Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (16)

Глава шестнайсета

Беше възложено на Гейбриъл да придружи баща си до старата му квартира. Татко не се беше връщал там от няколко дни. Беше отседнал „у дома“.

Когато изкачиха стълбите и бутнаха вратата, татко подуши въздуха и презрително огледа познатия пейзаж. Направи няколко крачки.

— Не желая да докосна дори своите неща. Ще взема да ги зарежа тук. Всичко е покрито с мръсотия. Мама иска да задържа тази стая в случай, че нещата между нас не потръгнат. Но аз мисля, че ще потръгнат, нали?

— Да, струва ми се.

Гейбриъл знаеше, че мама беше продължила да излиза с Джордж. Досети се, че Джордж се е обадил, по скоростта, с която се беше облякла и беше изхвърчала навън. Същата вечер татко позвъни от другия край на Лондон, където работеше. Гейбриъл му каза, че тя е на работа, но татко вече я беше търсил там. Татко продължи да се обажда, докато Гейбриъл си легна и включи телефонния секретар. Тя се прибра късно, но сама, а когато той се промъкна до вратата ѝ, за да надникне вътре, тя беше вперила нещастен поглед в тавана. Това е краят, беше си помислил тогава. Разбра със сигурност, че всичко е приключило, когато тя заряза италианския и започна да си задава въпроса дали е прекалено късно да стане начална учителка.

Татко каза:

— Дори нещата да не потръгнат и тя отново да ме изпъди, няма да се върна в тази стая. Ще спя на улицата или ще живея при някой от учениците ми, ако се стигне дотам. На това място тук е имало моменти — въздъхна той, — когато чувствах, че съм загубил всичко и повече нямам за какво да живея. Онзи път, когато ходихме в ресторанта на Спийди и му продадох картината… Тогава според мен беше най-дълбоката дупка. Надявам се такова нещо да не ти се случва никога, ангелче. Това може да съсипе един мъж.

— Да. Татко, да се захващаме.

— Добре.

Първото нещо, което татко направи, беше да свали картината със стола, която Гейбриъл му беше подарил. Татко я сгъна внимателно и я прибра във вътрешния си джоб.

— Слушай сега — каза той съзаклятнически, — как ще изнесем багажа оттук.

— Моля?

Татко обясни, че тъй като малко закъснява с наема, а няма намерение да го плаща, трябва да използват „аварийния изход“.

Прибраха багажа, свалиха го долу и докато Гейбриъл се правеше на съгледвач, го изнесоха през задната врата на къщата в торби за боклук. През един страничен изход отново се озоваха на улицата. Пикапът, шофиран от стария татков приятел, който беше прибрал вещите му при напускането, пристигна тъкмо когато някакъв човек излезе и ги видя.

Прибраха и останалите таткови вещи от гаража на приятеля му. Същия следобед татковите дрехи, китари и други инструменти, плакати на „Грейтфул дед“ и книги вече бяха отново у дома. Помолиха Хана да помогне; при връщането на всеки отделен предмет тя отронваше по една сълза. Къщата изглеждаше претрупана, а доброто настроение на татко беше досадно.

— Радвам се, че се върнах да поема отново нещата в свои ръце — заяви той и шляпна мама по задника.

— Не обичам да ме пляскаш като старо магаре.

— Стига, Пухчо — каза той. — Не си магаре, ти си моя съпруга.

— Съпруга ли? Ние не сме женени.

— Не се чувствам готов.

— Именно. Още не си пораснал като повечето мъже.

— Просто нямаш чувство за хумор.

— Това е защото никога не казваш нищо смешно.

— Кристин, другите се смеят на шегите ми.

— Дай ми имената и адресите им. Само любезничат, Рекс.

— Защо ще го правят?

— За да им се махнеш от главите по-скоро. Или пък са ти ученици и ти се подмазват…

— Не, уважават ме. Слушай…

Тя каза:

— Май ме хваща мигрена…

Когато Гейбриъл излезе навън и се отдалечи по улицата, гласовете им заглъхнаха зад гърба му. Помисли си, че някога би могъл да пресъздаде историята на родителите си във филм. Само да не се налагаше първо да я преживее реално.

Отиде у Зак, който възкликна:

— Къде изчезна толкова време? Влизай, влизай.

Гейбриъл едва не се строполи вътре.

— Радвам се, че съм тук. Мамка му, отдавна трябваше да дойда.

— Къде беше?

— О, боже, занимавах се с планина от родителски проблеми — въздъхна Гейбриъл.

Зак знаеше от опит колко травмиращо е това занимание. При всяка раздяла на родителите му Зак се опасяваше, че те ще се върнат с още от, както ги наричаше той, „доведените“. Той имаше доведени сестри, братя и чичовци из цял Лондон, както и половин, четвърт и осмина братя и сестри, останки от изконсумирани родителски любови. Понякога се питаше с кого от целия този кръг не е свързан роднински. Майка му например току-що беше родила дете от един бащин приятел, с когото вече не се виждаше.

— Това обяснява нещата — каза Зак. — Страдаш ли? Аз също.

Промъкнаха се навътре в къщата. Скъпите мебели бяха разположени под странни ъгли, по средата на пода беше поставен аквариум със златни рибки, сякаш вещите в къщата бяха стоварени от хамалите преди малко.

— След всяко посещение на специалиста по фън шуй всичко е с главата надолу — обясни Зак. — Казвам ти, родителите са изтрещели.

— Какво искаш да кажеш?

— Смахнати са! Все пак те са просто хора. Всичко им е мътилка на копелетата.

— Моите се събраха отново.

— Живеят заедно? Спят заедно? — Зак го гледаше с възхита. — Как така? Да не го правят заради тебе?

— Моля? Не се ли е случвало с твоите?

— Естествено. Майка ми казваше: „Ако те нямаше тебе, никога нямаше да проговоря с този ненормалник баща ти.“

— Все пак се е омъжила за него.

— Казах й го.

— И тя?

— Точно тогава психиатърът влезе и ме попита дали имам необичайни сънища и сексуални фантазии и аз изтърсих онази история с рибата.

— Не знам — каза Гейбриъл. — Не би ли искал вашите да живеят заедно?

— Това вече е малко вероятно, след като баща ми стана мека китка. В училище децата постоянно ми говорят какви са педалите и тям подобни.

— Да, кофти. Но още по-кофти е, когато си помислиш, че и ние можем да станем като родителите си, не мислиш ли?

— Не съм се замислял за това — отвърна Зак. — Господи, това е някакъв ад, който ни очаква. Според мен човек не трябва да се жени.

— Никога не се жени!

— Само чукай и работи!

— Чукай и работи!

Къщата на Закови беше много по-голяма от тяхната, имаха зимна градина, която гледаше към градината. Гейбриъл нагласи статива си, а Зак се захвана с репликите във филма; беше им приятно да са заедно. Накрая Гейбриъл му каза, че е получил първата си поръчка за картина, портрет на Спийди. Зак беше заинтригуван и по-късно същия ден Гейбриъл взе картината от стаята си и показа на Зак докъде е стигнал.

Зак се дръпна да я разгледа и накрая каза, че картината се получава страхотна. Спийди изглеждаше като розов пудел, спечелил награда. Гейбриъл трябвало да го нарисува с панделка на гърдите или дори на дюкяна.

По-късно, докато Зак четеше на Гейбриъл последния вариант на сценария, а Гейбриъл нахвърляше рисунки и бележки, при тях, както си им беше навикът, нахълта някакво момиче. Рамона беше шестнайсетгодишната приятелка на един от „доведените“ на Зак. Тя имаше вид сякаш би могла да бъде една от танцьорките на Дега. Тъй като Гейбриъл никога не би могъл сам да я заговори нормално, той се посъветва с Арчи, неговият личен душеприказчик.

Арчи каза на Гейбриъл да си затвори устата и да се държи спокойно, съблазнително и любезно. Напомни му за нещо, което беше казал Джейк. „Ако станеш режисьор, не само ще имаш шанса да говориш надълго и нашироко за това колко са скапани другите режисьори, за книгата, която си прочел, или за филмите, които си направил, докато хората те слушат със зяпнали уста, но ще имаш и момичета. Ще разбереш колко много жени харесват камерите.“

Гейбриъл съобщи на Рамона:

— През лятото ще направим късометражен филм. Не искаш ли да участваш — или поне да се явиш на кастинг?

Красивите й устни криеха език на змия.

— Защо си мислиш, че искам да бъда актриса? Да не ти приличам на ексхибиционистка? Дай ми сценария и ще му хвърля едно око.

— Ще му хвърлиш едно око, значи.

— Точно така. Дано не е някакъв боклук.

Гейбриъл я беше зяпнал. Преди да си тръгне, тя го целуна по бузата.

Същата нощ Гейбриъл и Зак до късно работиха над сценария, писаха, правиха списък на актьорите, разиграваха различни сцени и пробваха музика за филма. В моментите, когато Гейбриъл се изкушаваше да изостави проекта за филма, тъй като му се струваше прекалено хаотичен или прекалено незрял, той се сещаше за Лестър, клекнал на колене и лакти на пода, най-сериозно съсредоточен върху правенето на рисунка и няколко думи.

На сутринта, докато Гейбриъл и баща му закусваха заедно, татко се опита да говори за учениците си, което се оказа трудно, тъй като Хана беше решила да изнесе цяло представление. Тя беше паднала на колене и търкаше пода като мъченица в краката на Христос, като от време на време вдигаше умоляващ поглед към своя работодател. Гейбриъл никога досега не беше я виждал да почиства каквото и да е, отдолу или отвътре, но сега човек спокойно можеше да използва вместо чиния коя да е плочка или да оближе всяка фуга. Татко се почувства неловко: макар да беше свикнал жена му да работи в негово присъствие, всеки друг предизвикваше у него неудобство. Все пак той си оставаше привърженик на егалитаризма.

— Благодаря ти, Хана — казваше той — фраза, която беше чул да се използва във филмите от представителите на висшата класа, като се надяваше с това някак да я отпрати. Тя обаче възприемаше тези думи като израз на благодарност, към която скоро се пристрасти, и започна да следва татко навсякъде с леген, пълен с препарати за почистване, в търсене на още признание.

Когато мама се прибра, Гейбриъл отиде при нея и й каза насаме, без излишна подигравка, че досега Хана се е грижила за него добре, но вече не е същата.

— Прав си — отвърна мама. — Тук стана претъпкано. Ще трябва да си отиде.

— Не можеш ли да я уредиш някъде?

— Да. Имам една идея. Ще се обадя по телефона.

После накара Хана да си облече най-хубавите дрехи. Докато двете с притеснената Хана излизаха, мама спомена на Гейбриъл, че Спийди си търси домашна прислужница. Бяха се запътили към неговото жилище.

— Чудесно — каза Гейбриъл и смигна на Хана. — Господин Спийди. Бих го препоръчал в някои отношения.

— Нима? — попита мама. — Че как така?

— Стари познати сме. Татко ни запозна.

— Но защо?

— Просто минахме оттам. И… аз го рисувам.

Беше я убедил да не дава на Спийди своето копие от картината на Лестър, а да я остави за него. Тя се съгласи, но без да знае какво прави той заедно със Спийди.

Сега тя спря и каза:

— Какво правиш?

Той се страхуваше да й каже, не знаеше защо. Сякаш не вярваше, че има право на личен живот или че човек може да скрие нещо от родителите си.

Каза:

— Според мен той изглежда приятно. Получава се доста добре. Използвам много розово и…

— Вече си нарисувал портрет на Спийди?

— Малък. Почти е готов.

— Къде е?

— У Зак. Защо се изненада?

— Нищо, ъъ, особено ли не се е случило?

— Не.

— Странно.

— Не е.

Тя го набюдаваше.

— То си зависи от теб. Не виждам защо да не нарисуваш Спийди, ако ти е приятно. Но защо не си ми казал?

— Беше на работа.

— Ясно — каза тя. — Ти си вече едно независимо мъжле с характер. Това е добре. Така трябва да бъде. — Тя отвори вратата. — Хайде, Хана. Ще те уредя.

Мама все още поклащаше глава.

Когато се върнаха, Хана изглеждаше доволна и започна да си събира багажа. На Спийди му трябваше помощ; щеше да я наеме веднага.

Мама каза:

— Предполагам, че задълженията й ще се свеждат до поддържането на постелката за йога.

— И храненето на кучето.

— Ходил си в апартамента му?

— О, да. Мамо, нямаш ли ми доверие?

— Мисля, че не трябва да ти се доверявам — отвърна тя. — От опит знам, че няма да направиш нищо, което не желаеш. Къде си тръгнал сега?

— У Закови — да работим върху филма.

— Добре, синко, работи и живей.

— Благодаря, така ще направя.

Гейбриъл отиде у Зак да разгледа картината. Понякога сядаше пред нея и я гледаше по цял час. Не беше сигурен, че картината е завършена, но беше толкова уморен от нея, че вече не можеше да я гледа през собствените си очи.

— Мисля, че е готова — каза той най-сетне. — Повече не мога да направя.

Зак помогна на Гейбриъл да я занесат у тях. Гейбриъл имаше нужда от присъствието на Зак, когато я покажеше на мама и татко; мислеше си, че може би ще бъдат по-меки в чуждо присъствие.

Докато Гейбриъл подготвяше картината, мама и Зак седяха на масата и си говореха. Мама винаги беше харесвала Зак и обичаше да клюкарства с него най-вече за неговия особен семеен живот, който тя обичаше да сравнява със своя.

После Гейбриъл се качи при баща си, който пишеше една от своите „студии“, както ги наричаше. Гейбриъл беше забелязал, че татко обича учениците да се обръщат към него с „д-р Бънч“. Това е като „Каунт Бейси“^[1] и „Доктор Фийлгуд“, а? — каза Гейбриъл.

— Нещо такова — отвърна баща му кисело.

Гейбриъл каза:

— Татко, искам да видиш нещо. Една моя картина. Не е нещо велико, но става. Обичам да рисувам, но предпочитам да правя кино.

— Ти си знаеш — отвърна татко. — С каквато и творческа дейност да се занимаваш, аз съм „за“. Какво има на картината?

— Спийди.

— Моят приятел Спийди?

— Да.

— Къде е?

Гейбриъл заведе баща си да я види. Зак и мама бяха там.

— Ето я — каза Гейбриъл.

Татко я погледна, свали си очилата, пак ги сложи, пристъпи напред, после отстъпи назад.

Понеже Спийди мечтаеше да бъде звезда, Гейбриъл беше направил картината във вид на широкоекранен филмов кадър. Беше тясна, като размазан, мигновен бегъл поглед. На заден план, още по-размазани, се виждаха пълният ресторант, футболисти, рок-звезди и забързани сервитьори. Виждаше се и картината на Лестър, окачена на стената.

— Става, нали? — каза Гейбриъл. — Исках да уловя забързаността на Спийди и на заведението. Смятате ли, че…

— Кристин — каза татко, — знаеше ли за това?

— Донякъде — отговори мама. — Учудвам се колко много ми харесва картината. Страхотна е. Това е важното.

— Остави картината — каза татко. — Изобщо не говоря за нея. Говоря за този човек… за Спийди.

— Ти си го запознал със Спийди — каза мама. — Не е ли така?

— Така е, признавам — рече татко. — Гледам да го запознавам с всички. Искам да опознава света. Не искаш да стане като тъпаците, завършващи държавните училища, нали?

— Рекс, за какво говориш? — каза мама. — Май пак се връзваш за някаква глупост.

— Говоря за това защо не се занимава с учение. — Татко се обърна към Гейбриъл и го хвана за ръката. — Видял си се със Спийди без моето знание?

— Рекс — каза мама.

— Искам поне веднъж да каже истината. Боже мили, всичко в този дом се е обърнало с главата надолу, докато ме е нямало! — рече на Гейбриъл. — Ти нищо не знаеш! Човек като Спийди ще ти смъкне гащите с поглед!

— Не се е доближавал до гащите ми.

— Извадил си късмет.

— Татко, а какво мислиш, че прави учителят по религия по цял ден, освен да си пъха ръката където не бива? Викаме му „Божията ръка“. Със Спийди сме приятели.

— Приятел! — присмя се татко. — Нима?

— Доста време те нямаше вкъщи — каза Гейбриъл. — Не знаеш всичко, което се случва.

— Така си е — каза мама.

— Може би ревнуваш, че двамата със Спийди сме си поговорили — добави Гейбриъл.

— Господи! — каза татко. Беше си запушил ушите с ръце. — Какви глупости!

— Но, татко — каза Гейбриъл. — Само кажи какво мислиш за картината! Моля те!

— Остави ме на мира! — каза татко. — Писна ми от картини! Не разбирам какво става!

Мама се засмя. Изпитваше удоволствие да види татко унизен, както и гнева му, който следваше след това.

Татко ги изгледа и излезе навън, бесен, както му беше обичаят. Този път обаче се върна скоро със стреснат и уплашен вид.

— Какво е станало? — попита Гейбриъл.

— Те… те ме подгониха.

— Кой?

Татко влязъл до средата на кръчмата, а любимата му бира вече пристигала, когато израженията на бившите му приятели, извърнали се към него, му напомнили как при последната си среща с тях им показал средния си пръст.

Татко се приближи приведен до прозореца и надигна глава като перископ.

— Гледай. Пат е отвън. Копелето ръкомаха! Иска да изляза!

Мама застана до него.

— Ти си ужасен. Какви здравеняци.

Докато Гейбриъл и татко си седяха вътре, мама излезе и ги засипа с обиди, от които онези веднага подвиха опашки и си тръгнаха.

— Благодаря — целуна я татко.

Татко погледна портрета на Спийди още веднъж и повече не го спомена.

Няколко дни по-късно Гейбриъл и Зак занесоха готовия портрет в апартамента на Спийди, където на вратата ги посрещна Хана.

— Как я караш тук, Хана? — попита я Гейбриъл.

— Хладилник винаги пълен. Мистър Спийди добър към мен — каза тя. — Праща мен уроци по английски. Но куче мръсно.

— Така са нещата тук — отвърна Гейбриъл.

Спийди чакаше в друга стая. Гейбриъл беше увил картината с плат. Двамата със Зак я поставиха на статив, а Хана трябваше да дръпне плата. Моментът настъпи.

— Окей, Спийди — провикна се Гейбриъл. — Когато Спийди се появи с възбуден поглед, Гейбриъл викна: — Давай, Хана!

— Юху! — провикна се тя.

И картината остана гола.

Истинският Спийди беше вдигнал ръце към лицето си; трепереше и се кискаше като ученичка, която очаква оценката от изпита си. Той свали ръцете си, утихна и се загледа продължително в картината. После я заобиколи, сякаш очакваше да открие нещо и на гърба ѝ. Всички чакаха да проговори.

Накрая той каза:

— Но краката ми не са съвсем стъпили на пода.

— Не — каза Гейбриъл. — Но… те не… те не винаги са в пряк досег със земята.

— Не… но можеше да…

— Да какво? Да ги направя по-дълги? Идеята е, че сякаш летиш над всичко — обясни Гейбриъл. — За мен ти се плъзгаш по повърхността, разбираш ли?

— Да. Така е. Все едно обирам каймака.

— Именно.

— Много находчиво.

— Благодаря.

— Аз ти благодаря, Гейбриъл. Хана — шампан!

— Кво?

Гейбриъл въздъхна.

Те пиха шампанско и си стиснаха ръцете.

На другия ден щяха да поставят портрета в рамка и да го окачат в ресторанта.

Спийди щеше да го отпразнува с вечерно парти в чест на Гейбриъл.

— Трябва ли да поканя и родителите ти? — попита той.

— Трябва — отвърна Гейбриъл. — Но дай да измислим някой ден, в който ще бъдат възпрепятствани.

Спийди се засмя.

— Далновиден си — каза. — Далече ще стигнеш.