Виктор Юго
Ернани (7)

Сцена четвърта

ЕРНАНИ (сам)

От твойта свита ли? От твойта свита… Да!

И вечно, ден и нощ, навред ще те следя

с очи, с кинжал в ръка, със всяка мисъл своя…

Че моят род чрез мен във теб преследва твоя!

А ето те сега съперник… Бях смутен —

въпросът „мъст — любов“ остана нерешен.

Сърцето ми не бе достатъчно голямо,

не мислех да мъстя, горях от обич само;

но щом желаеш ти, щом ти във тоя час

ми спомняш… Е, добре! Не съм забравил аз!

Да, любовта ми пак везните разлюлява,

но пак омразата надолу натежава.

От твойта свита? Да! Тъй каза ти сега.

И вече никога нито един слуга,

нито херцог, макар нозете ти да лиже,

ни майордом, дори да те обсипва с грижи,

ни царедворец, ни дресиран дворцов пес

но ще вървят след теб, тъй както аз от днес!

Какво ти искат тук кастилските дворяни?

Играчки, титли… да! Щом бъдат приласкани

със златната овца, те ще подвият крак.

Но малко ми са те! Не съм такъв глупак!

Не с празна щедрост ти ще се спасиш от мене,

а със душата си, с кръвта на своите вени,

с това, що би открил в сърцето ти без жал,

след дълго ровене победният кинжал!

Върви! След теб съм аз! От мен те дебне злото,

защото жад за мъст ми шепне на ухото.

Върви! Но аз слухтя безшумно в твоя път

и моите стъпки все след твоите вървят.

Щом заран ти, кралю, поспреш и се обърнеш,

вред като призрак блед насреща мен ще зърнеш.

А вечер, щом поспреш и взор обърнеш ти,

друг поглед ще съзреш горещо да пламти.