Виктор Юго
Ернани (2)

Предговор

Авторът на тази драма писа преди няколко седмици по повод преждевременната смърт на един млад поет:

„… В този момент на литературни стълкновения и вихрушки кои трябва да съжаляваме — тези, които умират, или тези, които се борят? Без съмнение тъжно е да се види един поет на двадесет години, който си отива, една пречупена лира, едно бъдеще, което угасва; но все пак не е ли и покоят хубаво нещо? Не се ли полага той на онези, около които непрестанно се трупат клевети, хули, омрази, завист, прикрито коварство, низки предателства; почтени хора, с които воюват непочтено; верни на родината си хора, които искат само да й дарят една свобода повече — свободата на изкуството и ума; хора трудолюбиви, които мирно и добросъвестно продължават своето творчество, жертва, от една страна, на мръсните машинации на цензурата и полицията, а от друга — на неблагодарността на същите умове, за които работят; не им ли е разрешено понякога да обръщат със завист лице към тези, които са паднали преди тях и почиват в гроба: «Invideo — казваше Лутер във Вормските гробища, — invideo, quia quiescunt.»^[1]

Какво значение има това? Младежи, да бъдем смели! Колкото и да искат да ни огорчат в настоящето, бъдещето ще бъде хубаво. Романтизмът, толкова пъти невярно определян, не е нищо друго — в това е същинското му определение, ако се разглежда откъм неговата войнствена страна — освен либерализъм в литературата. Тази истина вече е разбрана от почти всички издигнати умове и техният брой е голям; и скоро, защото делото вече е доста напреднало, литературният либерализъм ще бъде не по-малко популярен от политическия либерализъм. Свобода в изкуството — свобода в обществото — ето двойната цел, към която единодушно трябва да се стремят всички последователни и логични умове; ето нейното знаме, което сплотява, с изключение на малцина (те ще поумнеят), цялата младеж — така силна и търпелива днес; после, заедно с тази младеж и начело на нея, редом с елита на предишното поколение ще застанат всички мъдри старци, които след първия момент на недоверие и оглеждане признаха, че това, което правят техните синове, е резултат на онова, което са правили самите те, и че свободата в литературата е дъщеря на политическата свобода. Този принцип е принцип на века и той ще вземе връх. Така наречените ултри от всякакъв вид — класически и монархически, напразно ще се опитват да възвърнат стария режим във всички области — както в обществото, така и в литературата; всеки напредък на страната, всяко израстване на умовете, всяка стъпка на свободата ще събарят това, което те биха се опитали да издигнат. И в крайна сметка техните реакционни усилия ще се окажат полезни. При революцията всяко движение тласка напред. Истината и свободата имат тази прекрасна особеност, че всичко, което се прави за тях и против тях, еднакво им служи. И така, след толкова велики дела, които нашите бащи са извършили и които видяхме, ние се освободихме от старата социална форма; как да не можем да се освободим и от старата поетическа форма? За един нов народ трябва ново изкуство. Възхищавайки се от литературата на Луи XIV, така добре приспособена към неговата монархия, днешна Франция, Франция на XIX век, на която Мирабо^[2] даде свободата и Наполеон силата, ще съумее да създаде своя собствена литература — и лична, и национална.“

Авторът на тази драма моли за прошка, че сам се цитира; неговите думи притежават свойството така трудно да се запомнят, че е необходимо често да ги повтаря. Впрочем днес може би не е никак излишно да се заостри вниманието на читателите върху двете страници, които авторът току-що цитира. Не затова, че тази драма заслужава хубавото име ново изкуство, нова поезия, съвсем не; но затова, че принципът на свободата в литературата току-що направи една крачка; че току-що бе отбелязан напредък — не в изкуството, защото тази драма е твърде незначителна, а в самата публика; затова, че по този начин се сбъдна една част от направените по-горе смели предсказания.

Действително опасно е внезапно да се промени аудиторията, опасно е да се рискува чрез театъра с опити, поверявани досега само на търпеливата хартия. Любителите на книги са доста различни от любителите на спектакли и съществуваше опасност вторите да отхвърлят онова, което първите вече са приели. Това настана. Принципът на литературната свобода, вече разбран от всички четящи, и мислещи хора, беше възприет и от тази огромна тълпа, жадна за чистите емоции на изкуството, която залива всяка вечер театрите на Париж. Този могъщ и висок глас на народа, подобен на глас божи, иска занапред поезията да притежава същия девиз, който притежава и политиката. ТЪРПИМОСТ И СВОБОДА.

Нека сега дойде поетът! Насреща му е публиката!

И публиката иска тази свобода такава, каквато тя трябва да бъде, съгласувана с реда — в държавата, с изкуството — в литературата. На свободата е присъща мъдрост, без която тя не е пълна. Нека старите правила на Д’Обиняк умрат заедно със старите обичаи на Кюжас^[3] — това е добре! Нека литературата на народа смени придворната литература — това е още по-добре; но преди всичко нека разумът стои в основата на всички тези новости, Нека принципът на свободата свърши своята работа, но да я свърши добре. В литературата, както и в обществото — нито етикети, нито анархия — само закони. Нито червени токчета, нито червени майки:

Ето какво иска публиката и тя го иска настойчиво. Що се отнася до нас, от уважение към публиката, посрещнала така снизходително един опит, който с нищо не заслужава това, ние й поднасяме днес тази драма така, както е била представена. Може би ще дойде денят тя да се публикува така, както е била замислена от автора, и да се посочат и оспорят онези промени, които сцената й наложи. Тези критични подробности може би не са неинтересни и непоучителни, но днес те биха изглеждали дребнави; свободата в изкуството е възприета, главният въпрос е решен; има ли смисъл да се спираме на второстепенни въпроси? Ще се върнем отново някой ден и ще поговорим подробно за театралната цензура, разобличавайки и с доводи и факти, нея, единствената пречка за театралната свобода, която при това вече не идва от страна на публиката. Ще се опитаме на свой риск и отговорност, от преданост към всичко, което се отнася до изкуството, да обрисуваме хилядите злоупотреби над духа извършвани от тази дребнава инквизиция, която като църковната Инквизиция има, свои тайни съдии, свои маскирани палачи, свои изтезания, свои осакатявания и свое смъртно наказание. Ще разкъсаме, ако това е възможно, тези полицейски окови, които за наш срам още спъват театъра на XIX век.

Днес трябва да има място само за признателността и за благодарностите. Авторът на тази драма ги поднася на публиката от все сърце. Тази творба, плод не на талант, а на добросъвестност и свобода беше великодушно защитена от публиката срещу нападките, защото публиката винаги е добросъвестна и свободна. Благословена да е тази могъща младеж, която подпомогна и благосклонно прие произведението на един млад човек, чистосърдечен и независим като нея! Той твори преди всичко за нея, защото за него е висока чест да получи одобрение от елита на младежта — интелигентен умен, логично мислещ, истински либерален и в литературата, и в политиката, благородно поколение, което не се отказва да разтвори очи за истината и да се просвещава.

Що се отнася до самата творба, авторът няма да говори. Той приема критиките, които са му отправени, и най-строгите, и най-благосклонните, защото може да извлече полза от всичко. Той не дръзва да ласкае себе си, че всички изведнъж са разбрали тази драма, за която истински ключ е „Romancero general“^[4]. Авторът би помолил онези, които тази драма би раздразнила, да прочетат отново „Сид“, „Дон Санчо“, „Никомед“ или по-скоро целия Корней и целия Молиер — велики и превъзходни поети. Подобен прочит (нека обаче да имат предвид колко по-ниско стои авторът на „Ернани“) ще ги накара може би да бъдат по-малко строги към някои неща във формата или в съдържанието на тази драма, които могат да ги смутят. Впрочем не е дошъл още момент да се съди авторът. „Ернани“ е само първият камък от една сграда, която засега съществува в изцяло завършен вид в главата на своя автор, но само цялата сграда може да придаде някаква ценност на тази драма. Може би един ден ще одобрят хрумването, което го накара, подобно на архитекта на Бурж, да постави почти мавританска врата на своята готическа катедрала.

А дотогава той знае, че това, което е направил, е все още твърде незначително. Дано му стигнат време и сили да завърши своето творение. То ще придобие стойност само когато бъде завършено. Авторът не е от тези поети-избраници, които могат да умрат или да спрат, преди да са завършили, без да се страхуват от забрава; той не е и от тези, които остават велики, макар да не са завършили своето творение, щастливци, за които може да се каже това, което Вергилий е казал за далечните очертания на Картаген:

Pendent opera interrupta, minaeque

Murorum ingentes!^[5]