Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marie Tudor, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2011 г.)

Издание

Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми

Френска, първо, второ и трето издание

Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев

Водещ редактор: Силвия Вагенщайн

Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов

Оформление: Николай Пекарев

Рисунка на обложката: Раймон Морети

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова

Дадена за набор: януари 1990 г.

Подписана за печат: юни 1990 г.

Излязла от печат: август 1990 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 40,50

Издателски коли: 34,02

ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.

ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

Трета сцена

Гилбърт и Джейн.

 

ГИЛБЪРТ

И аз трябва да си вървя. Довиждане, Джейн. Спокойни сънища!

 

ДЖЕЙН

Гилбърт, няма ли да се приберем заедно тази вечер?

 

ГИЛБЪРТ

Не мога. Нали вече ви казах, Джейн, имам да довърша една работа в работилницата тази нощ. Трябва да гравирам дръжката на кинжала на някакъв си лорд Кланбрасил, когото никога не съм виждал, но е заповядал да я направя до утре сутринта.

 

ДЖЕЙН

Тогава лека нощ, Гилбърт. До утре.

 

ГИЛБЪРТ

Джейн, нека да останем още малко заедно. О, боже мой, колко ми е трудно да се отделя от вас дори за няколко часа! Истина е, вие сте животът и радостта ми. Но сега трябва да отида да поработя. Толкова сме бедни! Не искам да влизам, защото ще се забавя, а пък не ми се тръгва. Колко слаб човек съм! Хайде, нека поседнем за няколко минути пред вратата, на пейката! Струва ми се, че ще ми бъде по-леко да тръгна още сега, без да влизам вътре, без да надниквам в стаята ви. Дайте ми ръката си. (Сяда и взема двете й ръце в своите.)

 

Тя остава права.

 

Джейн, обичаш ли ме?

 

ДЖЕЙН

О, Гилбърт, аз ви дължа всичко, зная го, макар че вие дълго време криехте от мен. Съвсем малка, почти пеленаче, съм била изоставена от родителите си и вие сте ме прибрали при себе си. В продължение на шестнайсет години сте се трудили с ръцете си за мен като баща, грижили сте се за мен като майка. Какво щях да бъда без вас, боже мой! Всичко, което имам, сте ми го дали вие всичко, което съм, е ваше дело.

 

ГИЛБЪРТ

Джейн, обичаш ли ме?

 

ДЖЕЙН

Колко странна е вашата всеотдайност, Гилбърт! Работите ден и нощ заради мен, вадите си очите, съсипвате си здравето. Ето и тази нощ пак ще се трудите. И никога не сте ме упреквали, не сте ме нагрубявали, не сте избухвали срещу мен. Толкова сте беден, а винаги сте задоволявали и най-малките ми женски прищевки, били сте толкова отзивчив към мен. Гилбърт, непрекъснато си мисля за вас със сълзи на очи. За вас понякога нямаше хляб, но аз винаги съм имала панделки.

 

ГИЛБЪРТ

Джейн, обичаш ли ме?

 

ДЖЕЙН

Гилбърт, искам да целуна краката ви.

 

ГИЛБЪРТ

Обичаш ли ме? Обичаш ли ме? О, всичко това не ми казва нищо. Други са думите, от които имам нужда. Все тази признателност, все тази признателност! Признателността мога да стъпча в краката си. Аз искам любов или нищо. По-добре да умра! Джейн, от шестнайсет години ти си моя дъщеря, сега ще станеш моя жена. Някога те осинових, сега искам да се оженя за теб. След осем дни, ти ми обеща. Ти се съгласи. Ти си моя годеница. О, ти ме обичаше, когато ми даде обещание. Ах, Джейн, спомни си, преди ти ми казваше „обичам те“ и вдигаше хубавите си очи към небето. Искам те винаги такава. Струва ми се, че от няколко месеца нещо се промени у теб, особено през тези три седмици, откакто работата ми налага да отсъствам понякога нощем. Ех, Джейн, разбери, аз искам да ме обичаш. Свикнал съм с тази мисъл. Преди ти беше толкова весела, а сега си винаги тъжна и угрижена. Не, не, клето дете, ти не си хладна, ти правиш всичко възможно да не си хладна. Но аз усещам ясно, че думите за обич не ти идват така естествено и леко както преди. Какво ти е? Не ме ли обичаш вече? Няма съмнение, аз съм честен човек, няма съмнение, че съм добър работник. О, аз бих искал да бъда крадец или убиец само и само ти да ме обичаш! Джейн, ако знаеш колко те обичам!

 

ДЖЕЙН

Зная, Гилбърт, и затова плача.

 

ГИЛБЪРТ

От радост, нали? Кажи ми, че е от радост. Ох, имам нужда да вярвам в обичта ти. Само това има смисъл на този свят, да бъдеш обичан. Имам добро сърце, сърце на трудов човек, но искам моята Джейн да ме обича. Защо ми говориш непрекъснато за онова, което съм направил за теб? Кажи само, че ме обичаш, Джейн, остави признателността за мен. Аз ще се осъдя на вечни мъки, ще извърша престъпление, ако поискаш. Ти ще бъдеш моя жена, нали, и ще ме обичаш? Разбираш ли, Джейн, за един твой поглед бих изоставил работата си и бих забравил мъката си. За една твоя усмивка бих дал живота си, за една твоя целувка бих продал душата си!

 

ДЖЕЙН

Каква благородна душа имате, Гилбърт!

 

ГИЛБЪРТ

Изслушай ме, Джейн, присмей ми се, ако искаш, но аз съм луд, ревнив съм. Такъв съм си. Не се обиждай. От известно време ми се струва, че виждам твърде много млади господа да скитат наоколо. Джейн, знаеш ли, че аз съм на трийсет и четири години. Какво нещастие е за един клет, недодялан и зле облечен трудов човек като мен, който не е нито млад, нито красив, да е влюбен в едно красиво, прелестно дете на седемнайсет години, което привлича младите благородници, облечени в злато и коприна, както светлината привлича пеперудите! Ох, така страдам от всичко това! Никога не съм те обиждал в мислите си, теб, толкова чиста и порядъчна, теб, с чело, до което са се докосвали само моите устни! Понякога само ми се струва, че изпитваш твърде голямо удоволствие, когато гледаш шествията и кавалкадите, съпровождащи кралицата, всички онези скъпи и красиви одежди от сатен и кадифе, под които има толкова дребни души и малодушни сърца! Прости ми! Боже мой, и все пак защо наоколо се разхождат толкова млади господа? Защо и аз не съм млад, красив, с благородническа титла и богатство? Кой съм аз — Гилбърт, майстор гравьор, и това е всичко. А те са лорд Чандъс, лорд Джерард Фиц-Джерард, граф Аръндел, херцог Норфолк! О, колко ги мразя! Прекарвам живота си да им гравирам дръжки за шпагите, а така бих искал да разпоря коремите им с тях.

 

ДЖЕЙН

Гилбърт!…

 

ГИЛБЪРТ

Извинявай, Джейн. Любовта понякога прави хората твърде злобни.

 

ДЖЕЙН

Не, вие сте твърде добър. Вие сте добър, Гилбърт.

 

ГИЛБЪРТ

О, колко те обичам! С всеки ден все повече. Бих искал да умра за теб. И да ме обичаш, и да не ме обичаш, ти си господарка на чувствата си. Луд съм. Прости ми за всичко, което ти наговорих. Късно е. Трябва да тръгвам. Довиждане! Боже мой, колко е тъжно, когато се разделям с теб! Прибери се вкъщи. Нямаш ли ключ?

 

ДЖЕЙН

Не. От няколко дни не зная къде е ключът ми.

 

ГИЛБЪРТ

Вземи моя. До утре сутрин. Джейн, не забравяй: днес все още съм твой баща, но след осем дни ще бъда твой мъж. (Целува я по челото и излиза.)

 

ДЖЕЙН (останала сама)

Мой мъж! О, не, няма да допусна това престъпление. Клетият Гилбърт, той наистина ме обича… А другият! Но аз вече избрах суетата, предпочетох я пред любовта. Колко нещастна съм сега! Чия съм, на кого принадлежа? Ах, толкова съм неблагодарна, толкова съм виновна! Чувам стъпки. Време е да се прибирам. (Влиза в къщата.)