да седиш до среднощ в компанията на най-големия задник на света.

Лора се засмя:

— Мислех, че му съчувстваш.

— Това беше преди да го опозная. Наистина трябваше да го изпратят в затвора за оная глупост, дето направи миналия сезон. Явно сред съдебните заседатели е имало прекалено много привърженици на баскетбола.

— Освен това го защитаваше Крег Фанин. Когато можеш да си позволиш да платиш астрономическа сума, за да наемеш най-добрия…

— Фанин ли? Чувал съм името му, но не го познавам. Добър ли е?

— Най-добрият. Ако реша да убивам някого, първо ще се погрижа да заделя достатъчно пари, за да мога да покрия хонорара на Крег. А едва ли някога ще успея да събера толкова — поне не и като помощник-областен прокурор.

Девъру също се засмя:

— Май е по-добре да не си разчиствам сметките с Толивър, защото полицейската ми заплата също няма да бъде достатъчна за добър защитник.

— Може Фанин доброволно да се заеме със случая ти. Израз на признателността към служителите на реда и други такива.

— Бедният Шон — усмихна се Девъру. — Не е чак толкова лош. Хайде да свършваме, че Карлтън вече потропва нервно с крак. Иска да излизаме на обяд. По-добре да тръгвам. Извинявай, че избухнах. Ще ти изпратя показанията на този свидетел и ако искаш да го видиш, ще ви уредя среща.

— Благодаря. Ще ти се обадя. Може и да не ни трябва. Той ще получи ли някаква награда?

— Не и ако не свидетелства.

Лора постави слушалката и се замисли. Определено не искаше да изглежда неблагодарна на Девъру за положените усилия, но имаше нещо прекалено лесно в начина, по който на всяка крачка изневиделица изникваха свидетели, съобщаващи точно това, от което се интересуваха полицаите и областният прокурор. Може би всичко беше заради паричната награда — справедливостта и алчността рядко вървяха ръка за ръка.

Лора реши да не използва тези показания, освен ако Ейвъри не обърнеше специално внимание на отпечатъците по колата — нещо, което за нейно щастие той не даваше никакви признаци, че възнамерява да направи.

Доколкото й беше известно, Ейвъри още не беше ходил в лабораторията. Може би от Отдела за служебна защита бяха отпуснали средства от вечно недостатъчния им бюджет за назначаването на собствен следовател по делото. „По дяволите — помисли си тя, — защо не провежда собствено разследване?“ „Защото — отговори си сама — Ейвъри е изключително самоуверен продукт на нашата правна образователна система. Прекрасни препоръки, но ако клиентът му разбираше нещо от образователната система, би се чувствал много по-сигурен в ръцете на някой раздърпан адвокат, завършил вечерно, който никога дори не е чувал за преглед на съдебната практика.“

„Може и да грешиш — каза си Лора. — Ейвъри може да се окаже истински гений в съдебната зала. Може да е втори Ф. Лий Бейли или Алън Дершовиц.“

По-късно следобед тя със задоволство се убеди, че Ейвъри със сигурност няма никаква връзка с именитите си предшественици. Всъщност Лора едва не се разкрещя, когато отвори плика, в който се намираше най-новата подвързана в синьо бомба на защитата.

— Мередит! — извика, докато тичаше по коридора към кабинета на шефката си. — Виж какво е направил! Само го погледни!

— За Бога, Лора, съвземи се. Какво толкова може да е направил? Мили Боже! Този… тази лукова глава!

— Какво ти казах? Невменяемост? Това не минава дори когато клиентът наистина е луд — изстена Лора.

— Иска да спечели време. Ще вкара Джарвис в болница за изследвания поне за една година. Знаеш ли, като се замисля, той може и да не е чак толкова тъп. Знае, че Маршал иска процесът да се състои преди изборите, а не да виси над главата му като дамоклев меч, докато гласоподавателите се трупат пред урните през ноември. Доста умно. Обзалагам се, че се надява да му предложим споразумение.

— Ще му предложим ли?

— Естествено, че не. Това би било още по-лошо за Маршал, както и за кмета.

— Тогава какво му е толкоз умното? Според мен целта на Ейвъри е била просто да си поупражни латинския. Сега съгласна ли си да говориш с Джулия Уолтън? Целият й отдел ще се изложи. Тя трябва да може да преценява способностите на адвокатите си.

— Добре. Ще й се обадя и ще си поговорим като приятелки. Но не се надявам на особен резултат. Знам, че нямаш високо мнение за стратегическите му ходове, но този път може доста сериозно да е обмислил нещата. А може и Джулия да ги е обмислила вместо него. Ако бях на нейно място, определено щях да го направя.

— Но ако нещата стигнеха до процес, би се погрижила за истинска защита, нали?

— Много си права. Повярвай ми, когато ножът опре до кокала, Джулия също ще се погрижи за това.

Лора с благодарност остави Мередит да уведоми Маршал за последните новини по делото. Напоследък той бе твърде нервен и Лора се стараеше да има колкото се може по-малък контакт с него, особено във връзка с делото. Слава Богу, че Мередит най-накрая се съгласи да говори с началничката на служебната защита. Може би Джулия щеше да склони да разреши на някой адвокат на свободна практика да помага на Ейвъри. Съществуваше общност на частните адвокати, които бяха готови доброволно да помагат при дела за постановяване на смъртна присъда — добри и опитни професионалисти.

Лора разбираше, че служебната защита разполага с изключително ограничени средства, но ако беше на мястото на Джулия Уолтън, тя би използвала всички налични средства, за да наеме добър следовател. Да се харчат парите на службата за психиатри, й се струваше абсолютно безсмислено. Ако беше на мястото на Ейвъри, щеше вече да е започнала собствено разследване на случая — със или без ограничени средства. Щеше да вдигне шум във вестниците за извършената жестока несправедливост и да ги остави сами доброволно да свършат голяма част от работата. Не би разчитала само на собствения си беден опит и знания — би се погрижила да въвлече в делото и някои „стари кучета“. Джулия Уолтън бе добър адвокат, но явно в случая бе сбъркала.

Основният проблем бе, че в окръг Фултън рядко се разглеждаха тежки престъпления. През последните една-две години бе имало няколко подобни случая, които Маршал предпочиташе да не си припомня, но като цяло защитниците на смъртното наказание се подвизаваха главно в по-южните части на Джорджия. Там системата разчиташе на частните адвокати, чиито хонорари бяха от около петстотин долара за защитата на хора, които бяха на крачка от електрическия стол. Резултатите бяха предсказуеми. Ако не бяха донкихотовските усилия на противниците на смъртната присъда и завидните, макар и слабо платени, умения на службата за защита на неплатежоспособни обвиняеми и общността от частните адвокати, опашката от чакащи за изпълнение на смъртните присъди успешно би конкурирала тази на Гулаг. Лора не можеше да проумее защо Джулия не бе потърсила помощта на някой от частните адвокати.

Точно в този момент телефонът иззвъня. Младата жена вдигна слушалката и отсече:

— Лора Частейн.

— Олеле! Да не си включила автоматичната резачка? — попита Еймъс.

— Точно това съм направила. Седя и размишлявам върху правната система.

— Предполагам, че тогава едва ли ще искаш да излезем довечера.

— Не е съвсем така. Не мисля, че правосъдието би имало особена полза от това да си седя вкъщи. Защо? Какво предлагаш?

— Играе ли ти се боулинг?

— Боулинг ли? Откъде го измисли?

— Кени го измисли. Той и Синди са наели бавачка и искат да отидат да играят боулинг.

— Въобще не ме бива — предупреди го Лора.

— Няма значение. Важното е да се забавляваме.

— Не е точно така. И преди съм била с теб и Кен. Вие двамата превръщате всяко едно действие в състезание.

— Преувеличаваш.

— Така ли? Забрави ли за предишното ни подобно излизане? Накрая ти си навехна китката, а Кен и Синди два дни не си говориха.

— Това беше друго.

— И защо?

— Защото там не разрешаваха да се пие бира, а в залата за боулинг разрешават.

— Добре — предаде се Лора, — но те предупреждавам, че не съм в настроение за тъпи заяждания и семейни свади.

— Какво те тормози — случаят с откраднатата кола ли?

— Да, но не мисля, че става въпрос за кражба.

— Тогава защо продължаваш да работиш по него? Искам да кажа, ако мислиш, че оня тип е невинен…

— Не съм казала, че е невинен, просто смятам, че не е било кражба.

— И какво смяташ да правиш?

— Точно сега се опитвам да реша. Защитникът е абсолютно неадекватен и му трябва помощ. Тоя хлапак се опитва да ни разиграва с настояването да признаем клиента му за невменяем.

— Номерът му ще мине ли?

— Рядко минава. Мередит мисли, че защитата се опитва да отсрочи процеса, така че Маршал да се съгласи на споразумение, само и само да успее да приключи случая преди изборите. Това обаче е малко вероятно. Струва ми се, че подобно споразумение би се отразило много по-лошо на политическата му кариера от който и да било процес. Но дори и да има някакъв смисъл да оказват натиск върху Маршал сега, след изборите вече няма да има за какво да се хванат. Ако Маршал спечели, разбира се.

— Мередит знае ли за това?

— Общо взето. Ще се обади на Джулия Уолтън, за да сподели с нея нещата, които ни притесняват.

— Наистина ли очакваш, че Джулия ще направи промени в защитата?

— Не я познавам добре, но ако е юрист на място, би трябвало да предприеме нещо.

— А ако не го направи? — поинтересува се Еймъс.

— Не знам. Все ще измисля нещо.

— Само внимавай да не се окажеш срещу Мередит и Маршал. Независимо дали ти харесва, те са шефовете и знаят какво правят.

— Няма нужда да ми припомняш за кого работя — отвърна кисело Лора.

— О-хо! Скъпа, може би ще е по-добре тази вечер да си останеш у вас.

— Не, не. Извинявай. Просто съм уморена. В момента една игра на боулинг наистина ще ми дойде добре.

— Сигурна ли си? Мога да им откажа.

— Не, с удоволствие ще поиграя.

Тя мрачно затвори телефона. Неприятно й бе да се заяжда с Еймъс, който просто бе невинен наблюдател. Реши, че ще трябва да му се извини. Двамата от време на време се посдърпваха, но одобряването си заслужаваше караницата. Тя продължи работата си без особен ентусиазъм, когато се появи Мередит.

— Говорих с Джулия. Искаш ли да чуеш какво ми каза?

Лора кимна. Шефката й уморено се отпусна на един стол.

— Наела Ейвъри по споразумение, че той ще поеме всички случаи на тежки престъпления.

— Какво? Защо? — изуми се Лора.

— Имал голям опит на ниво апелативни съдилища във Вирджиния, където се разглеждат доста подобни дела. Джулия била впечатлена от препоръките му и го наела. Мисли, че е извадила голям късмет с него.

— Ако става въпрос за обжалвания, може и да е така, но определено ще е по-добре, ако самата тя се погрижи за процеса. Възможно ли е да не е разбрала колко слаб защитник е Ейвъри?

— Може и да е разбрала. Главното е, че изключително учтиво ме посъветва да си гледам работата. И аз възнамерявам още сега да последвам предложението й. Препоръчвам ти и ти да направиш същото. — Мередит се изправи и погледна часовника си. — А сега трябва да намеря Маршал. Ако не се видим преди да си тръгнеш — приятни почивни дни.

— И на теб.

„Тъпият Ейвъри Даниълс — помисли си Лора. — Опит с обжалвания — голяма работа. Купува си нова чаша, а пие помия, както би казала баба. Обзалагам се, че така и не е отишъл в лабораторията.“

Сякаш в подкрепа на мислите й телефонът иззвъня:

— Госпожица Частейн? Здравейте, обажда се Томи Уд от отдела за изследване на влакна в централната лаборатория.

— Здравейте, Томи. Странно. Тъкмо се бях замислила за вас. Защитникът на Джарвис обади ли ви се?

— Не. Изпратих му доклада си и предложих да се срещнем. Скот направи същото. Доколкото знам, адвокатът не е говорил дори с онзи надут пуяк патолога.

Лора се засмя:

— Господи, не бях чувала този израз от смъртта на дядо ми. По дяволите, ще ми се да ви се беше обадил. Стават разни неща, които въобще не ми харесват.

— Може и да успея да ви помогна. Спомняте ли си копчето?

— Черното копче ли? Да. Имате ли вести от ФБР?

— Да.

— Какво са открили?

— Копчето е изключително хубаво. Повечето копчета са пластмасови и са произведени в Азия. Това обаче е изработено от естествени материали. Рог или кост, боядисани в черно. В миналото копчетата са се правели от кост, черупка на мида или дори от дърво, но сега повечето са пластмасови.

— Копчето старо ли е?

— Не, но подобно копче струва много повече от някое пластмасово. Най-вероятно е произведено в Европа.

— Защо мислят така?

— Когато са го измерили, то е било цяло число милиметри, но не и инчове — и аз трябваше да се досетя, че не е американско. Както и да е, човекът, на когото са го показали, твърди, че високото качество на материала, както и размерът на копчето го навеждат на мисълта, че то е паднало от мъжко сако, европейско производство — по всяка вероятност френско или италианско. Най-вероятно е от ръкавите. При всички случаи е било зашито на доста скъпа дреха.

— Значи е по-вероятно да е на Белю, отколкото на Джарвис, така ли?

— Възможно е. Ще трябва да проверите целия му гардероб, за да докажете, че е негово, или да изключите тази възможност.

— Господи, надявам се семейството му да са запазили дрехите. А ако не е на Белю?

— Ще трябва да търсите елегантно облечен мъж е липсващо копче на ръкава на сакото.

Лора мрачно се засмя:

— Едва ли ще е особено трудно.

— Мислех си, че ако намерите някого, който би могъл да е извършил убийството и ако на някое от саката му липсва копче, тогава бихте успели да го свържете с престъплението.

— Ясно. Значи просто трябва да намеря този човек.

— Да.

— Добре, нека ви задам въпрос за един милион долара — мислите ли, че този човек наистина съществува?

Томи Уд се замисли.

— Не съм детектив — заговори накрая той. — Не знам нищо по случая, освен публикуваното във вестниците и това, което съм видял в лабораторията. Но въз основа на известната ми информация, бих казал „да“. Мисля, че в случая е замесен най-малко още един човек, освен Роланд Джарвис.

— Знаете ли нещо? Струва ми се, че от вас ще излезе доста добър следовател — заяви Лора.

Когато постави слушалката, Лора беше наясно с две неща — в убийството на Лорънс Белю бе замесен и втори човек и тя щеше да го открие.