Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hernani, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Стоян Бакърджиев, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- stomart (2011 г.)
Издание
Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми
Френска, първо, второ и трето издание
Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вагенщайн
Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова
Дадена за набор: януари 1990 г.
Подписана за печат: юни 1990 г.
Излязла от печат: август 1990 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 40,50
Издателски коли: 34,02
ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.
ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.
История
- — Добавяне
Сцена втора
ДОН КАРЛОС (сам)
Прости, Велики Карл! Под сводовете сиви
би трябвало слова да заечат правдиви.
На нашия раздор бръмченето сега
ти слушаш може би с погнуса и тъга.
Тук Карл Велики спи! Как, гробнице смълчана,
такава сянка сбра и здрава пак остана!
Създателю на свят огромен, тук ли спиш?
Как с целия си ръст тук в тоя гроб лежиш?
О, дивно зрелище, което ще се слави!
Каква Европа той създаде и остави!
Високо двамата избраници стоят
и всичките крале покорство им дължат.
Херцогства и земи, маркграфства и държави —
наследствени са те, ала народът слави
свой папа, цезар свой — и тъй върви светът,
и случай случая поправя някой път.
Оттам е този ред, спокойствието свято.
Прелати с плащ червен, курфюрсти цели в злато,
които будят гняв по този свят широк,
са само видимост, а всичко върши бог.
Когато времето роди една идея,
нараства тя, лети, увличат се по нея,
превръща се в човек и очарова тя.
Крале я тъпчат, длан й слагат на уста,
но щом се появи в сената и в конклава,
веднага ще съзрат над тях да се възправя
и да ги тъпче тя — в разкошно облекло,
с кълбо в ръка или с корона на чело.
Да! Императорът и папата… Благата
от тях са и за тях. Една загадка свята
живее в тях и бог, създал за тях цял мир,
народи и крале им предоставя в пир.
Сред облаци са те, сами сред гръм и трясък —
там бог им дава в дар света, искрящ във блясък,
Лице срещу лице решават, след това
подреждат тоя свят, както жетвар — нивя.
Те са над всичко тук. Кралете край вратата
поглъщат оня дъх на ястия в блюдата,
които те ядат. За да погледнат пак,
нещастните крале на пръсти стъпват чак.
Под тях са хората, едва ги забелязват.
Те двамата градят, рушат или отрязват.
Един е правдата, а другият — мощта.
Сами са разумът, сами са и властта.
От храма тръгват те с еднаква мощ и цели —
един във пурпурни, а друг в одежди бели.
Светът е изумен и гледа в страх дълбок,
че в тях във две лица се въплъщава бог.
О, императорът! Но ако аз не стана,
във моето сърце ще зине страшна рана!
А колко бе щастлив тук спящият човек!
И колко бе велик през онзи хубав век!
Власт императорска и папска само има!
О, Цезар! Петър! В тях живеят двата Рима[1]
и двата, свързани в един мистичен брак,
чрез който в дух и плът светът роди се пак
и който претопи народи и държави,
чрез който новата Европа се възправи.
И те държат в ръце като в калъп незрим
останалия бронз от онзи древен Рим.
Каква съдба! Нима и той завърши в гроба?
Нищожен свят! Над теб тежи една прокоба.
Какво, че ти си бил принц, император, крал?
Че всичко със закон и с меч си овладял?
Пиедестал ти бе германската държава —
по титла цезар, Карл Велики бе по слава,
надминал Анибал, Атила, всеки друг,
голям като света!… И всичко свърши тук!
Мечтайте за властта, но ей какво остава
от императора! Покрийте с шум и врява
огромната земя и превърнете в рай
империята си, недейте казва: Край!
Вдигнете в този свят един огромен замък
и ще се срути той, ще свърши с този камък,
по който име, сан и титли ще личат,
а малките деца едва ще ги четат.
Каквато висша цел да мами гордостта ви,
ще стигнете смъртта!… Но жажда пак ме дави.
Империйо! Така съм близо! Нечий глас
ми шепне: „Твоя е!“ Да, ще я имам аз!
Ах, стане ли това!… Да съм едно начало!
Качил се сам навръх безкрайната спирала!
На толкова страни, събрани като в свод,
да бъдеш камък, ключ, опора и живот!
Да стъпваш по крале със своите сандали,
да виждаш в ниското дворци на феодали,
херцози, графове, епископи, князе,
абати, рицари, а в техните нозе —
войници и отци; дълбоко в тая бездна
да бъдат хората и в мрачина да чезнат.
О, хората! Това е някакво море
от викове и плач и кой ще разбере
шума и воплите, и страшните кошмари.
И върху всичко туй звучат безброй фанфари.
Да! Хора, градове и кули, цял рояк;
камбаните звънят — дотук ги чувам чак.
(Замечтан.)
Основа на света — над тебе разлюляна
е пирамидата, в два полюса опряна.
Развихрени вълни, които в своя път
я люшкат и така й мястото менят,
и всички тронове, накацали по нея,
са като столчета и плахо се люлеят,
а всеки земен крал не мисли за сплетни,
към бога взрял очи… Не, долу погледни!
Народът — океан! Създава вечни грижи!
Щом хвърлиш нещо там, той цял ще се раздвижи,
ще люшне трон и гроб! Тогава всеки крал
във огледалото се вглежда побледнял.
О, ако взреш очи дълбоко под вълните,
ще видиш — там лежат империи разбити,
огромни кораби, люлени в дълбина,
които никой днес не може разпозна!
Да управляваш сам! Да стигнеш върха горе,
да знаеш, че и ти си като всички хора!
Да виждаш пропастта! О, в тоя миг свещен
дано не бъда аз от гордост заслепен!
О, пирамидо, в теб лежат крале, държави —
ти имаш тесен връх! Кой там ще ме постави?
Кой би ме подкрепил с душа и с глас сърцат,
усещайки под мен разлюшкания свят?
И цялата земя, туптяща, величава?
А с глобуса в ръце какво след туй ще правя?
Как да го нося сам? И бих ли издържал?
Аз — император? О, тежи и да си крал!
Един от смъртните можа с ръка сурова
да тласне своя дух до щастие такова.
Но аз ще мога ли? Кой моите мечти,
би укрепил сега?
(Пада на колене пред гробницата.)
О, Карл Велики, ти!
Понеже господ-бог ни взе и ни постави
лице срещу лице, влей мисли величави
във моя царствен ум! От гроба, от нощта
вложи в гърдите ми и мощ, и красота.
О, нека да прозра в сърцето на нещата!
Да видя, че пред мен е мъничка земята,
защото се боя да не завърша зле.
Във този Вавилон овчари и крале
умират от възторг пред своите заслуги,
когато гледат как под тях се влачат други.
О, как да победя и как да бъда строг,
по-малко милостив и повече жесток!
Ако понякога и в гроба, сянко свята,
се будиш от шума тревожен на земята,
от светлия си гроб, разтворен във нощта,
изпращаш мълнии към мрака на света;
ако е истина, ще мога ли тогава
след Карл Велики аз от днес да се прославя?
Кажи, макар дъхът на твоите уста
да счупи върху мен гробовната врата!
Не ме отхвърляй ти със вихър — дъх студен!
Подпрян на камъка, поговори със мен,
макар и за неща, които ужасяват
и карат хората от страх да побледняват!
Кажи и своя син не заслепявай ти —
навярно твоят гроб във светлина блести!
Ако мълчиш — поне ръката ми блажена
да пипне черепа, побрал една вселена,
да го изучи цял. Друг — толкова велик! —
пред туй небитие не виждам в тоя миг.
Не чуя ли духа, ще слушам пепелта ти!
(Поставя ключа в ключалката.)
Добре.
(Отдръпва се.)
Но ако той зашепне в тъмнината?
Ако ли ходи прав, със бавни крачки, сам?
Ако ли побелял изляза аз оттам?
Ще вляза!
Чуват се стъпки.
Идат. Кой сега се осмелява
един такъв мъртвец във гроба да смущава?
Кой?
Стъпките приближават.
Да — убийците подготвят мойта смърт!
Напред!
(Отваря вратата на гробницата и я затваря след себе си.)
Влизат хора, пристъпващи с глухи стъпки, лицата им са скрити под шапките и наметалата.