Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (5)

Глава пета

Едва-що прекрачил прага на къщата, Гейбриъл се разбъбри, забравяйки, че Хана разбира малка част от думите му. Искаше поне да й покаже картината, но се съмняваше, че творчеството на Лестър е познато в далечната планина Слуз или в планинското градче Бронхит близо до Херния.

Беше напрегнат и уморен. Събитията през последните два дни толкова го бяха възбудили и объркали, че се чувстваше сякаш бе изкарал два рождени дни наведнъж, без торта.

— Къде е мама?

— Какво?

— Мама. Жената, която живее тук. Къде е?

— Работа — осведоми го Хана. — Да купува храна да яде ти, мързелан.

— Забравих. Рано ли ще си дойде или ще закъснее?

— Закъснее.

Още не беше свикнал майка му да не си е вкъщи. Така или иначе, не му се искаше да се мотае, без да върши нищо и тя да му липсва.

Каза на Хана, че има домашни, качи се в стаята на мама и потърси дрехите и гримовете от концерта на Лестър. Не успя да намери дрехите, но изрови износено кимоно, почти като това, с което беше облечен в хотела. Не бе съвсем подходящо за зимата и трябваше да си сложи тениска отдолу, но заприлича на Лестър повече отпреди. После отиде в стаята си, за да си пусне албумите му и да разгледа внимателно картината. Нарисува музиканта и записа в скицника всичко, което си спомняше от думите му днес, например: „Ако знам къде отивам, как бих могъл да се изгубя?“

Надраска няколко скици, за да илюстрира изреченията. Съзнаваше, че не е достатъчно да обожаваш Лестър подобно феновете, които си мислеха, че като си боядисат косата в цвета на неговата коса, ще се сдобият със способностите му. Ако Гейбриъл искаше да постигне нещо сам, то не се ограничаваше само до боядисването на косата. Трябваше да следва Лестъровия пример и да следва свой собствен път.

Събуди се от гъдела на косата ѝ. Като беше бебе, тя винаги така го събуждаше, тръскаше коси върху него, смееше се и го подлудяваше.

— Как беше? — попита тя.

След като се разсъни, той дочу музика от долния етаж. Мама пак беше поканила „приятелите си“ вкъщи. Косата й миришеше на цигари.

— Как беше кое?

Не му се спеше много и беше в състояние да използва класическата юношеска защита: неведение, отричане и лъжа.

— Знаеш какво. Престоят ти при татко.

Тя седна на крайчеца на леглото, отметна завивките и започна да го гъделичка.

— Недей, моля те — изгука той. — Мамо!

— Какво си облякъл?

— Намерих го някъде.

— Все те влече към маскиране. Разкажи сега какво се случи.

— Приятно беше — отговори колкото можеше по-равнодушно.

— Уредил ли си е нещо?

— Не съвсем.

— Значи положението не е добро?

— Не е лошо.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам — парира въпроса Гейбриъл.

— Тогава татко какво ще прави?

— Знаеш го. Има тук-там познати.

Мама изсумтя и се разсмя.

— Като барманите в „Нешвил“? В магазина за алкохол на нашата улица търсеха човек. Там го знаят. Там би могъл да изкарва някакви пари, преди да им ги даде пак за алкохол. Но дали ще се навие? Той пи ли?

— Не бих казал.

— Наркотици?

— Знаеш, че вече не взимам.

— Не ти, глупчо, той! — мама направи жест с ръка, сякаш го удря през лицето. — С това шега не бива.

— Извинявай.

— Ако баща ти продължава да го прави, когато си при него, ще му забраня да те вижда.

Гейбриъл се ослушваше да чуе Арчи, но той си мълчеше.

След натрупания опит с разпитите от страна на родителите му момчето се чудеше дали ще може да развие качества на дипломат. Родителите на Зак скоро се бяха развели и Гейбриъл научи за трудностите на посредника в един развод. Когато запалената лампа на родителското любопитство беше обърната към децата, общо взето, установеният принцип на поведение сред тях не беше по-различен от от този на престъпниците, разпитвани в полицията: „Не казвай нищо. Не издавай нищо — всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб.“

Последното нещо, което родителите искаха да чуят, беше истината. Изречеш ли я, можеш да си навлечеш и наказание. Гейбриъл се учеше, но ситуацията беше сравнително непозната.

— Татко не е само такъв. Лестър много се зарадва да го види — улови се, че казва той.

— Кой Лестър? Лестър Джоунс? — попита мама.

— Той ми подари една своя картина.

— Лестър не е виждал баща ти от години. Фантазираш ли? Помня, когато каза на учителката си в училище, че съм паднала във вулкан.

— Не беше ли?

— Може би. Гейбриъл, откъде знаеш, че Лестър много се е зарадвал? Не ми казвай, че и двамата сте ходили при него.

— Да.

— Къде е отседнал?

Синът й започна да описва почти невидимия хотел, но мама не го слушаше. Тя го погледна внимателно.

— Да, наистина сте ходили при Лестър — заключи мама. — Още имаш по очите от моите сенки. Нали?

— Зеленото е нашият цвят, си мисля.

— Не и това крещящо зелено. Нищо няма да излезе от тая работа.

— Сигурно. Но той каза, че съм талантлив.

— Хората от шоубизнеса постоянно дрънкат глупости. Някога казваха същото и за баща ти. Много фънки бил. Кьопав е, ако ме питаш.

— Не останах с впечатление, че Лестър само се преструва на любезен — каза Гейбриъл важно като училищен директор.

— О, така ли? За каква картина говориш? Покажи ми я. Няма такова нещо.

— Кристин! — извика глас от долния етаж. — Има ли още?

— Кой е това? — попита Гейбриъл.

— Един приятел. Трябва да слизам.

Момчето стана от леглото и разви картината. Показа й я, а мама дълго я разглежда.

— Наистина ли е негова? Къде ще я държиш?

— Татко много я харесва. Тя ще разведри стаята му.

— Стаята има ли нужда от разведряване?

— Той дори няма снимка на Арчи.

— Така ли? Съмнявам се дали изобщо вече мисли за него.

— Стените в стаята на татко са толкова мазни, не знам как ще се закрепи — рече момчето.

— Значи не можеш да я окачиш там. О, не, в никакъв случай.

— Но аз първо ще я сложа в рамка.

— Нали каза, че там е мрачно?

— Кристин! — подвикна друг глас.

— А това кой е?

— Друг приятел.

— Мамо, можеш ли да минеш в стаята му и да обереш прахта?

— О, как пък не! — възкликна саркастично тя. — Още утре сутринта. Той има предостатъчно време.

— Не искаш ли да го видиш?

— Защо да искам?

— В кофти форма е — майка му мълчеше. — Мисля, че би искал да те види.

— Не работи, нали? — попита тя.

— В момента не. Зает е… мисли.

— Какво прави? — престори се, че се задавя.

— Премисля нещата — повтори синът ѝ.

— Премисля! Ха, ха, ха! — разсмя се силно. Повтори думата няколко пъти. — Премисля! — на всяко произнасяне на думата майка му виеше неестествено.

Накрая взе картината.

— Ще я взема назаем.

— Мамо…

— Искам да я покажа на приятелите ми — някакви възражения?

— Татко ми помага да решим какво да я правим.

— Бас държа, че ти помага. Какви предложения има?

— Още не знам.

— Тази вечер със сигурност няма да му е необходима. Нито когато и да било, ако аз я взема.

— Какво?

— Моля те, нека им я покажа.

— Но при условие да не дишат в нея.

— Не се притеснявай. Тия типове и бездруго едва дишат.

Кристин взе картината и излетя от стаята.

Гейбриъл нахлузи чехлите си и бързо я последва.

В хола беше доста тъмно, но момчето успя да види, че двамата приятели на мама изливат някакви бутилки в гърлата и върху ризите си възможно най-бързо.

Вратата към тясната кухня беше отворена. Мъждукащият черно-бял телевизор на Хана осветяваше очертанията на солидната й селска фигура, загърната в одеяло.

Двамата мъже спореха.

— Работата е там, че… — говореше единият.

— Случаят е съвсем различен — контрираше другият. — Дрънкаш пълни глупости…

— Сега ще те убедя, Джордж — каза неговият приятел, като му се закани с юмрук. — Стой спокойно и ме чуй.

Мама показа картината като учителка на ученици.

— Вижте това, некадърници. Картина на Лестър Джоунс, рокзвездата. Едно време го познавах. Уших му едни памучни панталони. Беше в така наречения от нас период на „индийския ресторант“.

— Чуйте… — обади се мъжът на име Джордж.

— Знам какво ще кажеш — прекъсна го другият. — И ако го кажеш, ще се бия до смърт, само и само да не го чуя…

Мама изключи музиката, прибра пепелниците и чашите от масата и разположи картината.

Посочи към Гейбриъл.

— Това е синът ми.

— Забравих, да, беше ни казала, че имаш син.

— С какво се е навлякъл? — попита другият.

— С кимоно — обясни мама. — Остави сега това. И така — Лестър Джоунс е нарисувал тази картина за теб, нали, Гейбриъл?

— Не съвсем, мамо. Татко му е стар приятел. Лестър ми каза, че татко е бил един от най-добрите музиканти, с които е свирил. Татко е пишел музиката, наистина. Лестър вече е бил започнал картината, когато двамата отидохме при него…

— Добре, добре. Няма да слушаме лекция, все едно сме в галерия „Тейт“. Знаете ли, че Лестър Джоунс си падаше по мен едно време — каза мама. — Преди години. Мисля, че искаше да станем гаджета.

— Трябвало е за него да се омъжиш — подхвърли единият от мъжете.

— Поне нямаше да си плащам пиенето!

— И нямаше да излизаш с нас — отбеляза другият.

— Хайде — подкани ги тя, — погледнете я!

Двамата мъже послушно се помъчиха да съсредоточат погледи върху картината. Единият усилено разтриваше очи, за да му се проясни гледката.

След малко единият попита:

— Какво е това?

Другият отвърна:

— Зарежи го…

— По-добре само да пее.

— Ама вижте де! — подразнено каза мама. — Само искам да я видите.

Единият смушка другия, за да млъкне. Пулеха се печално и безмълвно в картината, докато горящото въгленче от цигарата на единия падна върху платното като изсъхнало листо. Гейбриъл, който ги наблюдаваше, скочи и очисти пепелта, преди тя да прогори картината. Пепелта излетя в скута на другия мъж.

Гейбриъл съжаляваше. Картината можеше да предизвика голям чудесен пожар. Огънят можеше и него да докопа. Мама щеше да го изгаси, увивайки го в чаршафи като мумия. Той щеше да си почива в леглото седмици наред. Защо беше толкова приятно да си представяш как се разрушават най-ценните неща?

— Добре — обади се мама. — Стига толкова! Друг път! — обърна се към приятелите си: — Така или иначе, талантлив е.

— Лестър може да пее, без съмнения. „Ха, ха, каза клоунът!“

— Не е негова тая картина — категоричен беше другият. Гейбриъл подуши тлеещата пепел в скута на мъжа. — Това е…

— Гейбриъл имах предвид — уточни мама.

— Кой? — не разбра мъжът с горящите панталони. Беше ококорил очи, държеше чатала си с една ръка, а с другата тупаше панталоните.

— Това момче — това момче пред вас!

Мъжете насочиха очи към привидението Гейбриъл. Когато майка му се ядосаше, двамата с баща му обикновено се стряскаха. Но тези тук бяха спокойни и я зяпаха с отсъстващ поглед. Явно бяха взимали нещо, не беше само алкохолът причината да не схванат какво става. Гейбриъл се озадачи. Знаеше това-онова за наркотиците — като всяко хлапе в днешно време, — но все пак не проумяваше защо хората си причиняват тази вреда доброволно.

Кристин се обърна към сина си:

— Ей, хрумна ми нещо! Я им покажи колко си талантлив! Ще ни нарисуваш ли? Да, и тримата, тук, сега! Иди си вземи моливите и нещата. Чудесна идея!

— Не ми се рисува, мамо. Уморен съм, а утре съм на училище! Трябва да си лягам!

— За пръв път говориш така! Не се муси!

— Не може ли само да изпея „Помисли за себе си“?

— Че защо? Ние си имаме музика. Много сме доволни, че Лестър те е похвалил.

— Давай — подвикна единият от мъжете.

Другият се изсмя.

— Хващай се за работа, малкият!

Гейбриъл се качи горе и си взе нещата за рисуване.

Когато се върна, се разположи в ъгъла на стаята и скоро мама и нейните приятели със замрежени погледи, които пиеха, викаха и ходеха в банята да вършат нещо тайно, като че ли забравиха за него.

Той рисуваше бързо с пастели, както сега обичаше, размазвайки контурите с пръст, за да пресъздаде задимената стая. По някаква причина сцената му напомняше за един художник, когото харесваше, Тулуз-Лотрек, който на шестнайсет години вече бил създал петдесет платна и триста скици. Щом си припомни това, Гейбриъл влезе в неговия стил.

След малко майка му се сети за него.

— Дай да погледнем! Добре ли се получи?

Занесе скицника в другия край на стаята и включи една нощна лампа.

Внимателно разгледа рисунката, изобразяваща уморена жена на средна възраст с черни чорапогащи, която дърпа нагоре полата си, и дебели надменни мъже в тесни жилетки, които гледаха снизходително.

Гейбриъл стоеше до нея и забеляза, че мама си бе свалила индийския пръстен, който татко й подари. Не беше годежна халка — във всяко друго отношение двамата живееха като буржоа от търговската класа, но принадлежаха към поколение, което не сключваше брак. Татко бе завел мама да види Тадж Махал и там й купи пръстена. „Не в ресторанта, а в двореца в Индия“, обичаше да уточнява. Гейбриъл не беше виждал досега майка си без пръстена.

Понечи да го отбележи, когато единият от приятелите й каза:

— Напрежението ни убива — давай да видим рисунката!

Приближи се до майката на Гейбриъл, сложи ръка на рамото й и я опипа по задника. На момчето не му харесваше как я докосва, но нямаше търпение да чуе мнението му за рисунката си.

Онзи се изсмя и се обърна към Гейбриъл:

— Не можа ли да ме направиш по-красив, дяволче такова! Приличам на глиган!

— Интересно защо! — вметна другият.

— Гледай пък теб на какво те е направил — каза първият. — Приличаш на пица в микровълнова печка!

Кристин грабна рисунката, сгъна я и я сложи на масата.

— Няма ли да си лягаш, мамо? — попита Гейбриъл.

— Да, да, след малко.

Тя придружи сина си до леглото на горния етаж, като забрави да го целуне, понеже усилено мислеше за нещо друго.

— Тези мъже нямаше да допаднат на татко — каза Гейбриъл.

— Не е негова работа. Вече нищо не е негова работа.

Доста по-късно входната врата се хлопна. Мъжки глас отекна откъм улицата. После се счупи бутилка. Мама влезе в стаята си и всичко отново утихна.

Гейбриъл чу хленчене и излезе на стълбищната площадка. Вратата на мамината стая бе отворена.

Тя седеше на високото легло почти гола, само по бельо и с една обувка. Явно беше изтощена, едва се крепеше. Ръката, с която се подпираше на леглото, все поддаваше. Другата й ръка беше между бедрата.

Гейбриъл дочу глас, но в началото не беше сигурен откъде долита. Най-накрая разбра, че единият от мъжете на пода с клюмнала на гърдите глава си пееше и се мъчеше да си съблече ризата.

Момчето го подкрепи да се изправи.

— Това е на Джордж — изфъфли той, сочейки към леглото. — След малко ще се покатеря и ще завладея. Но първо отивам до тоалетната.

— Насам — упъти го Гейбриъл. — Дай ми ризата си.

— Благодаря, сър. Да не би случайно да сте крадец на ризи?

— Не.

Преди онзи да се опомни къде се намира, момчето го заведе на долния етаж, отвори входната врата и го изблъска на замръзналата улица. Бързо заключи и загаси лампата.

Гледайки как мъжът си разкопчава дюкяна по средата на улицата, Гейбриъл се провикна през пощенската кутия:

— Има външна тоалетна! Ей там вляво! Не забравяй да пуснеш водата! Внимавай — зад теб идва кола!

Не беше виждал майка си толкова пияна. След като тя притихна, Гейбриъл видя, че след малко ще се изтърси на земята. Покатери се по стълбата, обви ръце около нея и издърпа тежкото й тяло навътре в леглото. Тя не усети как синът й навлече горнището на пижамата ѝ, но докато Гейбриъл закопчаваше копчетата ѝ, мама започна да го целува и да го нарича „скъпи“.

— Аз съм, Гейбриъл — каза той.

Устата й бе отворена. Вече дишаше тежко.

Можеше да я нарисува. Не му трябваше скицникът. Щеше да запомни тази сцена.

Гейбриъл зави майка си и я целуна за лека нощ.