Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (14)

Глава четиринайсета

Тя дълго щеше да се приготвя. Той щеше да й помогне. Разбра, че събитието е важно, защото мама си бе пуснала „Ride a White Swan“. Сутринта тя извади от гардероба роклята на Оси Кларк — онази, която Кларк уши специално за нея през седемдесетте, когато работеше за него — и я закачи на корниза. Двамата стояха и й се възхищаваха. Днес беше денят за тази рокля, която сега й бе малко тясна в кръста. Потупваше се по корема, или „тумбака“, както го наричаше. Така или иначе, партито вече беше започнало.

Днес щеше да ходи на вечеря у Джейк Амблър с татко, който бе толкова ентусиазиран, че по предложение на сина си покани собствената си съпруга да го придружи.

— Ама че работа.

Мама си слагаше грим в банята. Двамата знаеха, че недалеч от тях татко също се приготвяше в стаята си. Той час по час слизаше тичешком на долния етаж и ги информираше какво прави.

— Когато с Рекс живеехме заедно, той все се мъчеше да ми затвори устата. Сега ме води на това парти, за да приказвам. Чудя се защо така изведнъж настоя да отида!

Най-напред щяха да се срещнат в някакъв шикозен бар, мама щеше да прегледа външния му вид и да го предупреди да не прекалява с алкохола. После щяха да отидат на вечерята. Не знаеше кога ще се приберат. Радваше се, че ще излиза и че след два-три дни ще започне работа в „Сплитс“. Гейбриъл отдавна не я бе виждал толкова въодушевена.

Чувстваха се успокоени след отминалата вечер. За пръв път от доста време Гейбриъл и мама прекараха вечерта заедно. Бяха отишли в пещероподобния, лъскав супермаркет, който скоро отвори врати наблизо и работеше денонощно. Там заедно с хляба можеше да си купиш филми, книги и компютри, да обядваш или да си вземеш цяла риба. Вкъщи си сготвиха и вечеряха. Тя му разреши да си пийне шампанско. После звънна телефонът. Джордж каза, че иска да намине.

— Моля те, ела по-късно — прошепна тя. — След като малкият си легне.

Джордж вероятно беше наблизо, защото след няколко минути почука на входната врата.

Гейбриъл нацупен си отиде в стаята, като предполагаше, че Джордж ще остане да спи у тях и на двамата с мама няма да им бъде приятно да се мотае наоколо. Но мама и Джордж вдигнаха грандиозен скандал. Тя се опита да го склони да идат в кръчмата в края на улицата и там да поговорят, но Джордж, който беше пиян, настояваше да си тръгва с таксито, което чакаше отвън. Галеше мама, като не спираше да повтаря, че е „сложно“.

— Джордж, моля те, кажи ми за какво говориш! Дай ми шанс! Мислех, че връзката ни се развива добре! Ти ми пишеше всеки ден.

— Не съм готов и никога няма да съм готов да понеса проявите на буржоазната почтителност.

— Имаш предвид детето, нали!

— Ти непрекъснато само за него говориш! — извика Джордж и изхвръкна навън.

— Ревнуваш!

— Сигурно. Вие сте едно сплотено малко семейство! Ще се чуем!

Тя изтича след него на улицата, умолявайки го да се върне. Гейбриъл гледаше през прозореца как Джордж я отблъсна, сякаш пъдеше куче, което се опитва да го ухапе.

За момент тя остана да лежи на пътеката пред къщи, отпуснала глава на тротоара. Вдигна очи и видя, че Гейбриъл я гледа, изправи се на крака, тръсна глава и влезе при него. Той я прегърна.

Облякоха си пижамите, мушнаха се в нейното легло, гледаха „Фрейзър“ и ядоха шоколадови бонбони от запасите за „спешни случаи“.

— Ти не го харесваше, нали?

— Съвсем малко — отговори тя.

— Е, ако е прекалено сложно…

— Ти беше „усложнението“.

— Аз бях извинението.

— Млъквай сега, гледай как Фрейзър и Найлс ще…

Гейбриъл ближеше бонбона си.

— Щеше ли да се пренесеш у Джордж, ако той ти беше предложил?

Тя дълго се замисли.

— Може би.

— Дори ако аз не бях съгласен?

Тя го милваше по косата, което той мразеше.

— Не е твоя работа да проваляш живота ми. Грижих се за теб и ти си вече голям. Изпълних дълга си. Сега мога да се погрижа малко и за моя живот, нали?

— Окей, окей — каза той. — Съжалявам, че така стана.

— От друга страна, мисля си, че любовта е увлечение за младите. Ще я карам и без нея — няма друг начин. Но не и без да общувам от време на време.

Сега мама седеше пред тоалетката и си обуваше чорапогащника.

— Кои обувки ще си сложиш? — попита я Гейбриъл.

— Сега ще ти покажа.

Тя взе един плик и извади отвътре чифт лачени обувки.

— Откъде ги имаш?

— Типичните обувки за седемдесетте години. Една колежка колекционира стари дрехи и ми ги даде назаем. Харесват ли ти?

— Отиват ти.

— Мислиш ли?

— О, да.

— Вдигни тия ципове, моля те.

Гейбриъл избърса треперещите си ръце в дънките и направи това, което мама го помоли. Зърна лицето си в нейното огледало, като я наблюдаваше как си намества обувките на краката.

— Сега баща ти щеше да каже: „Коте в чизми“. — Двамата се разсмяха. Тя целуна Гейбриъл. — Утре сутринта ще ти разправям как е минало. Ти какво ще правиш сега?

— Ами, ще си остана вкъщи с Хана — приближи се до прозореца, хвърли поглед наляво и надясно към улицата и се прозя. — Ще догледам филма на Полански и ще си лягам.

— Лека нощ, ангелче.

— Приятно прекарване без мен.

След като мама излезе, Гейбриъл си събра материалите за рисуване и тъкмо се преобличаше, на вратата на стаята му почука Хана.

— Влез.

— Сигурно е станала грешка, господарю Гейбриъл.

— Каква грешка?

— На вратата чака шофьор, а навън е спряла лъскава кола.

— Неуместно е да смяташ, че е станала грешка.

— Какво значи това неумес…

— Виж го после в речника.

Взе си раницата. Беше сложил в нея и една малка кама. Нали беше ходил на училище, знаеше как да се оправя. Не че се притесняваше.

— Гейбриъл, тази кола наистина ли чака за теб?

— Имам важна среща. Нито дума на никого, иначе…

— Не, не, господарю Гейбриъл. Никаква ряпа на хоризонта. Да лъсна ли… обувките ти?

— Не, благодаря, маратонките са ми нови. Би ли ги извадила от кутията, а после нанижи връзките, моля те — после добави: — Тази вечер трябва да направя това, Хана, а ме е страх. Обещал съм. Обаче ме е страх, наистина ме е страх. Досега не ми се е случвало подобно нещо.

— Иди — насърчи го Хана. — Иди и го направи.

— Да. Права си.

— Но не закъснявай.

— Няма. До скоро.

Шофьорът държеше вратата отворена и пое раницата на Гейбриъл. След като се настани на меката, бяла кожена седалка, той мярна Хана да стои на прага с увиснала уста.

— Господине — обърна се Гейбриъл към шофьора, — бихте ли усилили музиката?

Те профучаха по „Уестуей“, после нагоре по „Ледброук гроув“ и „Портобело роуд“, и през ситито. Откараха Гейбриъл в квартал с тесни улици и стари халета. Там живееше Спийди в преустроена промишлена сграда. Тухлите бяха остъргани от мръсотията, а улуците боядисани в синьо.

Качи се с асансьор.

На най-горния етаж Спийди отвори вратата с решетка и го поздрави.

— Добре дошъл, маестро!

— Благодаря, Спийди!

— Разгледай навсякъде! Гледката! Реката! Розовото канапенце! Ох, каталясал съм, от часове чистя къщата. Икономът ми го няма, отиде да си смени пола.

— Аха, ясно.

Гейбриъл премина през завеса с пластмасови мъниста и се озова на площадка с изкуствена трева. По-нататък се мъдреше пухкаво бяло килимче. Предстояха още изненади.

Гостенинът се разхождаше из къщата. Спийди колекционираше предмети, от които всеки нормален човек би се отвратил, мислеше си Гейбриъл — например порцеланови кученца или пластмасови куклички Тачър и всякакви джунджурии с мигащи лампички. Гейбриъл не можеше да схване дали са купени от магазините за сувенири или от галерии. Той обичаше да се обърква. Дори му допадаше да мрази някои неща, но това тук…

— Любопитно ли ти е? — каза Спийди.

Гейбриъл забеляза купчина книги за порнография, изобразително изкуство, архитектура и дизайн. Сякаш виждаше огромен шоколадов кейк. Искаше час по-скоро да го погълне.

— Мога ли да идвам чат-пат при теб? — попита той.

— Винаги си добре дошъл — отговори домакинът.

— Тая музика ми харесва. Какво е това? Все едно тракат влакове.

— Стив Райх.

— Кой?

— Вземи диска — предложи му Спийди. — Татко ти със сигурност го знае.

— Татко си пада по ар-енд-би. Благодаря все пак. Дай да започваме.

— Какво да си сложа, Гейбриъл?

— Любимите ти дрехи. С каквото искаш да се покажеш.

Спийди хвана ръката на Гейбриъл.

— Ох, не знам. Никога не мога да избера. Ела ми помогни.

— Нямам много време — отбеляза гостенинът.

— Ясно — нацупи се Спийди.

Докато Гейбриъл се приготвяше, Спийди отиде да се преоблече. Както си стоеше там, гостенинът се стресна от тайландското момче или момиче с гладка кожа, облечено в саронг и гримирано, което щом зърна Гейбриъл, хукна към банята и повече не се появи.

Когато решиха какво ще си облече, както и цвета на червилото, Спийди зае поза в шезлонга, на който имаше възглавнички с лика на Елвис. Гейбриъл малко се изненада от позата на Спийди, който се бе излегнал с ръка под главата, все едно се печеше на плажа.

Ако така виждаше себе си, така и Гейбриъл щеше да го нарисува. А после, ако Спийди не харесаше картината, негов си проблем.

Разярена мъхната топка пребяга през стаята.

— Тук има плъхове, Спийди.

— Да не си го пипнал! — изписка Спийди. — Искам да нарисуваш и моя красавец Ксавие на картината. Едно време хората са ги рисували заедно с къщите, конете им и всичко останало.

— Не мога да рисувам кучета. Твоето не стои на едно място и ще излезе като таралеж. Спийди, ти и без кучето изглеждаш царствено.

— Наистина ли? Окей, ще ти се доверя за…

— Точно така.

— Но да сме наясно, ангелче, тая картина няма да я качвам на тавана! Ще я изложа на витрината на ресторанта. Искам портретът да прилича на мен, но да е по-хубав. Нали знаеш. Не желая недостатъците ми да бъдат увековечени.

— Че ти какви недостатъци имаш?

— Колко си мил! В момента кой е любимият ти художник?

— Лукиан Фройд.

— Но той е много… реалистичен. А аз съм вегетарианец — Спийди избухна в смях. — Шегуваш се, сто процента. Голям майтапчия си, хлапе. Нали няма да пропуснеш халката?

— Къде е тя?

— Сега ще видиш, бейби. Минутка. Отвори очи.

— Уау!

— Нали ти казах.

— Сигурно боли.

— Това беше идеята. Искаш ли и ти?

— Аз съм решил да се татуирам. Пантера или нещо такова.

— Къде?

— Хайде да не ти обяснявам, Спийди.

— Правилно. Тогава вдигам ципа.

— Вдигни го.

Седнал на стол с дамаска с животни, Гейбриъл искаше да приключи бързо и се захвана с подготвителната част. Разполагаше с няколко часа, понеже майка му щеше да се прибере късно. Трябваше да се върне преди нея, в случай че алкохолът я разнежи и няма кого да вземе в обятията си в два часа през нощта.

— Мога ли да кажа нещо? — пророни Спийди. — Много се вълнувам.

— Ти винаги се вълнуваш.

— Сега е различно. Какво предпочиташ — клюка или автобиография? — Гейбриъл се усмихна, а Спийди продължи: — Значи и двете. Щом ще ме рисуваш, налага се да ме опознаеш. И така, миличък, когато бях на твоята сладка възраст, станах любовник на Джими Макенроу. Тогава той гонеше четирийсетте и беше един от най-добрите поп-мениджъри за времето си. Помоли ме да му асистирам и аз му асистирах, бейби. Запознах се с всички звезди. О, Гейбриъл, аз винаги съм искал да стана звезда. Но така и не успях.

— Спийди, ти си звезда в ресторанта.

— Там съм шефът. Това е друго. Хората искат нещо или ме знаят от миналия път. Джими беше ексцентричен, но тръгна по пътя на доста от нашите хора. И аз натам вървя. Все пак имам доста време. Всички от шоубизнеса идват от гейския ъндърграунд. Знам, че ти не си мека китка, Гейбриъл, което е голяма загуба, но аз няма да ти посегна, бейби. В известен смисъл ти все пак си от нашите.

— Благодаря.

— Когато скъсах с Джими…

Спийди не спираше да дрънка. Държеше се сякаш е на сцена. Ако можеше и да не си проточва постоянно шията, за да поглежда към картината…

— Не мърдай.

— Боли ме — оплака се Спийди. — Не мога да седя неподвижно. Ти трябваше да ми позираш!

Това дразнеше Гейбриъл, но той вече изпитваше толкова силна погнуса след всеки щрих, че му идваше да скъса картината и да я стъпче или да избяга оттук. Съзнаваше, че няма да постигне желания резултат. Вината не беше на Спийди — в него се преплитаха наивност и хитрост, интелигентност и суета и в този смисъл представляваше привлекателен обект за рисуване. Но Гейбриъл започваше да проумява, че всеки опит да се прави изкуство е ограничен от задръжки, страх и самоненавист. Той се блъскаше в заключена врата и вратата бе самият Гейбриъл.

Накрая му стана приятно, като забеляза, че по пода се търкалят десетина смачкани топки хартия. Стига за днес. Повече не можеше. Но знаеше какво да прави сега.

Гейбриъл обяви, че е готов да си върви, а Спийди му каза, че колата го чака отвън, но и той трябва да отиде донякъде. Момчето седна и послуша музика, докато Спийди отново се преоблече.

Колата ги закара до къщата на Джейк Амблър. Вътре светеше, в просторните ярко осветени стаи се движеха фигури.

— Ще влезеш ли? — попита Спийди, щом колата спря. — Ще те запозная с разни хора. Какво има? Страх ли те е?

— Би трябвало, но не ме е страх. Тази вечер всичко ми е позволено. Не си мисли, че не смея да вляза през онази врата и да се забавлявам, да си бъбря с хората часове наред. Но моите родители в момента са вътре, а си мислят, че съм си вкъщи и спя.

— С кого?

— Де да имаше с кого.

— Ама наистина ли мама и татко са заедно вътре? Нали бяха…

— И нито дума по нашия въпрос.

— Заключвам си устата, прибирам си крилата и си бия шут в дупето. Дай целувчица, обръснал съм се.

— Малка, Спийди, в знак на благодарност.

— Мм… мм… ти си ми ванилова възглавничка, бейби — Спийди го гледаше. — Като завършиш картината, ела у нас на вечеря. Имам приятели, които биха се радвали да се запознаят с теб. По-културни са от мен. Аз съм си един глупав стар гей, който сервира хамбургери и не е прочел нито една книга през живота си. Те могат да ти разказват за какво ли не, ще ти отворят очите за много неща.

— Благодаря, Спийди, с удоволствие ще дойда. Внимавай…

Пред тях спря кола. Вратата се отвори и отвътре излезе Лестър, бодър и целеустремен, а след него се показа Карим Амир в черен костюм. Лестър се запъти към къщата. На прага го посрещна Джейк. Гейбриъл зърна в коридора Карло, който гледаше как Лестър се приближава към тях.

Карим отиде до колата на Спийди и провря главата си през прозореца.

— Здравей, слънце — изчурулика Спийди. — Пак ли си пускаш дълга коса? Отива ти.

— Вярно ли?

— О, да. Чудна ти е косата. Това е Гейбриъл. Кинорежисьор. Баща му е свирил с Лестър, а после и с Чарли.

— Късметлия. Приятно ми е, Гейбриъл. — Карим подаде ръка на момчето. — Спийди, влизаме ли? — попита Карим.

— Хайде — Спийди изведнъж се стегна. — О, боже, вижте — самата Мариан Фейтфул! Колко се вълнувам! Ще се отъркам за малко в суперзвезди тая вечер. После отивам на сауна. Там човек може да изкара цяла нощ.

— И аз искам да обиколя тия места.

— Искаш ли? Навсякъде ще те заведа. Ще те взема под крилцето си. Ще поговорим, бейби.

Гейбриъл каза:

— Спийди, Лестър може и да не ме помни, ако случайно се сети за мен, ще му благодариш ли, моля те, от мое име за картината и за това, което ми каза?

— Разбира се.

Спийди се отдалечи заедно с Карим, като се задъхваше и ситнеше крачки.

Гейбриъл слезе от колата и се подпря на парапета пред къщата, вторачи поглед към сияещата като пещ зала, но почти нищо не долови.

— Какво ще кажеш? — обърна се към Арчи. — Не беше зле, а? Чудесна вечер си изкарахме, нали?

За пореден път се запита колко ли различно щеше да бъде, ако Арчи беше жив, и как двамата щяха да си влияят един на друг, да се обичат и да се мразят. Арчи му липсваше.

Гейбриъл видя някакъв прислужник да затваря капаците на прозорците.

Не беше толкова късно, колкото си мислеше, и той помоли шофьора да направят една обиколка из Лондон. Гейбриъл си представяше как решетката на лимузината се хили като озъбена акула, докато поглъщат града. Като пораснеше, щеше да фучи из града с колата си заедно със своите приятели.

Докато минаваха покрай забележителностите, Гейбриъл се замечта за бъдещето, представи си приключенията, които го очакваха, филмите и сценариите. За актьорите, музикантите и продуцентите, с които щеше да работи, за интервютата, които щеше да даде и какво казва по телевизията; мечтаеше си къде ще живее, представи си какви партита ще устройва, удоволствията, по които ще си пада, и жените, които ще среща; питаше се дали ще работи в Америка или не, какви грешки ще допуска, които може да са му за урок, и кои ще избягва. Също като Лестър, непрекъснато щеше да върши очарователни неща!

Колко хубаво място е Лондон, помисли си. Тук всичко може да се постигне! Стига да го желаеш достатъчно силно!

Разбира се, Гейбриъл си представи, че може и да се провали, както баща му напоследък. Много хора искат да станат известни, но колко от тях притежават упоритостта и непоколебимата решимост? За колко хора това се оказва жизнена необходимост и въпрос на живот и смърт? Той беше твърде малък, за да е предпазлив. Преливаше от надежда и от амбицията на неудържимите желания. Беше готов и да се захване за работа. Наскоро му хрумнаха идеи за два-три проекта, но нямаше време да ги обмисли от всички страни. Изгаряше от нетърпение да пише и да рисува. Сега осъзна колко скучно му е било вкъщи. Край на самотата и на грижите за родителите.

Прибра се и си пусна дисковете, които Спийди му даде. Легна си щастлив, но едва затворил очи, му се присъни кошмар.

Седеше в един автобус с майка си и с Арчи край ковчега на татко. Както обикновено, имаше и други пътници. Кондукторът поиска да провери билетите им, но майка му нямаше пари. Семейството не можеше да си позволи да наеме катафалка, с която да откарат тялото на татко в гробищата. После духът на татко седна до тях, като държеше ръката на Арчи и им казваше да не се тревожат. Джордж, приятелят на мама, махаше от прозореца, а около главата си имаше ореол.

Гейбриъл извика, но това не помогна. Никой не чуваше.

Пипна нещо меко. Някакъв човек наяве. Напълно объркан, той се протегна да светне нощната лампа. Но нечия друга ръка го изпревари.

Беше татко в официален костюм и с папийонка — увиснала като прецъфтяващ нарцис. Беше поизмачкан и вонеше на алкохол и цигари. Около устата му имаше трохи от нещо като шоколадов кейк.

— Тъкмо се връщаме от купона. Не се притеснявай. Всичко е наред. Заспивай пак, ангелче.

— Ти си вкъщи. Наистина си ти. Но защо си тук?

— Утре първо на теб ще ти обясня.