Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (8)

Глава осма

Следващият път, когато баща му се обади, Гейбриъл каза, че достатъчно е изучавал и разглеждал картината. Вече беше готов да му я върне.

— Ще ти я донеса след училище, татко. Помня къде живееш.

— Каквото и да правиш, недей много да се разхождаш с творбата. Можеш да я изпуснеш! Не ходи никъде. Идвам да я взема още сега. Сигурен ли си, че си я „изучил“ достатъчно?

— Ами мисля, че…

Преди Гейбриъл да довърши, татко затвори. По-късно сутринта цъфна усмихнат на вратата.

— Какво ще правиш с нея? — попита Гейбриъл, когато донесе картината и му я подаде. Чувстваше се едновременно виновен и горд от копието.

— Ще я окача на стената! Гейбриъл, ти си ангел! — татко я беше разгърнал и я гледаше. — Дори е по-хубава, отколкото я помня.

Той целуна картината.

Гейбриъл попита:

— Не искаш ли да ти помогна да я сложиш в рамка и да я окачиш?

— Не, благодаря!

— Но ти дори нямаш чук!

— Не се тревожи за това, ще използвам оная си работа!

Гейбриъл продължи:

— Защо бързаш толкова? Не искаш ли да си поговорим?

— По-късно. Нещата започват да се нареждат. Чао.

Той видя как баща му подкара колелото си по пътя, пъхнал картината под якето си.

Татко повече не се обади. Гейбриъл предположи, че е зает да урежда новия си живот. След няколко дни обаче по настояване на майка му Хана дойде да го заведе при баща му, където Гейбриъл щеше да прекара деня.

Застанала на прага с голямото си черно палто, тежки обувки и шапка, Хана приличаше на дошла от друго време. Но поне излъчваше достойнство, помисли си Гейбриъл. Останалите стари хора приличаха на изгубени планинари в леките си дрехи за всеки сезон, осеяни с джобове с надписи като „Ейгър“ и „Саут фейс“.

— Да вървим — каза той, докато й помагаше да слезе по стълбите. — И внимавай по пътя да не попадна в лапите на някой наркодилър.

Хана рядко ходеше по-далеч от околните магазини и пазара. Когато я поведе към автобусната спирка и видя как тя се озърта тревожно из суетящата се равнодушна тълпа, в която се чуваха различни езици, Гейбриъл започна да бърбори, без да спира. Хана настояваше да го държи за ръка — не за да го води, осъзна той, а от страх самата тя да не се изгуби.

Докато разглеждаше кварталите през нейните очи — за известно време му беше интересно да си представя, че е в Калкута — Гейбриъл забеляза, че шофьорът на автобуса, на който те трябваше да се качат на светофара, защото само там той сметна за нужно да намали, е навъсен малоумник, спиращ само когато му извика някой от пътниците, повечето от които седяха със слушалки на ушите. Други говореха шумно по мобилните си телефони, а почти всички останали мърмореха и ругаеха под носа си. Освен това автобусът — заради ремонт на пътя, казаха някои — не мина по обичайния маршрут, а като че ли тръгна почти произволно да обикаля Западен Лондон и разтревожените пътници упътваха шофьора всеки път, щом видеха табела с надпис „ОТКЛОНЕНИЕ“.

Хана беше едра и на улицата се движеше бавно, тътреше крака, докато всички останали се носеха с потока: миг колебание можеше да доведе до убийство. Гейбриъл се стараеше да предотврати тази вероятност.

Когато стигнаха до дома на татко, тя изглеждаше уморена. Но щом чу няколко души на улицата да говорят нейния език, лицето й грейна и Хана понечи да влезе с тях в сградата. Гейбриъл й каза да остане отвън.

— Защо… — продума тя.

— Татко може да е в лошо настроение — обясни той.

Хана тъжно спря на тротоара. Гейбриъл не искаше тя да вижда апартамента на баща му от страх, че няма да се удържи и ще каже на мама, че татко пие бира сред купчина мръсни чинии, пепелници и единствената си лична вещ — картина, нарисувана от бивша рокзвезда.

После Гейбриъл я заведе до автобусната спирка, качи я на автобуса и помоли хората да й кажат къде да слезе. И понеже тя изглеждаше толкова объркана, че той изпита благодарност, задето не е на нейно място, Гейбриъл се наведе към лицето й и я целуна. Хана протегна ръце към лицето му и също го целуна от признателност. Той й махаше, докато уплашеното й лице се изгуби сред потока от коли.

Накрая Гейбриъл се върна в стаята на баща си.

— Ето го и синчето! — весело извика татко. Той лежеше в леглото с дрехите, без панталони, и четеше вестник. — Скъпото ми момче!^[1]

— Днес си в добро настроение — отбеляза Гейбриъл. — Какво ще правим? В музей ли ще ходим или на кино? Дават един филм, който ми се гледа — той се потупа по джоба. — Не се тревожи, мама ми даде пари.

— Защо, да не мисли, че аз нямам?

— Тя те познава, татко.

— И смята, че съм развейпрах. Ако ни се гледа филм, можем да го гледаме. Можем да отидем където си поискаме — почти.

— Как така?

— Ще видиш. Подай ми панталоните. Забеляза ли, че са нови?

Гейбриъл се огледа.

— Къде е картината на Лестър?

Баща му енергично стана, но се спъна в няколко разпилени кутии от бира и падна на леглото.

Гейбриъл му помогна да стане и каза:

— По-полека, татко. Запази плонжа за някой стадион.

— Щом намеря шибания под и обувките си, ще ти покажа къде е твоята картина.

— Защо трябва да ходим някъде? Ти каза, че е на стената.

— На стената е. Не непременно на тази. Със сигурност е на стена. Стената си е стена, нали? Да нямаш претенции към стените?

— Случайно имам претенции. Обичам нещата ми да висят по познати стени.

— Искаш ли да я видиш или не?

— Вече не държа толкова.

Татко си обуваше панталоните.

— Боже, кисел си.

— Ти ме направи такъв, мой фънки татко — каза Гейбриъл.

— След минутка ще ти мине. Имаш ли трева?

— Спрях да пуша.

— Мама ли ти каза да спреш?

— От тревата ме хващаше параноя… и все ми се привиждаха странни неща. Столове и разни такива.

— Да, навремето и аз имах параноя. Само че без столове. Нямаше да ми хареса. Столове? От тревата в училище или от тази, дето я отглеждах вкъщи?

— От всяка трева. Започнах много да се губя в съзнанието си и понякога ми се струваше, че няма да се измъкна, все едно съм…

— Да вървим, имам да свърша някои неща.

На излизане Гейбриъл забеляза човека с къдравите чехли, който се заканваше на татко. Той им кимна така, сякаш знаеше всичко за тях.

След кратко пътуване Рекс заключи колелото и те влязоха в ресторант за хамбургери с примигващ неонов надпис, който съобщаваше името му — „Сплитс“.

Момичето на вратата посрещна татко като приятел и го целуна по двете бузи.

— Какво е това място? — попита Гейбриъл. — Какво търсим тук?

— Спийди, който е шеф и собственик, ми е стар приятел. Той се мъкнеше с бандата. Когато бяхме на турне, Спийди ни готвеше. Беше много бавен, защото постоянно обясняваше, че му викат Спийди^[2]. Виж го сега, кисне стария си задник в сметана, а ние… само се облизваме!

Гейбриъл гледаше туристите и младежите, дошли в Лондон за през деня, които нагъваха хамбургери, големи колкото топки за ръгби, мелби и сладоледи като айсберги.

— Но, татко…

— Я! Спийди! — възкликна Рекс.

Към тях се устреми човек на средна възраст с леко пожълтяло младежко лице. Спийди имаше хубави зъби и носеше американски тийнейджърски дрехи.

— Това е той, момчето ми — поясни татко.

— Най-после — каза Спийди, взе ръката на Гейбриъл и я погали с дългите си пръсти с маникюр. — И е с руса коса, и то не от калпавото русо! Тези скули могат да те пронижат! Откъде ги е взел?

— Очевидно не от мен — отвърна татко.

— И е приятел на Лестър! Виждам защо.

Спийди се разсмя беззвучно, като отвори уста, наведе глава и източи дългата си набръчкана шия. Гейбриъл предположи, че смехът влиза в професионалните задължения на Спийди и това е най-икономичният начин да го прави.

— Как е скъпият Лестър? — попита Спийди.

При по-внимателен оглед Гейбриъл предположи, че главата на Спийди сякаш е била по-голяма, но се е свила и през годините чертите му са се смалили.

— Все същият готин тип — отговори татко. — Нали ти казах, че онзи ден се видяхме. Сещаш ли се, когато ми даде… онова.

— Онова ли?

— Онова… на стената.

— Да, да. Това ми напомня, че трябва да ти кажа нещо. Само минутка.

— Бакхус с лифтинг на лицето — прошепна татко, когато Спийди изчезна да мляска други лица.

Когато се върна, каза:

— Ела на служебната маса.

Те се качиха по тъмните стълби на платформа над останалата част от ресторанта, където имаше маса, отрупана с вестници, списания, покани и дискове. Една сервитьорка им донесе млечни шейкове и бира.

— А сега — започна Спийди и потри ръце, — ще ти покажа.

— Нямам търпение — каза татко и прошепна на Гейбриъл: — Още не съм я виждал! Не исках да го правя без теб!

— Ще изпаднеш във възторг — отбеляза Спийди. — Картината си я бива!

— Моля? — попита Гейбриъл.

— Тихо — смъмри го татко и взе чашата си с бира. — Почакай и ще видиш, Гейбриъл! — и каза на Спийди: — Много е нетърпелив.

— Правилно — отвърна Спийди. — Ако питаш мен, нищо, за което трябва да чакаш, не си струва чакането.

Поведоха Гейбриъл покрай стена, на която висяха златни плочи и сценични костюми: някои от тях може би бяха дело на майка му. Имаше снимки на заплашителни младежи в крещящи дрехи на „Сатърдей“, момчета, които някога са били герои на други момчета. Имаше и плакати на американски групи и филми, няколко джубокса, застаряващи игрални автомати и механични чифтосващи се зайци в стъклена витрина.

Поставена върху колона в голяма сребърна рамка, обляна в светлина и с надпис отдолу — „Нова творба на Лестър Джоунс“, — стоеше „картината на Лестър“. Имаше и ново име. Сега по неизвестни причини се казваше „Оближи чинията, Найджъл“.

Това беше първата изложена творба на Гейбриъл: за пръв път негова картина висеше на обществено място. Но той скоро се почувства неудобно и не само защото подозираше, че „изкуството“ изважда наяве най-лошото у хората.

— Добре стои, нали? — изкикоти се Спийди. — Това е произведение на изкуството!

— Велико произведение на велико изкуство — добави татко и сложи ръка на рамото му.

— В „Сплитс“, разбира се, всичко е изкуство — продължи Спийди. — И е оригинално. Но това е по-оригинално от другите оригинали, които също са оригинални. Невероятно. А сега с нас е Гейбриъл — добави той, като инстинктивно се обърна към фотоапарата, донесен от момичето, което ги беше посрещнало на вратата.

Снимаха Гейбриъл, Спийди и картината. Тъй като татко не искаше да остане по-назад, последва снимка на татко, Гейбриъл и картината.

— Ще окачиш ли тук някоя от снимките, Спийди? — поинтересува се татко.

— Може — ако излязат хубави.

— Ти имаш много снимки. Трябва ти един старомоден портрет, на който да изглеждаш великолепен, красив и властен.

— Страхотна идея. Всеки може да си направи снимка. Но откъде ще намеря портрет? — Спийди зае последна поза. — Хайде още една усмивка, момчета!

Гейбриъл непрекъснато мълчеше, като час по час поглеждаше към картината.

Той знаеше, че Лестър ще се почувства предаден от това, че са изложили на показ личния му подарък, без да го питат. И не само това. В нощта, когато Гейбриъл се прокрадна в стаята на майка си, измъкна картината изпод леглото и после цяла нощ не спа, той не я копира съвсем точно. Всъщност я „поукраси“ тук-там, добави още цветове, щрихи и няколко експериментални петна. Лестър може и да твърдеше, че изкуството в повечето случаи е кражба, Уилям Бъроуз може и да казваше, че „всички картини са фалшификати“, но те едва ли говореха буквално. Картината не беше особено ценна, но Гейбриъл бе подправил подписа на Лестър — доста добре, както му се струваше. Ако не беше толкова чувствителен, можеше да направи кариера в престъпния свят. Лъснеше ли истината, Гейбриъл щеше здраво да си изпати не само от Спийди, родителите си и Лестър, но и от полицията. Вината беше на Арчи. Ако не беше вече мъртъв, Гейбриъл щеше да го убие.

Спийди продължи:

— Да ви кажа, момчета, някои хора идват само за да видят картината. Истински почитатели на Лестър с коси от седемдесетте. Проблемът е, че навремето Лестър беше малко болен от анорексия и те не ядат толкова, колкото ми се иска. Още добри новини — един от националните ежедневници може да пусне материал за творбата. Как ти се струва, Гейбриъл?

— Гейбриъл! — извика татко. — Чуваш ли?

— Хубаво — каза Гейбриъл. — Направо страхотно.

Спийди продължи:

— Може да използват някоя от снимките, които направихме! Твоите приятели в училище ще останат невероятно впечатлени! Не се ли радваш?

Гейбриъл си сложи слънчевите очила.

— Доволен съм.

— Ама и ти си непукист, а?

— Така е.

— Да — каза татко. — Голям непукист е.

— Това е добре — отбеляза Спийди. — Такова трябва да бъде едно младо и зелено.

— Не съм чак толкова зелен — отвърна Гейбриъл.

— Не, не, разбира се — каза Спийди. — На твоята възраст човек е като на всички възрасти едновременно.

— Точно така — съгласи се Гейбриъл. — Така е.

— Виждаш ли? — възкликна татко. — Казах ти, че Спийди е готин.

— Да — потвърди Гейбриъл.

Когато се върнаха на масата, той взе бирата на баща си и отпи. Спийди енергично го потупа по рамото.

— Какво мислиш?

— Много съм горд… с Лестър — отговори Гейбриъл.

— Добре, добре — каза Спийди. — И аз.

— Наистина, не си ли доволен? — попита татко, като се взираше в очилата на Гейбриъл. — Сега всички могат да я видят. Така е демократично, нали? Разбира се, и ти можеш да идваш, да сядаш тук и да я гледаш, когато поискаш.

— Лестър идва ли тук? — попита Гейбриъл Спийди.

— О, да, да. Идваше преди години — отговори Спийди. — Но не мога да кажа, че е редовен посетител — Гейбриъл въздъхна облекчен. — Приятелите му обаче идват. Като кучета са, идват да наглеждат нещата вместо него.

Накрая, след като поръчаха още пиене и ядене за татко и забелязаха на входа една телевизионна водеща и един футболист, макар и само полузащитник от Първа дивизия, Спийди отпраши нанякъде. Гейбриъл почувства, че диша по-леко и се опита да осмисли цялото значение на случилото се.

— Нещо си мълчалив — отбеляза татко, който енергично лапаше и се наливаше. — Аванта е — добави той с издути бузи.

— Е, и какво? Мисля.

— Благодаря на Бога за това. И окото ти трепка. Знаеш ли защо?

— Добра цена ли ти даде за картината?

— Моля?

— Кажи ми, татко.

Гейбриъл забеляза смущението на баща си. Нямаше намерение да го потиска. Всъщност мислеше, че въпреки това всички са получили каквото искат. Майка му имаше „картина от Лестър“, Спийди имаше „картина от Лестър“, Гейбриъл държеше оригинала в стаята си, а баща му имаше някакви пари.

— Не колкото очаквах или се надявах — каза татко. — Спийди е практичен човек. Но все е по-добре от нищо — той се наведе през масата. — Понякога преживяването е по-важно от няколко драскулки върху лист хартия.

— Какво ще правиш с парите? Ще наемеш апартамент в хубава сграда?

— Апартамент? Може би тоалетна. Или прозорец — без пердета! — баща му се засмя безрадостно.

— За колко време ще ти стигнат парите?

— Запазих малко за теб, но иначе почти ги изхарчих.

— За какво?

— Ядене, пиячка, наем и дългове, които са значителни. Животът навън е скъп. Мама винаги се е грижила за парите. Представа нямах колко струват нещата.

— Какво ще правиш сега?

— Взех още малко назаем от съседа отдолу. Нямах избор. Какво друго можех да направя?

— Как ще му ги върнеш?

— Честно, не знам — отговори татко. — Имах разправия с хазяина и той ми каза да се изнеса. Накрая ще спя на улицата. Ще ме намериш в станциите на метрото да пея „Улиците на Лондон“. Боя се, че това е краят на моя път, ангелче.

— Не можеш ли да живееш при някой приятел?

— За колко време? Така или иначе съпругите не ме искат.

— Защо?

— Казват, че влияя лошо на мъжете им! Аз! Познавам тези хора от години, а те не ме искат в къщите си! Казвам ти, момчето ми, след време човек започва да се нуждае само от спокойствие. За съжаление най-спокойното състояние на ума е щастието, а аз съм много, много далеч от него. Все пак не мисля, че трябва да те товаря с тези неща. Тя вижда ли се с някого?

— Мисля, че не.

— Значи се вижда.

— Не казах това.

— Каза го. Да не е онзи тип, който беше вкъщи, когато се обадих? Често ли се вижда с него? Той спи ли от моята страна на леглото с глава на моята възглавница? — татко въздъхна. — Извинявай, че те питам за такива неща. А и ти откъде ще знаеш?

— Знам. Бях под леглото.

— Къде си бил?

— Майтап.

Татко се наведе, намръщи се и стисна ръце между коленете си.

— Подлудяваш ме, Гейбриъл. Боже! В моята къща ли ще се нанесе? И теб ли ще ми отнеме? Боже, Гейбриъл, наистина не искам да знам. Унищожиха ме. Всички близки хора ме предадоха. Загубих всичко. Довиждане.

— Не, татко.

— Надявам се, че се грижи за нея. На колко години е? По-млад от мен и много активен, предполагам. Тя, майка ти, може да бъде страхотна любовница. Правеше разни неща с ушите ми, с лицето ми, че и с всичко останало, чак косата да ти настръхне. Когато имаше ищах. Но после престана. Всичко престана и тя започна да носи онези широки сиви кюлоти. Така е с любовта, трябва да поддържаш огъня, иначе угасва. Боя се, че този вече угасна.

Гейбриъл не каза нищо.

Татко продължи:

— Каква бъркотия.

Той извърна глава. Гейбриъл му подаде салфетка. Баща му си издуха носа.

— О, татко — промълви Гейбриъл.

— Ако продължаваш да ми дрънкаш как съм те преметнал…

— Не мрънкам!

— Мрънкаш! Винаги можем да си върнем картината.

— Какво? Как? — попита Гейбриъл.

— Спийди каза, че ако размисля, мога да я откупя от него.

— Но никога няма да съберем достатъчно пари.

— А и ще трябва да платим малко повече. Спийди има нюх за някои неща и първото от тях е печалбата. Още пазя част от инструментите в гаража на един приятел. Ще ги продам. Заедно с колелото.

— Тези неща ти трябват.

— Но защо, Гейбриъл, налага ли се да си връщаме картината? Дори ако в хола ми висеше „Мона Лиза“, нямаше да я гледам през цялото време. Истината е, че не знам доколко мога да понеса това.

— Кое?

— Тези душевни рани. Гейбриъл, започвам да губя надежда. Имам нужда от всичките си средства, но никога не съм бил по-беден. Ако щеш вярвай, ти си всичко, което имам! Винаги ми е било прекалено хубаво с теб. Защо не постигнах нищо в живота си? Предпочитах да прекарвам времето си с теб, отколкото да работя или да върша нещо. Ако някой ме попита кой е най-добрият ми приятел, ще кажа, че си ти. Боже Господи!

— Татко, татко, не плачи!

— Да се махаме оттук. Не искам Спийди да ме види как хленча.

— Добре.

Когато свършиха с яденето и се приготвиха да си тръгват, Спийди се приближи към масата.

— Забравих да ви кажа — започна той, — има едно момче, син на мой близък приятел, филмовият продуцент Джейк Амблър. Онзи, който направи „Вечна събота“ и много други страхотни филми.

— Знаем, знаем — каза татко, докато бършеше очите си. — „Вечна събота“ е велик филм. Монтажът по средата и начинът, по който използва музиката за…

— Джейк обича нашите гофрети. Опитахте ли ги? За сладоледа му нямам доверие — за Джейк той е като кокаин. Момчето му свири в една група, имат перспективи за договор със звукозаписна компания и всичко останало, но малкият не е много добър. Стигнал е някакво начално ниво и дотам. Знаеш за какво говоря, Рекс. Веднъж с Джейк си говорехме за Лестър и се сетихме за теб. Джейк те е слушал много пъти. Казах му: „Рекс се отбива тук по работа. Той ми помогна да започна.“

— Така ли си му казал?

— Да. Ти ми предрече преди години: „Спийси ще успее повече от всички ни.“

— Така е. И ти успя, човече. Ти си един от големите… големите мултимилионери на нашето време.

— Много мило, Рекс.

— Как мислиш, защо всички, които познавам, имат повече пари от мен?

— Може би е свързано с факта, че не бачкаш, Рекс — Гейбриъл едва се удържа да не се разсмее. Спийди продължи: — Виж, Джейк знае, без аз да му разправям, че ти си един от най-добрите. Казах му, че няма да имаш нищо против да отидеш у тях и да покажеш на хлапето някой и друг мощен рокендрол акорд…

— Не знам дали мога да му покажа акорди — отговори татко. — Напоследък хората вече не използват инструменти. Всичко става с компютри. Освен това в момента съм доста зает.

— Уау! С какво се занимаваш? — попита Спийди. Погледна Гейбриъл и сбърчи нос. — Предпочитам клюките пред храната.

— Пиша една опера за… — тръгна да отговаря Рекс.

Гейбриъл стисна ръката на баща си.

— Татко, послушай го. Това е добра идея. Моля ви, продължете, господин Спийди.

— Джейк ще плати добре, няма проблем. Колкото повече ти плати, толкова повече ще му хареса. Винаги е така, нали? — Спийди присви устни. — Ще можеш да смениш колелото с нещо по-добро.

— Колелото?

— Виждал съм те с него.

Татко стана.

— Джейк да го духа. Не сме толкова отчаяни, че да работим за прехраната си.

— Напротив — каза Гейбриъл. — Как да не сме?

Татко се запрепъва към вратата.

— Боже, Боже — възкликна Спийди. — Нагоре със задника ли е станал от леглото днес?

— С мама се разделиха.

Спийди кимна.

— Разбирам.

— Моля ви, господин Спийди, какъв е телефонният номер на момчето, което има нужда от уроци?

— Ще ти го дам — Спийди се приближи към него. — Но само ако ми обещаеш нещо. Искам да дойдеш при мен.

— Аз? За какво?

— О, обичам откровените момчета. Гейбриъл, можем да поговорим. Знам какво е.

— Кое знаете какво е?

— Вълненията, които преживяват младите момчета.

— Разбирам. Благодаря — Спийди стоеше неподвижно с химикалката в ръка. Гейбриъл добави: — Ще намина.

— Трябва. Знаеш къде съм. Гарантирам ти, че си заслужава. Ето — той записа на лист хартия името и телефонния номер.

— Още веднъж благодаря.

— Удоволствието е изцяло мое — отговори Спийди. — Имаш приятни обноски. До скоро.

Той се усмихна. Гейбриъл се запита дали Спийди щеше да му се усмихва, ако знаеше истината за „картината на Лестър“. За щастие нямаше нужда да се вижда отново с него.