Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (7)

Глава седма

Събуди се внезапно, като че някой го разтърси. Светна лампата и се огледа. В стаята нямаше друг човек. Запита се дали не е сънувал смъртта, както някога. Не беше това: Гейбриъл не плуваше в пот и не бе изплашен.

Сякаш дочу глас в далечината. Първо си помисли, че баща му е пред къщата и иска да влезе. Щом се заслуша обаче, разбра, че е гласът на Арчи. Брат му имаше съобщение.

— Какво става, Арчи? — попита тихо Гейбриъл. — Тук съм, ако искаш нещо да ми кажеш. По-добре изплюй камъчето, братле — нямам време за губене.

Арчи заговори.

Съобщи му къде е картината и че трябва да я вземе. Ако сега бяха двамата, добави, тъкмо това щяха да направят, да се впуснат в приключение като близнаците в приказките на Енид Блайтън. Само че имаше малък проблем. Арчи информира брат си, че картината на Лестър е скрита в спалнята на мама и, разбира се, мама спи.

Изглежда това не притесняваше Арчи. Обичайните спънки не представляваха трудност за духовете.

След като Арчи му каза къде е картината, Гейбриъл беше сигурен, че брат му не греши. Само там ще да беше. Трябваше да се досети. Когато се наложеше да се скриват разни неща, мама не проявяваше капка въображение. Или може би подценяваше неговата решителност.

Каква решителност?

Седеше в студената и тъмна стая. Единственият доловим звук бе хъркането на Хана: вятърът на неспокойния й дъх профучаваше под вратата и смръзваше глезените му. На момчето му се щеше да се пъхне под юргана и да заспи. Но макар да проклинаше чувството за хумор на Арчи, не можеше да отрече схватливостта на мъртвото момче.

Гейбриъл трябваше да последва ангелския глас.

Изпуши половин джойнт, отвори вратата на стаята си, излезе навън и се спря на площадката. Вратата на нейната стая беше открехната. Откакто той и Арчи бяха бебета, мама оставяше отворено, за да ги чува, когато плачат.

Бутна вратата и влезе в тъмното. Намираше се в стаята ѝ. Чуваше я как диша. Направи още крачка и се удари в невидима стена, залитна и се стовари на земята.

Протегна ръка и разбра, че се е препънал в някакви обувки, големи обувки, подобни на пънове. Не бяха на майка му. Нейните обувки, както добре знаеше, тя винаги нареждаше в редица под прозореца.

Лежеше на пода в спалнята ѝ, неподвижен като труп и почти толкова весел, притаил дъх. Поне беше долу с лице към пода в стаята, където искаше да бъде сега. Отвореше ли очи, мама нямаше да го види, въпреки че можеше, разбира се, да го подуши.

Наостри ухо и долови, че някой спи при нея. Не само тя можеше да се събуди, но също и другият човек — който и да беше той — и тогава четири гневни очи щяха да го порицаят.

Вътре имаше достатъчно светлина, за да успее Гейбриъл да се довлече по пода до подпорите, на които се крепеше леглото. Там отдолу вече можеше да се ориентира. Децата винаги забелязват какво стои под нещата. Дълго време, също като пехотинците и слугите, те виждат света единствено отдолу, добра позиция, откъдето да наблюдаваш как се случват нещата.

Металното чекмедже беше заключено, но преди време, след известно дърпане и ръчкане, цифровият катинар бе поддал. Само че сега трябваше да го направи тихо. Пипаше колкото може по-бавно и внимателно, но катинарът не помръдваше. Доплака му се. Как щеше да налучка комбинацията? Запази спокойствие и започна трескаво да мисли, а после опита — както, изглежда, го съветваше Арчи — последните четири цифри на телефонния им номер. Не се получи. Тогава пробва рождената година на двамата с брат му. Не са ли повечето майки сантиментални? Отвори се. Той успя. Дръпна чекмеджето.

Картината, свита на руло, си стоеше вътре, точно както предвиди Арчи. Гейбриъл я взе в ръка. Сега оставаше само да се измъкне, без да го усетят. Нямаше да е особено трудно.

Понечи да тръгне, когато чу приглушени гласове и дори кикот. После пружината започна силно да се тресе. Не беше уверен, че ще успее да прекоси стаята и да излезе навън незабелязано. Налагаше се да изчака. Дървените крака на леглото се напрегнаха. Те като че ли стенеха, пукаха и бяха готови да се прекършат. Всичко можеше да се срути върху него! Запуши уши с ръцете си. Беше ужасяващо, но Арчи се държеше здраво за него.

Двама на леглото и двама под него преживяваха някак тази вечер. А татко си беше в стаята недалеч оттук. Дали и той беше буден?

Когато отново стана тихо и двойката възвърна нормалното си дишане, Гейбриъл изпълзя изотдолу, занесе картината в стаята си и я разгъна на масата.

Какво видя в нея? Едно едро лице и няколко други дребни лица, животни, линии, цветове, движение. Непроницаемите неща се опитваха да да се прояснят. Имаше действие в нея, кипеше от действие, както и в песните на Лестър, при които на преден план стоеше запомнящата се мелодия и всички й се наслаждаваха.

Добър начин да гледаш една картина, а и каквото и да било, сякаш ти самият се каниш да я нарисуваш.

Гейбриъл отиде до шкафа с материалите за рисуване.

Нощта превали. Той остана буден до сутринта. Работеше. Трябваше отново да закрие огледалото, защото погледнеше ли в него, не виждаше своето отражение, а това на Арчи, същото лице, но с доловими разлики, които не се наемаше да обясни, макар че вероятно очите на Арчи бяха леко по-раздалечени от тези на брат му. Гейбриъл се сети за стихотворението на Силвия Плат „Огледало“, което беше чел в училище. „Не съм жестоко — само честно — / око на малък бог, четириъгълно.“^[1]

За да го държи буден, Арчи му пееше — Моцарт, Синатра, Ела и Джо Кокър. С ръката на брат си върху своята Гейбриъл прерисува картината два пъти. Беше свикнал да копира, знаеше как се прави и му доставяше удоволствие. Сега разполагаше с достатъчно образи за претворяване. Никого нямаше да пропусне!

Сутринта мама го повика на долния етаж.

— Гейбриъл, хайде на закуска!

Един мъж седеше на масата в хола и тръскаше пепелта от цигарата си в чинийка. Гейбриъл трябваше да седне.

— Това е Джордж — представи го мама. — Джордж — Гейбриъл. Не си ли го спомняш?

Двамата се здрависаха.

Кристин шепнеше на Джордж за бара и за кавгата с някакви клиенти. После изпрати Хана на пазар и отиде да се приготви.

— Има ли още чай? — попита Джордж.

На тази светлина Джордж изглеждаше по-млад, отколкото момчето си го спомняше, прехвърлил трийсетте, с дълга тъмна коса и надменни аристократични черти.

— Май да — подсмръкна Гейбриъл.

— Би ли донесъл малко? Не се чувствам много добре. За малко да хвана пневмония оная вечер.

— Какво стана?

— Не си спомням.

Гейбриъл отиде в кухнята и направи чай. Беше уморен. Изкара дълга нощ, а трябваше да ходи на училище.

Усили радиото, прочисти си гърлото, източи шия и се изплю в чая на Джордж. Независимо от това, че добави мляко и захар и го разбърка, сополиво-зеленият чай имаше нездравословен вид.

Джордж беше толкова изтощен, че главата му почти опираше в масата.

Гейбриъл му даде напитката и седна срещу него.

— Какво ще правиш днес, Джордж? — попита го.

— О, идея си нямам. Аз съм художник, така че нищо не се налага да правя, освен да си седя на задника. Не харесваш ли хората на изкуството?

— Мама винаги казва, че не са стока.

— На мен още не ми го е казвала.

— Ще ти го каже — увери го Гейбриъл. — В началото човек доста неща премълчава. Тя например не обича да бъде ограничавана. Повече от всичко обожава свободата. А аз съм й любимецът.

— Уморена е горката. В последните дни не е подвила крак — рече Джордж.

— Така е. Харесва ли ти чаят?

— Да, благодаря.

— Още захар?

— Не.

— Мляко?

Телефонът иззвъня.

— Как си, татко? — попита Гейбриъл.

— Майка ти там ли е?

— Искаш ли да говориш с нея.

Татко се поколеба.

— Нямам нищо против.

— Взима си душ.

Татко като че ли се успокои.

— Значи с теб мога да си поговоря. Ще донесеш ли картината?

— Почти свърших с нея.

— Добре. Ще мина да я взема.

Колко настоятелни стават хората, когато искат нещо!

— Ела — каза Гейбриъл. — Когато ти е удобно, само не сега. Аз ще ти кажа кога.

Джордж сръбна от чая си и започна да кашля и да се дави.

— Боже Господи! — изгъгна той. — Не мога да дишам!

— Кой е това? — поинтересува се татко.

— Хана.

— Тя баритон ли е?

— Да.

— Как пък не. Дай да му кажа нещо на тоя.

— Не ставай глупак, татко.

— Слушай, трябва да ми помогнеш. Не се бави с картината — помоли Рекс.

— Какъв е проблемът?

— Освен че джобните ми са на привършване, не ми остава дълго да живея.

— Болен ли си?

— Западам. Клоня към небитието.

Баща му затвори телефона.

Гейбриъл каза на Джордж:

— Това беше татко. Ще намине.

— Сега ли?

— Може би. Той е музикант.

— Бивш — изсумтя Джордж.

— Човек не губи таланта си. Ако, разбира се, е късметлия да го притежава!

Когато влезе мама, Джордж каза:

— Гейбриъл ми обясни за таланта.

— О, да. Той знае.

— Татко имаше страхотен талант, но преживя нещо ужасно — добави Гейбриъл.

— Да, чух, че паднал по лице — каза Джордж. — Всички го знаят.

— Да му разкажа ли как на татко му се присъни, че го канят в „Ролинг Стоунс“, но като чистач? — поде Гейбриъл. — Трябвало да мете фъстъците на сцената, докато те свирят. После и в гримьорните…

— Остави това — прекъсна го майка му. — Джордж е художник.

Той й се усмихваше.

— Ще те нарисувам, скъпа.

— Не знам.

— Вече се съгласи.

— Не съм напълно уверена.

— Ти си скромна душичка, нали?

— Срамежлива съм. Знаеш, че съм такава, Джордж.

— Знам. Но не винаги си срамежлива, скъпа. Сещам се за оная вечер, когато…

— Престани, моля те.

— Виж тези неща, Гейбриъл.

— Много е малък, Джордж.

— Глупости. Момчетата на неговата възраст са по-опитни от нас. Не съм престарял и си го спомням!

Джордж извади плик с диапозитиви. Гейбриъл отиде до прозореца и ги вдигна на светлината. Бяха рисунки на полуголи, напълно голи и неприлично голи жени с коси в предрафаелов стил; косите им бяха изографисани в неподходящ цвят със спираловидни и хаотични движения на четката.

— Значи се занимаваш с пиар — отбеляза Гейбриъл.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита майка му и се обърна към Джордж: — Адски го бива да изтърси нещо смешно.

— Предрафаелов стил — Гейбриъл се прокашля. — С много цветове.

— Харесват ли ти? — попита Джордж.

— Харесва ми да гледам разни неща — отговори Гейбриъл.

— Харесват ли ти момичетата?

— Понякога.

— Имаш ли си гадже?

— Имал съм пет. В момента нямам.

— Защо така?

— Не намирам време за пълноценна връзка.

— Джордж, не го дразни — намеси се мама. — Джордж работи в Италия. В замък на хълм. Покани ни да му идем на гости. Можем да останем колкото си искаме.

— В долината на река Тибър — поясни приятелят на мама. — Близо до мястото, където дванайсетгодишният Джото среща монаха художник Чимабуе, който го взима в своя манастир като чирак. Пръст на съдбата според мен. В моя квартал е пълно с художници и писатели. Вечер, щом захладнее, сядаме на малкия площад. Местният дърводелец изнася телевизор и ние до късно гледаме филми на открито, пушим, пием, спорим.

Гейбриъл кимна.

Джордж посочи към стената.

— Май някои от тия снимки са окачени доста отдавна. Другото момче кое е?

— Почина преди доста години — отговори мама. — Беше близнак на Гейбриъл.

— Боже Господи, значи са били двама? — възкликна Джордж.

— Да — каза мама. — Двама бяха. Сега не са.

Тя си хапеше устната.

— Елвис също е имал близнак. После тялото му надебеляло двойно.

— Наистина ли? — каза Джордж и попита Кристин: — Искаш ли някоя картина?

— О, да — отвърна мама.

— А ти, Гейбриъл?

— Само ако пасва на тапетите.

Джордж се засмя.

— Ти само художник ли си, или си и бояджия? — полюбопитства Гейбриъл.

Джордж промени цвета на лицето си. Кристин хвърли поглед на малкия.

— Мисля, че трябва да поговорим — рече тя.

— Давай — подкани я синът ѝ.

— Кристин… — обади се Джордж. — Нали щяхме да излезем да закусим?

— Да — отговори тя и се обърна към Гейбриъл: — Нямах предвид сега. Трябва да тръгваш на училище. Друг път ще поговорим.

— Ще си го отбележа в тефтера — каза Гейбриъл.

— Много е устат — вметна Джордж. — Ако имах телбод, щях да му зашия устата.

— Така е. Хайде спри, Гейбриъл.

— Какво да спра?

— Това, което правиш.

След като Джордж и мама излязоха от къщи и Гейбриъл ги видя да поемат надолу по улицата, приказвайки и смеейки се, той отиде при своите две копия. Беше доволен от тях. Беше постигнал целта си.

За да отпразнува случая, извади голямата си музикална кутия в „градината“ — вътрешен двор, покрит с бетон и опасан с ограда с телена мрежа най-отгоре, — танцува и пя, докато се строполи.

След това нави едното копие на руло и го остави под леглото на майка си, щраквайки катинара и превъртайки колелцата с цифрите. Оригинала и другото копие пъхна в един шкаф, в който никой не поглеждаше, пълен със стари играчки и книги.

Смяташе, че майка му няма да си направи труда да потърси картината под леглото, тъй като беше твърде заета с работата си и с Джордж, и с приятелите си.

Тази вечер обаче тя влезе в стаята му.

— Знам, че ти е на грижа скъпоценната картина, ангелче — подхвана тя. — Но аз се прибрах, когато ти беше на училище, измъкнах я от мястото, където я бях оставила на съхранение, и я занесох в работата.

— В бара?

— Да я покажа на хората.

— Да се изфукаш — промърмори той.

— Моля?

— Мамо… — избъбри Гейбриъл. — Хареса ли им?

— Казаха, че е прекрасна.

— А цветовете… одобриха ли ги?

— Разправих им как съм ушила панталони по мой модел на Лестър, с кого съм излизала по кафенетата и ресторантите в Челси. Повечето от хлапетата в кухнята са много малки, разбира се, за да знаят имената на хората, с които бях близка. Както винаги останах неоценена. Някои от тях обаче предложиха много добри идеи какво да правим с картината.

— Какво имаш предвид?

— Как да я изложим, за да се вижда най-добре. Междувременно ще я прибера — каза тя, а когато го погледна, се учуди. — Хайде, недей пак с твоите физиономии.

— Няма, мамо. Стига картината да е в безопасност. Това е най-важното. Сигурен съм, че знаеш как да се грижиш за нея.

— Да — отрони тя малко скептично. — Добро момче.

Сърцето му се разтуптя от гордост. Представи си как всички разглеждат картината. В бара се бяха възхитили на неговото копие на Лестъровата картина. Планът му сработи. Никой нищо не подозираше. Майка му беше доволна, той също.

До известна степен Гейбриъл беше станал почитан художник, макар и за момента анонимен, също като един от асистентите на Рубенс.