Лелия Кели
Служител на правосъдието (23)

22

Крег Фанин не беше особено въодушевен от новината.

— Последното нещо, което ми трябва — въздъхна той, — е да се забърквам с федералните.

— Криеш ли нещо? — попита Лора.

— Не. Просто мразя да се разправям с тях. Но не виждам и причина да го правим. За да спечелим делото на Роланд, не е необходимо да разкриваме убиеца или убийците на Лорънс. Мисля, че и в момента разполагаме с достатъчно материали. Може би най-добре просто да подадем иска и да видим какво ще стане.

— Не съм сигурна. Не разполагам с достатъчно факти. Имам клетвените показания на бабата, лелите и проповедника и, разбира се, на Карл Васович, ако от това въобще има някакъв смисъл в момента. Мисля, че ще е по-добре да изчакаме Кен да открие поне единия от другите двама свидетели.

— Защо? Това може да стане и по-късно. Според мен клетвените показания на група богобоязливи лели са напълно достатъчни за съда. Най-вероятно веднага ще поискат да сключим споразумение.

— Ако аз защитавах града, определено нямаше да се чувствам особено уплашена. Освен това самият ти каза, че би било по-добре, ако разполагаме с някакво доказателство, че още при залавянето на Джарвис полицаите са знаели, че той е невинен.

— Все още мисля така. Струва ми се обаче, че в момента разполагаме с достатъчно факти за начало, а останалото винаги можем да го добавим впоследствие. Просто искам да задвижа нещата — обясни Крег и погледна календара на бюрото си.

— Ти си шефът. В иска мисля да упомена град Атланта и полицейското управление на Атланта, но няма да назовавам конкретни имена. Имаш ли нещо против?

— Тревожиш се какво ще каже Ковалски ли?

— Глупости — наежи се Лора. — Просто не мисля, че имаме доказателства, уличаващи конкретно Девъру и Хемингуей. Истинските виновници в случая са Маршал и кметът. Тях бих назовала, но не смятам, че ще има смисъл.

— Наистина няма да има смисъл. Винаги можем да им добавим имената, ако открием, че са активни участници в цялата постановка. Права си — в момента не разполагаме с данни за уличаването на конкретни лица. Освен ако не се насочим към приятелчето ти Ейвъри.

— Ейвъри ли? Не знам. Възможно е да повдигнем обвинение за неизпълнение на служебните задължения — промърмори замислено тя, — но той е просто начинаещ обществен защитник. Подобни хора имат ли някаква застраховка от типа на „гражданска отговорност“?

— Не, но в случая парите не са главната ни цел. Това, към което се стремя, е категорична и главозамайваща морална победа.

Лора го погледна със съмнение и отбеляза:

— Доста скъпичко ще ни излезе. По-скоро на мен. Все се надявам някой ден да се върна в прокуратурата и тогава ще ми се наложи да работя с Джулия Уолтън. Струва ми се обаче, че и ти не искаш да повдигаме подобно обвинение.

— Да не мислиш, че се притеснявам какво биха казали или помислили колегите ми?

Лора се засмя:

— Ако съдя по предишните ти действия — едва ли. Мислех си, че ако повдигнеш… ако повдигнем обвинение срещу бедния Ейвъри, битката ни определено ще прилича на тази на Давид срещу Голиат.

— Права си — въздъхна той. — Моите най-висши инстинкти за връзки с обществеността ме съветват, колкото и изкушаващо да е положението, да не се захващам с него.

— Добре. — Лора се изправи. — Преди да си тръгнеш тази вечер, ще ти дам чернова на иска.

— Идеално. Тогава ще можем да я подадем утре в подобаващата тържествена обстановка.

— С което искаш да кажеш, че ще се погрижиш всички приятелчета от пресата да разберат за нея — отбеляза тя и красноречиво завъртя очи, за да покаже какво мисли за тях.

— Естествено. — Той я заплаши с пръст. — Твърде дълго си работила в прокуратурата. Забравила си основните трикове за предизвикване на справедливо обществено възмущение.

— Никога не съм обичала да си играя с журналистите — отвърна Лора. — Не го умея. Но ще го направя. Ако можеш да прегледаш черновата тази вечер, утре рано сутринта ще уведомим пресата. Между другото, Кени има среща с един от федералните утре следобед. Мисли да им разкаже историята на Васович, без да споменава името му, и да провери дали биха му осигурили защита, преди да свидетелства.

— Добре. Просто се опитай да не ме замесваш, става ли?

— Разбирам. Няма проблем името ти да е на първа страница на всички вестници, но по-добре е да не попада във файловете на ФБР, така ли?

— Точно така. — Телефонът на Крег иззвъня. Той я погледна насърчително, вдигна слушалката и Лора излезе от стаята с ясна представа за предстоящата й работа.

Младата жена набързо нахвърли иска. Дългогодишният опит в гражданското право й даваше добра основа за формулировките и изказа, а и самият иск бе изключително прост: Роланд Джарвис не беше извършил убийство и полицията лесно би могла да установи, че той е имал алиби, ако само си беше дала труда да провери. Докато привършваше иска, тя изпита известна вина. Вината не беше само на полицията. Голяма част от отговорността падаше и върху Ейвъри Даниълс. Въпреки угризенията си обаче вярваше, че един ден Ейвъри ще попадне под ударите на общественото недоволство и порицание. Но тя се задоволи да назове единствено града, в лицето на неговия кмет, достопочтения Харисън Брод, и полицейското управление.

Рано на следващата сутрин безупречно облеченият Крег влезе в кабинета на Лора с черновата в ръка.

— Идеално. Нищо не съм променял. Отпечатай я на чисто и я занеси в Съдебната палата.

— Аз ли? Не можем ли да я пратим по куриер?

Той се засмя:

— Ти си много по-фотогенична от който и да било куриер.

— А, не. Уредил си някой фотограф.

— Не просто фотограф, скъпа — цяла телевизионна камера.

Лора се намръщи:

— Не е честно, Крег. Ти каза, че случаят е мой.

— Казах също, че ще помагам, и точно това правя. Споделям с теб опита си.

Тя направи още един опит да се измъкне:

— Не съм подходящо облечена — заяви и посочи панталоните си. — Ако знаех, щях да си сложа пола.

— Изглеждаш добре — обори я Крег. — И без това мисля, че панталоните изглеждат по-професионално. А пък ако толкова държиш да се преоблечеш, гардеробът ти е само на няколко пресечки оттук — усмихна се шефът й и махна с ръка в посока на къщата й.

— Печелиш, но всички, които ме познават, ще знаят, че това е твоя работа, търсачо на слава.

— Естествено, но както казах, ще изглеждаш отлично по новините в шест. Днес с кола ли си?

— Да. Исках да свърша някои неща през обедната почивка, но може би ще е по-добре да взема метрото, за да не се чудя къде да паркирам.

— Както искаш — заяви Крег. — Обади ми се, ако има някакви проблеми.

Лора се запъти към метростанция „Бъкхед“, която се намираше наблизо. По това време на деня сигурно щеше да стигне по-бързо с кола, но паркирането около Съдебната палата беше истинско предизвикателство. Докато работеше в прокуратурата, нямаше проблеми, но сега можеше да разчита единствено на обществените паркинги. Затова предпочете да се повози на метрото.

Гражданите на Атланта непрекъснато се оплакват от метрото, но Лора така и не можеше да разбере защо. То беше бързо, чисто и практично, а някои от станциите, особено „Пийчтри Сентър“, бяха сред най-красивите сгради в Атланта. Според Лора „мърморковците“ бяха от хората, които бяха като залепени за колите си. За тях заклеймяването на обществения транспорт бе един вид профилактика срещу евентуалното им решение някой ден да прибягнат до услугите му.

Ситуацията бе точно толкова приятна — или неприятна — колкото я бе описал Крег. Лора видя очакващия я телевизионен екип заедно с вездесъщия Боб Харпър, който я поздрави с обичайната си язвителна усмивка и кимна към колегите си от телевизията:

— За тази работа са нужни красиви хора, нали?

— Идеята беше на Крег — отвърна тя. — Каза ли ти за какво става въпрос?

— Да. Ще съдите града от името на онеправданите. Имаш ли да ми кажеш нещо, преди да се обърнеш с простички думи към камерата?

Лора се засмя:

— Естествено. Да си остане между нас. Мисля, че следващите една–две седмици ще е добре да наблюдаваш небето.

— И какво да очаквам?

— Мъже с тъмни костюми, слънчеви очила и искрящи значки.

Харпър подсвирна:

— Наистина ли? Свързано ли е с някое конкретно разследване?

— Откъде да знам? — отвърна тя с лукава усмивка. — Аз съм само адвокат. А, ето я и телевизионната репортерка — как се казва?

— Ариел Сандърс — отвърна Харпър, усмихна се, махна с ръка и бавно се отдалечи по тротоара.

— Здравей, Лора — поздрави Ариел с тон, от който косите на младата жена настръхнаха.

— Здравейте, госпожице Сандърс.

— Хайде, Лора, да започваме. Ще гледаш не камерата, а мен. Ще кажа няколко уводни думи, после ще отдалечат кадъра, за да включат и теб. Ще ти задам няколко въпроса, след което камерата отново ще се насочи към мен, за да приключа репортажа. Готова ли си?

— По-готова няма да стана.

Ариел зададе няколко елементарни въпроса, на които Лора отвърна изключително внимателно и дипломатично. „Всъщност не болеше чак толкова“ — помисли си, докато влизаше в сградата, за да подаде иска. Тръгна си след няколко минути, изпълнена със задоволство от мисълта, че чиновникът всеки момент ще започне да попълва призовките на кмета и шефа на полицията. После ще бъде техен ред да атакуват в медийната война, която тя очакваше, че няма да се поколебаят да започнат. На тях ще им бъде необходимо доста повече време да отговорят на иска по съдебен ред, но тъй като досега всичко бе минало сравнително добре, Лора беше склонна да се съгласи, че тактиката на Крег да открие втори фронт на ниво медии, беше доста сполучлива.

Тъкмо се наслаждаваше на разходката до станцията на метрото, когато някой зад нея я повика:

— Хей, Лора!

Тя се обърна и присви очи срещу следобедното слънце, като в първия момент не можа да забележи човека, който я бе повикал. После се появи огромна, тъмна фигура, която постепенно придоби познати, макар и не особено приятни очертания.

— Здрасти, Дон — каза тя, като се стараеше да не показва разочарованието си от факта, че човекът се бе оказал Дон Арчър.

— Не съм те виждал напоследък — усмихна се той. — Е, предполагам, че няма къде да те видя, тъй като се говори, че вече нещо не се погаждате с Ковалски.

— Кой ти каза? — попита, ядосана, че някой обсъжда личния й живот. Еймъс със сигурност не би разказвал за това. Ако въобще го познаваше — а тя го познаваше — той щеше да избягва да говори за личния си живот с колегите си.

Арчър се разсмя:

— Ти май се засегна! Никой нищо не ми е казал. Просто напоследък не съм те виждал с лейтенанта и сам си извадих заключението. Преди да ме назначат за бавачка на кмета, бях доста добър следовател. Но наистина съжалявам, ако имате някакви проблеми. Я кажи, обядвала ли си? Аз не съм. Мислех да си взема един сандвич. Не искаш ли да ми правиш компания? Можеш да ми разкажеш твоята версия за случилото се — добави с усмивка, която направо я вбеси.

— Не, благодаря. Трябва да вървя.

— Вярно, нали сега работиш за Фанин. Предполагам, че сте запланували да осъдите всичко живо в Атланта.

— Не — отвърна Лора, — само шефа ти. Току-що подадох иска и по-добре да се връщам в кантората и да започвам да работя по него. — Всъщност тя бе казала на Крег, че ще закъснее. Трябваше да отиде до площад „Линъкс“, за да си купи нов чорапогащник. Мислеше да вземе метрото до магазина на „Линъкс“, да си напазарува и преди да се върне в кантората, да си вземе и нещо за ядене.

— Добре. Може би следващия път — заяви Арчър.

— Разбира се — отвърна Лора, — стига да мислиш, че шефът ти няма да има нищо против, че се виждаш с мен.

— Въобще не му пука — отсече Дон. — Да предам ли нещо на Ковалски? Ще се виждаме след работа — имаме мач.

Лора не знаеше какво да отвърне. Стисна юмруци и успя да се усмихне:

— Не, най-вероятно ще се чуя с него преди теб. До скоро.

— Забързано се отдалечи, като се надяваше Арчър да не оглежда задника й, въпреки че знаеше, че прави точно това.

В прохладната ранна сутрин пътуването с метрото й бе изглеждало добра идея, но докато отиде от Съдебната палата до станцията, докато направи покупките си в мраморните зали на „Линъкс“ и се върне в кантората, прекрасният пролетен ден вече не й се струваше толкова ободряващ. С мазоли по краката и мрачно настроение Лора бе твърдо решена да се възползва от либералното отношение на Крег към работното време. Той беше казал, че не му пука колко часа работи, стига да успява да свърши работата по делото. Тя бе забелязала, че Крег, двамата му помощници и администраторите, с изключение на всеотдайната Арлийн, бяха на плаващо работно време. И тъй като в момента не я привличаше идеята да прекара следобеда си зад бюрото в отчаяни опити да си запълни времето, тя също реши да се възползва от дадената свобода.

Но още с влизането си в кантората усети, че вътре цари трескава работна атмосфера.

— Какво става? — попита Лора Арлийн.

— Обади се един клиент, който току-що е бил арестуван, а утре има изслушване по друг случай. Опитва се да си подготви писменото изложение за утрешния случай, преди да отиде в затвора.

— Мислиш ли, че ще ми разреши да му помогна с изложението?

— Направо ще те разцелува.

Лора се усмихна и се запъти към кабинета на Крег, където завари обърканият адвокат да крещи по телефона, да рови из някакви документи и да проклина блокиралия компютър. Когато я видя, Крег изключи микрофона на телефона. Някаква жена с истеричен глас продължаваше да обяснява за несправедливия арест на съпруга й, но той, без да й обръща внимание, насочи поглед към Лора.

— Проклетият компютър. Казвам ти, понякога си мисля, че щях да съм много по-добре, ако работех в някоя голяма фирма. Щеше да ми се налага да понасям съдружниците си, но поне щях да имам хиляда ентусиазирани помощници, които с удоволствие биха написали изложението ми.

— Какво ще кажеш за един ентусиазиран помощник? — попита тя. — Не мога да извадя човека ти от затвора, но някога доста ме биваше в писането на елегантни изложения.

Лицето на Крег се разведри за миг, после отново помръкна:

— Не. Не мога да искам това от теб. Нищо не ти плащам.

— Господи, Крег, не говоря за пари. Беше ми толкова скучно, че смятах да си тръгна по-рано и да си отида вкъщи. Аз имам нужда да работя, моля те.

Крег се замисли, после се предаде:

— Добре. Ето ти папката. Мисля, че вътре ще намериш всичко, което ти трябва. Доста просто и ясно. Обвиняемият е обвинен в измама и щатът — в лицето на приятеля ти Маршал — се опитва да принуди жена му да свидетелства. Твърди, че е задължена да го направи, тъй като бракът е формален и е бил такъв по време на извършване на измамата.

— Така ли е било? — поинтересува се Лора.

— Да, но това няма значение. Тя не може да бъде задължена да свидетелства. Знам, че има такъв прецедент. Освен това тя е дала уличаващи го писмени показания.

— Какво? Това въобще не ми звучи просто и ясно, Крег.

— Е, може и да не е. Целта ми е да докажа, че независимо от това, че е дала клетвени показания, тя не се отказва от правото си като съпруга да не дава свидетелски показания. Има множество подобни случаи. Просто не мога да ги открия, тъй като компютърът ми непрекъснато блокира. А нямам време да го направя по традиционния начин — допълни той и махна с ръка към томовете правна литература по рафтовете на библиотеката му.

— Не се притеснявай — успокои го Лора. — Ще се справя. Защо е променила мнението си, след като е дала клетвените показания?

Той сви рамене:

— Размислила е. Кой знае? Може би не иска бащата на децата й да отиде в затвора. Може би го обича. Както и да е, знам, че сега нещата са в сигурни ръце. Изслушването е утре сутрин. Трябва да тръгвам.

И излезе. Лора взе папката в кабинета си и прочете документите. Отначало се почувства гузна, като си помисли, че някой от бившите й колеги в прокуратурата бе написал молбата за отмяна на правото на съпругата да не свидетелства. Надяваше се да не е била Мередит, но тя едва ли би се занимавала с дело за измама. Освен това никой нямаше да разбере, че тя е писала изложението. Изрично щеше да предупреди Крег да не споменава името й.

След като поуспокои съвестта си, тя се концентрира върху случая. Прочете множество мнения в подкрепа на твърдението на Крег. Накрая реши, че й стига толкова.

Тъкмо беше започнала да пише, когато в кабинета влезе Арлийн:

— Минава пет. Всички вече си тръгнаха.

— Така ли? И ти ли трябва да си тръгваш? Ако ми оставиш ключовете, аз ще заключа. Ще остана още няколко часа.

Секретарката се поколеба:

— Не мисля, че трябва да работиш нощем сама.

— Обзалагам се, че ти непрекъснато оставаш до късно — отвърна Лора. — Както и да е, кварталът е доста безопасен — поне се надявам да е такъв. Живея на около километър оттук и се надявам да свърша, преди да се е стъмнило.

Арлийн с нежелание се съгласи и й даде връзка ключове с подробни инструкции за заключването на кантората.

— Да не забравиш да оставиш лампата на входа да свети — предупреди тя. — Така няма да паркират отпред.

— Ще се погрижа за това.

— Добре. Лека нощ. Ще се видим утре. — Арлийн си тръгна и сградата потъна в тишина.

Лора набързо свърши изложението. Замисли се дали да не си поръча пица, но реши, че ще успее да се прибере вкъщи за вечеря. Провери за правописни грешки и пусна материала за печат. Принтерът беше на долния етаж — неудобство, което не бе забелязала досега. Тя слезе да вземе напечатаните страници, но откри, че принтерът се е задръстил. След известно време и след като изрече доста неподходящи за устата на една млада дама епитети, смачканите листове бяха извадени. После Лора се сети, че трябва отново да зададе отпечатване на документа. Качи се в кабинета си, слезе отново долу и откри, че принтерът отново се е задръстил. След като още три пъти вади смачканите листове и тича нагоре-надолу по стълбите, тя бе озарена от гениалната идея да зададе на принтера ръчно подаване на хартията. Номерът проработи, но форматирането не беше правилно.

Най-накрая на бюрото на Крег бе поставено идеално отпечатано изложение заедно с няколко копия за архива. Доволна от резултата, Лора затвори куфарчето си и понечи да си тръгне. С изненада забеляза, че е много по-късно, отколкото си мислеше. Всъщност въпреки уверенията, които бе дала на Арлийн, вече се бе стъмнило. На Мейпъл Драйв бе тихо, но на една пресечка от тук, на Пийчтри, се разнасяше шумът на непрекъснатия поток от превозни средства и грохота на високоговорителите от уредбите на колите, които обикаляха нощем баровете в района.

Шумът й напомни за предупреждението на Арлийн за лампата на входа. Лора я запали. Крушката огря с жълтеникава светлина малкия паркинг пред сградата. Тя се огледа за колата си и в първия момент се уплаши, че я няма. После се сети, че сутринта паркингът бе пълен и тя бе оставила колата си на паркинга под сградата. С известно нежелание слезе на неосветения паркинг. Икономиите на електричеството бяха повод за постоянна шега в кантората на Крег. Той бе инсталирал система, която в девет часа автоматично изключваше външните светлини на сградата, независимо от това, дали вътре все още имаше някой или не.

Въпреки че беше в собствения си квартал, Лора със свито сърце слезе по стълбите и излезе на паркинга. Докато бързаше към колата си, тя се опита да се убеди, че всичко се дължи просто на непривичния изглед на сградата в тъмното. Токчетата й глухо чаткаха по бетонната настилка, звукът им отекваше от ниския таван и създаваше впечатлението, че някой я следи. На няколко пъти погледна през рамо, но видя единствено сенки. С облекчение отключи предната врата, бързо влезе в колата и отново заключи.

Завъртя ключа, но моторът не заработи. Пробва отново, но пак без резултат.

— По дяволите — изруга тя и провери дали не е оставила включени фаровете. Не, бяха изключени, но акумулаторът определено бе изтощен. В багажника имаше комплект кабели — романтичен коледен подарък от Еймъс, — но след като наоколо нямаше друга кола, те едва ли можеха да й свършат работа.

Лора се зачуди дали просто да не остави колата си и да се разходи до дома си, но знаеше, че рано или късно ще й се наложи да я оправи. Тя въздъхна, извади мобилния си телефон, обади се на Пътна помощ и съобщи, че й се е изтощил акумулаторът.

— На безопасно място ли сте, госпожице? — попита операторът.

— В съвсем безопасен квартал съм. — Тя подробно описа местонахождението си, като специално подчерта, че колата й не се вижда от улицата. — Може би ще е по-добре да изляза да чакам на улицата — предложи Лора.

— Не, госпожице — отвърна операторът. — Не ви съветваме да напускате колата си. Стойте вътре, заключете вратите и вдигнете стъклата на прозорците. Така е най-безопасно. Камионът ще пристигне след петнайсетина минути.

— Благодаря — отвърна Лора и инстинктивно понечи да включи радиото, преди да се сети, че и то няма да работи. — По дяволите! — изруга отново.

Беше прекалено тъмно, за да извади документите от куфарчето си и да ги прегледа. Вече започваше да си мисли, че добронамереният съвет на оператора не беше чак толкова добър. Може би щеше да е по-добре да отиде на открития паркинг или пък да се върне в сградата, за да изчака камиона. Това обаче би означавало отново да мине през целия закрит паркинг, а идеята определено не я въодушевяваше.

За щастие камионът се появи след по-малко от петнайсет минути. Фаровете му осветиха паркинга и Лора въздъхна с облекчение. Тя отключи вратата и слезе от колата, за да поздрави механика — слаб мъж с вързана на опашка рядка коса, която се подаваше изпод бейзболната му шапка. На жилавите му ръце имаше различни сатанински татуировки, но в момента срещата с него бе една от най-желаните за Лора. На зашитото на сивата му риза парче плат бе написано името Трей.

— Здравейте — поздрави той. Говореше носово, със силен южняшки акцент. — Акумулаторът ли ви се е изтощил?

— Май да — отвърна Лора. — Но не знам защо. Тази сутрин си беше наред, а и днес въобще не съм включвала фаровете.

— Понякога просто отказват — заяви той. — Я да погледнем.

Той бе извадил от камиона си комплект кабели и кутия с инструменти и ловко отвори капака на колата на Лора. Бе оставил двигателя на камиона си включен, а фаровете му — насочени към колата, за да може да вижда какво прави.

— Добре. Я да видим дали акумулаторът си е отишъл. — Лора с любопитство наблюдаваше как той свърза някакъв измервателен уред към акумулатора. — Не, госпожице, акумулаторът си е добре. Явно е нещо друго. Я да огледаме. — Той извади фенер и заразглежда двигателя.

— Ама че работа — промърмори. — Разпределителят ви го няма.

— Предполагам, че е паднал някъде.

Трей я погледна учудено:

— Разпределителите не падат просто така, госпожице. Някой трябва да го е взел.

— Да не искате да кажете, че някой го е откраднал? Толкова ли е ценен?

— Разпределителят за тази кола ще ви струва най-много десет-петнайсет долара — отсече той. — На никого не му е притрябвал чак толкова. — Той огледа паркинга. — Всъщност защо сте паркирали тук посред нощ? Една дама не би трябвало да ходи сама по такива места. Не се виждате от улицата.

— Работя в сградата и ми се наложи да остана малко повечко — обясни Лора. — Обикновено спирам на горния паркинг, но днес беше пълен.

Мъжът я погледна замислено:

— Имате ли проблеми с някого, госпожице? Да не би да сте ядосали приятеля си?

Лора тъжно се засмя:

— Определено, но не го е направил. Той е ченге — поясни. Опита се да си представи как Еймъс разваля колата й, за да й даде урок, но бързо се отказа. — Не, не би направил подобно нещо. Дори не съм сигурна, че знае къде работя напоследък.

— Е, някой го е направил нарочно — промърмори загрижено механикът. — Мисля, че е най-добре да повикате полицията. — Той всъщност произнесе „поулийцията“, което накара Лора да се усмихне въпреки сериозния му тон. — Или на вашия приятел. Всъщност какво работите?

— Адвокат съм — заяви тя и изчака неизбежната реакция.

— Предполагам, че доста хора са ви ядосани. — Мъжът огледа паркинга. — Никого ли не видяхте?

— Не — колебливо отвърна Лора, като си спомни обзелия я страх, докато се приближаваше към колата си. Дали наистина някой я е причаквал? — Не, седях няколко минути в колата, докато пристигнете. Нямаше никого. — Можете ли да я поправите?

— Не, госпожице. Трябва да взема разпределител. Мога да го взема още тази вечер, но не мисля, че трябва да оставате тук. Ето какво. Ще ви откарам до апартамента ви, а после ще се върна и ще оправя колата. Ще трябва да измислите някакъв начин да дойдете на работа утре сутрин, но колата ви ще бъде готова.

— Наистина ли ще го направите? Живея наблизо. На Ийст Пейсис Фери — добави Лора.

— Тъкмо ми е на път към сервиза. Вземете си нещата и се качвайте в камиона. Опразнете предната седалка — добави, докато затваряше капака на тойотата и прибираше инструментите си.

Лора последва съвета му и след малко те вече пътуваха с огромния камион. Тя му даде адреса си. Той настоя да я изпрати до вратата и преди да си тръгне, я изчака да влезе, да запали лампите и да заключи. Когато се озова в дома си, Лора се почувства доста по-спокойна. Тя се сбогува с Трей с искрени благодарности и двайсетдоларова банкнота.

— Нямаше нужда — смотолеви той, — но ако бях на ваше място, щях да се обадя на „поулийцията“. Едно обаждане няма да навреди никому.

— Не, сигурна съм, че е било само шега. В Бъкхед има всякакви хора. Някои просто се шляят наоколо и се чудят какво да правят — добави неуверено Лора. — Някой сигурно е видял колата ми и е решил, че ще е весело да я „обезвреди“.

Трей поклати глава:

— На мен въобще не ми изглежда толкова весело. Правете каквото искате, но се заключете, чухте ли? Утре сутринта колата ви ще е готова.

Лора му даде резервните ключове и му благодари за помощта.

— Не се притеснявайте — увери го тя. — Сигурна съм, че не е нищо сериозно.

Той сви рамене и весело й помаха за довиждане. След минута тя чу рева на двигателя на камиона му, за миг фаровете му осветиха хола й и Трей си замина. Изведнъж краката й се подкосиха и тя се отпусна на един стол. За момент се зачуди дали да не се обади на Еймъс, но бързо отхвърли тази идея. Най-вероятно всичко бе само някаква шега и беше най-добре да не споменава за случилото се на никого. Ако започнеше да разправя за приключението си, щяха да я помислят за параноичка.

Тя се успокои, стана и се запъти към кухнята. Часовникът на стената показваше девет и Лора умираше от глад. Ще вечеря и ще се наспи и на сутринта всичко ще й се струва обикновена дреболия.