Мигел Руис, Хосе Руис, Джанет Милс
Петото споразумение (4) (Толтекска книга на мъдростта. Практическо ръководство за себепознание)

1. Началото
Всичко е в програмата

От момента, в който се раждате, вие започвате да излъчвате своето послание към света. Какво е то? Вие, детето, сте присъствие на ангел; вестител на безкрайността в човешко тяло. Безкрайността — абсолютната сила — е създала индивидуална програма за вас и всичко, което трябва да правите, е да бъдете такива, каквито сте. Раждате се, растете, съзрявате, остарявате и накрая се връщате в безкрайността. Всяка клетка във вашето тяло сама по себе си е вселена. Тя е интелигентна, цялостна и е програмирана да бъде такава, каквато е.

Вие сте програмирани да бъдете вие, каквито и да сте, при това за програмата ви няма никакво значение какво сте си въобразили, че сте. Тази програма не се намира в мислещия ви ум. Тя е в тялото ви, във вашето ДНК и в началото вие инстинктивно сте следвали мъдростта й. Всяко малко дете знае кога какво харесва и кога какво — не. Следва поривите си и това му носи щастие, позволява му да се радва на живота, да обича, да играе, да удовлетворява своите нужди. Какво се случва после?

Тялото ви започва да се развива, умът ви — да съзрява; научавате се да използвате символи, с които да предавате своите послания. Така, както птиците разбират останалите птици и котките общуват с останалите котки, по същия начин и ние, хората, се разбираме помежду си чрез символи. Дори да сте родени на остров и да живеете сами, вие ще дадете на всяко нещо около себе си име и ще използвате тези наименования за да общувате, макар и само със себе си. Защо обаче бихте го направили? Обяснението не се крие в човешката интелигентност. Причината е, че сме програмирани да създаваме език, да измисляме символи за собствена употреба.

Хората по света говорят и пишат на хиляди различни езици. Измислили сме системи от знаци (символи), чрез които общуваме не само с другите, но и със себе си. Символи могат да бъдат звуците, които издаваме; движенията, които правим; буквите в писмеността или други графични изображения. Имаме знаци за предмети или идеи, знаци за музика, математически знаци; въвеждането на звуците обаче е първата стъпка към умението ни да говорим чрез знаци.

Нашите предци са имали имена за всичко съществуващо и са ни предали техните значения. Това се нарича „маса“. Това се нарича „стол“. Имали са названия, дори за неща, които съществуват само във въображението като русалките или еднорозите например. Всяка дума, която сме научили, е символ за нещо истинско или измислено, при това съществуват безброй думи. Ако наблюдаваме деца на възраст между една и четири години, ще забележим усилието им да усвоят символиката на възрастните. Това е огромно усилие, което обикновено после не помним, защото детският ни ум не е бил достатъчно зрял, но с повторение и упражнение все пак сме се научили да говорим.

Веднъж усвоили умението на речта, ние получаваме информация от тези, които ни отглеждат — те ни програмират със своето знание. Хората, с които живеем, знаят много неща, включително всички социални, религиозни или морални условности на собствената си култура. Те привличат вниманието ни, предават ни своята информация и ни учат да бъдем като тях. Научаваме се как да бъдем мъже или жени съобразно обществото, в което сме родени. Научаваме как да се държим „правилно“ сред другите и как да бъдем „добри“.

Истината е, че биваме опитомени така, както се опитомява куче, котка или друго животно: чрез система от наказания и поощрения. Казва ни се, че сме „добро момче“ или „добро момиче“, когато изпълняваме изискванията на възрастните и че сме „лошо момче“ или „лошо момиче“, когато не ги изпълняваме. Понякога ни наказват, без да сме били лоши, а понякога ни хвалят, без да сме били добри. Заради страха си, че ще бъдем наказани или че няма да получим награда, ние се опитваме да удовлетворим очакванията на хората около нас. Стараем се да бъдем „добри“, защото за „лошите“ няма награда, а наказание.

При опитомяването ни всички правила и ценности на нашите семейства или общества се проектират върху нас. Не ни е била дадена възможността сами да избираме убежденията си — казано ни е в какво да вярваме и в какво да не вярваме. Хората, с които живеем, непрекъснато изразяват своите мнения и ни учат кое е добро и кое — лошо; кое е правилно и кое — грешно; кое е красиво и кое — грозно. И подобно на компютърна програма, цялата тази информация е заредена в нашия ум. Като невинни създания ние вярваме на това, което чуваме от родителите си или от другите възрастни. Съгласяваме се с тях и зареждаме в съзнанието си техния файл. Нещата, които научаваме, влизат в ума ни по взаимно съгласие и остават там по взаимно съгласие; най-напред обаче те минават през нашето внимание.

Вниманието е много важно човешко качество, защото е тази част от ума, която ни позволява да се концентрираме или върху единичен обект, или да обхващаме цял спектър от обекти или възможности. С помощта на вниманието внасяме и изнасяме информацията от ума. То е каналът, чрез който обменяме съобщения с останалите хора. Прилича на мост между нашите умове, свързващ звуците, знаците, символите, допира и изобщо всяко събитие, уловило вниманието ни. Това е начинът, по който се учим и по който предаваме знание. Не можем да усвоим нищо, ако не съсредоточим вниманието си; не можем да предадем на другите каквото и да било, ако не получим тяхното внимание.

Възрастните привличат нашето внимание и ни показват как да създадем реалност в съзнанието си с помощта на символите. След като ни обучат в звуковата символика, те преминават към буквите, за да усвоим този път графичния език. Въображението ни се развива, любопитството ни расте и започваме да задаваме въпроси. Питаме още и още, и още. Събираме информация отвсякъде. Накрая усъвършенстваме езика си до такава степен, че сме способни да използваме символите му, за да разговаряме със самите себе си. Това е моментът, в който се научаваме да мислим. Преди това не сме могли да мислим — възпроизвеждали сме звуци, общували сме, но животът ни е бил прост и лесен, докато не сме се научили да приписваме значение или емоция на всеки символ.

Свикнем ли веднъж да обличаме символите в чувства и съдържание, оттам нататък се опитваме да обясним всичко в живота си чрез тях. Използваме ги, за да квалифицираме реалните неща около себе си, а също и тези, които са „нереални“ и живеят само в ума ни — красив и грозен; слаб и дебел; умен и глупав. Сигурно сте забелязали, че можем да мислим на езика, който познаваме най-добре. Дълги години аз говорех единствено испански и ми отне доста време, докато усъвършенствам английските знаци достатъчно, за да мога да мисля и чрез тях. Доброто усвояване на един език не е лесна задача, но в определен момент от обучението си ние установяваме, че мислим със символите, които сме научили.

До момента, в който трябва да тръгнем на училище — на пет или шест години — ние разбираме значението на абстрактни понятия като „правилно“ и „погрешно“, „победител“ и „неудачник“, „идеално“ и „несъвършено“. В училище продължаваме да се учим как да четем и да пишем символите, които вече сме усвоили, и писменият език ни позволява да натрупаме още повече знание. Това е времето на интензивно придаване на значение на все повече и повече символи, докато накрая мисловният ни процес става не само по-лесен, но и автоматичен.

Сега самите символи, които сме усвоили, приковават вниманието ни. Разбираме речта на знанието и се заслушваме в нея. Аз наричам това Глас на знанието, защото именно той звучи в главите ни. Чуваме го по различен начин — веднъж наподобява гласа на майка ни, после на баща ни или пък на нашите братя или сестри. Този глас не спира да говори. Той не е истински, а се е създал по някакъв начин вътре нас. Ние обаче вярваме, че е истински, защото му вдъхваме живот чрез силата на вярата си, тоест вярваме във всичко, което той ни казва, без каквото и да било съмнение. Ето, именно чрез този глас мненията на хората около нас започват да задушават собственото ни съзнание.

Всеки има някакво мнение за нас и го споделя гласно. Като деца ние не знаем какви сме. Единственият начин да се видим е чрез отражението ни в огледало — и докато сме малки, другите хора играят ролята на подобно огледало. Майка ни ни казва какви сме и ние й вярваме. Съвсем различни неща казват за нас баща ни, брат ни или сестра ни — ние вярваме и на тях. Хората ни внушават как изглеждаме, особено в по-ранната ни възраст: „Виж, имаш очите на майка си и носа на прадядо си.“ Изслушваме и възприемаме всички мнения: на семейството, на учителите и на съучениците си. Виждаме образа си в тези огледала, съгласяваме се, че изглеждаме така и в момента на нашето съгласие чуждата квалификация се влива в личната ни система от убеждения. Постепенно всички тези оценки моделират поведението ни и в ума ни се оформя нашият собствен имидж, повлиян от думите на хората: „Аз съм красив. Не съм красив. Умен съм. Не съм умен. Победител съм. Неудачник съм. Добър съм в това, лош съм в онова.“

В определен момент мненията на нашите родители, учители, религия или общество ни карат да повярваме, че трябва да вършим и мислим определени неща, за да ни приемат. Казват ни какви трябва да бъдем, как трябва да изглеждаме, как трябва да се държим. Налагат ни идеята, че е нужно да притежаваме определени качества и тъй като излиза, че не можем да си позволим да сме такива, каквито сме, ние започваме да се преструваме. Страхът от отхвърляне се превръща в страх от несъвършенството и тогава се впускаме в преследване на нещо, което сме нарекли за себе си „съвършено“. По време на този устрем оформяме своя представа за идеалното, за онова, което не сме, но „трябва“ да бъдем. Ето така се ражда нашето самоосъждане. Не се харесваме и си повтаряме: „Виж колко нелепо изглеждаш, колко си грозен. Виж колко си дебел, нисък, слаб или глупав.“ Така се раждат терзанията — нашите символи са се обърнали срещу нас. Дори не сме забелязали, че вече използваме наученото, за да отхвърляме себе си.

Преди да бъдем опитомени, ние не сме загрижени за това как изглеждаме или какви сме. Естественият ни порив е да изследваме, да изразяваме творческия си потенциал, да търсим удоволствие и да избягваме болката. Като деца ние сме диви и свободни. Тичаме наоколо голи, без самооценки или самокритики. Казваме истината, защото живеем в истина. Вниманието ни е съсредоточено в настоящия миг; не се страхуваме от бъдещето и не се срамуваме от миналото. След опитомяването се стараем да бъдем достатъчно добри за всички останали, но вече не сме достатъчно добри за себе си — така и не успяваме да догоним личната си представа за съвършенство.

В процеса на опитомяване всички наши природни дадености са изгубени и ние се впускаме в тяхното търсене. Започваме да търсим свобода, защото сме изгубили свободата да бъдем това, което сме. Започваме да търсим щастие, защото вече не сме щастливи. Започваме да търсим красота, защото вече не вярваме, че сме красиви.

Продължаваме да растем и с възрастта програмата на нашето тяло произвежда субстанция, която наричаме „хормони“, физическият ни облик се променя, престава да е детски и старият начин на живот не ни удовлетворява. Не желаем повече да слушаме родителите си, които ни казват какво да правим и какво да не правим. Искаме свободата си; искаме да бъдем себе си, но не можем, защото се страхуваме. Макар често да чуваме: „Вече не си дете“, ние все още не сме и възрастни — това е труден момент за повечето хора. За първите петнадесет години от живота ни опитомяването е свършило своята работа — научили сме се да се осъждаме, да се наказваме и да се възнаграждаваме, спазвайки стриктно системата от убеждения, която сме наследили. Някои хора по света може би са опитомени по-лесно, а други са оказали съпротива, но като цяло всички ние не разполагаме с шанса да избегнем този процес. Никой от нас.

Накрая тялото ни съзрява и отново всичко се променя. Започваме търсенето си още веднъж — този път ние усилено търсим същността си. Търсим любов, защото сме научени, че тя е някъде извън нас. Търсим справедливост, защото и тя е извън системата от убеждения, която ни е преподавана. Търсим истина, защото вярваме само в знанието, взето отвън и складирано вътре в ума ни. И, разбира се, търсим съвършенството, защото вече сме съгласни с останалите хора, че „никой не е съвършен“.