Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (11)

Глава единайсета

До ресторанта на Спийди се стигаше пеша за трийсет минути.

Зад кадифеното въже, ограждащо неприкосновения червен килим пред „Сплитс“, набъбваше нетърпелива опашка. Гейбриъл забеляза, че вътре хората се спират, за да погледат „картината на Лестър“.

Въпреки че беше тръгнал с ентусиазъм, когато пристигна в „Сплитс“, той започна да си мисли, че е най-добре да се прибере вкъщи, да си легне и да захлупи глава с възглавницата.

Тъкмо да поеме обратно, отвън спря лъскава кола и от нея слязоха двама мъже и две жени, които се стараеха да привлекат погледите на останалите. Гейбриъл видя да се приближават до въжето и да ги съпровождат през навалицата до вратата. Той беше сигурен, че ги познава отнякъде, но докато се сети кои са, те се изгубиха от поглед.

Заедно със събралото се множество Гейбриъл наблюдаваше през прозореца как Спийди със ситни крачки изприпка до тях с обувките си на високи токове, проточи шия, за да долепи бъбрещата си уста до лицата им, и ги заведе до една маса.

Настани ги, а когато след две-три минути отново се появи, хвърли поглед към Гейбриъл.

— Искаш ли да влезеш, красавецо? Ще влезеш, нали?

Преди Гейбриъл да свари да каже нещо, Спийди го грабна за ръката, откачи кадифеното въже и поведе момчето през навалицата. На Гейбриъл това му хареса. Помисли си, че може би ще свикне да бъде привилегирован.

Спийди седеше близо до него на „работната си маса“. От това разстояние Гейбриъл можеше да забележи бледия нездрав цвят на лицето му досущ като на дневна луна. Момчето много се радваше на топлото отношение на Спийди към него.

— Какво мога да направя за теб, Гейбриъл?

— Благодаря ви, че свързахте татко с Джейк Амблър. Ходихме у тях и показахме на хлапето му това-онова.

— Така ли? Това хлапе е чалнато, казах ли ти? Разправяха, че отвъртяло шамар на психотерапевта. Единствената музика, която познава, е от упражнението с петте пръста. Ха, ха, ха!

— Няма значение. Това за татко е изход от тежкото положение. Доста се беше депресирал покрай мама и всичко останало. Всъщност отиваше към дъното.

— Много жалко. Знам — тези неща са в състояние да те съкрушат. Та това ли става около теб напоследък?

— Това май.

— Мдаа. Искаш ли сок, приятел? Бира? Сладолед? Не си сигурен? А една келнерка?

Спийди го наблюдаваше.

— Точно сега предпочитам сок.

— Един портокалов сок! — провикна се той към бара, сигурен, че ще го чуят. — Значи просто минаваше наблизо? По всяко време си добре дошъл.

— А опашката?

— Не се притеснявай за това. Направо влизай. Добре изглеждаш. Харесва ми как си разделил косата си на две. Странно — ти си толкова рус, а вашите са тъмнокоси. Отдавна познавам родителите ти. Много свестни хора — не спираше да говори. — Чувстваш се самотен, а? В неделя следобед. Преживял съм безброй самотни неделни следобеди, в които по телевизията няма нищо за гледане, освен „На изток от рая“. Мисля, че някак целият ми живот така се стече, че да прескачам неделните следобеди, след които, разбира се, идва училище в понеделник. Няма какво да ми разправяш — знам как се чувства едно хлапе.

— Така ли?

— Един приятел води школа по творческо писане за младежи и веднъж ми разправя как накарал студентите си да напишат есе за детството си. Всички до един разказали как са били унижавани от родителите си. Виждаш ли?

— Аа — възкликна Гейбриъл. — Значи е нещо обичайно?

— Абсолютно. Виж, виж, Гейбриъл — ей там.

Спийди посочи масата, на която седяха четиримата от лъскавата кола.

— Това е Чарли Хироу. Не го ли позна?

— Той ли е това? Доста по-стар е, отколкото си мислех.

— Аха. Баща ти е свирил с него. До него е училищният му приятел Карим Амир, актьор, наполовина индиец, току-що излязъл от психиатрична клиника. Участвал е в онзи страхотен филм с многото пясък, не му помня името, Джейк Амблър му беше продуцент. Веднъж в „Гага“ имаше кулпарти и Чарли изсвири „Killing for Dada“ със старата си банда. Карим стана и подхвана да пее. — Спийди доближи глава до ухото на Гейбриъл: — И знаеш ли какво — не е клюка — всички го разправят…

— Какво?

— Майката на Чарли и бащата на Карим били любовници преди години. Карим ми каза, че веднъж ги хванал на калъп в задната й градина в Бекънъм.

— Уау. Обичам тия стари истории. Всеки се познава с всеки.

— И ти скоро ще познаваш всички. Така стават нещата. Аз ще се погрижа за това. Тя почина. Мисля, че и бащата. Не съм сигурен. Ще проверя в един стар брой на „Хелоу!“. Искаш ли автографи от тях? Да ви запозная ли? Ще те заведа да те представя.

Гейбриъл хвърли поглед към Карим и Чарли, и двамата толкова фриволни и погълнати от себе си.

— Може би по-късно — каза Гейбриъл. — Хрумна ми нещо. — Той се наведе напред. Арчи беше с него и му вдъхваше сила. — Щеше ми се да погледна картината на Лестър.

— Ето я там, приятелче. Под лампата. Можеш да идваш и да й се наслаждаваш когато пожелаеш. Ще ти сложим фотьойл да ти е по-удобно. Тук е „свърталище“ на художници.

— Лестър Джоунс не подари картината на татко. На мен я подари. Даде ми я, защото му станах симпатичен. Но хората не го знаят, Спийди. Не ставаше дума за пари. Даде ми я безплатно — подарък.

— За какво говориш?

— Лестър ми каза, че съм талантлив.

— Наистина ли? И за какво имаш талант?

— За рисуване. За правене на филми. Знам как да го правя — сигурен съм — и с това смятам да се занимавам. Много от творците в днешно време хич не ги бива. Аз искам да съм най-добрият, господин Спийди.

— Когато пораснеш ли?

— Да. Тогава.

— Уаа. Оценката на Лестър за мен е предостатъчна.

— От татко е дошло, нали разбирате, той също има талант. От него съм го наследил.

— Не. Ако наистина го притежаваш, талантът си е само и единствено твой, не го забравяй. Можеш да наследиш стара вратовръзка, но не и дарба, убеден съм в това — Спийди гледаше момчето. — Да не мислиш, че не съм пробвал да пиша сценарии и да правя филми? Часове наред седях на бюрото, без да шавна, поне на мен ми се струваше, че са минали часове, и нищо не можех да измисля! Досега съм писал само чекове!

— За някои хора фантазирането е съвсем естествено. Не е нужно да се лее пот и кръв. Просто се кефиш и си представяш това-онова!

— С теб може да е така, Гейбриъл. Но с мен не е. Или ако нещо ми дойде в главата, знам, че вече съм го виждал в по-добър филм, отколкото аз бих направил, и няма смисъл да го записвам. Ти си късметлия, господин Гейбриъл — Спийди сниши глас. — Всички идиоти в тоя бар се пънат да пишат сценарии. Нито един няма лоша история в чекмеджето си. Но колко от тях в края на краищата са готови да ги предложат за филмиране? Те може и да са грамотни, но не им е по силите да си изкарват хляба с писане. Ако ти го постигнеш, значи си върхът. Познавам ги аз хората на изкуството. Те са егоисти. Обсебени са от себе си. В желанието за успех няма нищо очарователно, то е постоянна и неутолима жажда. Ето така хората стават звезди.

— Господин Спийди — прекъсна го Гейбриъл.

Момчето забеляза, че за разлика от повечето хора, Спийди говори без прекъсване, но, изглежда, нямаше нищо против събеседникът му да вметне нещо. Когато слушаше, той имаше възможност да огледа ресторанта и да дава знаци с ръце.

— Смятам, че Лестър ще се подразни, ако види картината си тук — продължи Гейбриъл. — Татко не трябваше да ви я продава. Тя всъщност не е негова. Татко е добър човек, но беше отчаян и депресиран и живееше в една дупка. Призна, че е постъпил неправилно. Съзнава, че е допуснал грешка.

Гейбриъл започна да вади всички банкноти и монети от джобовете си и да ги слага на масата.

— Какво правиш?

— Вземете ги, господин Спийди. Моля ви, нека да откупя картината.

— Чакай малко. Лестър щял да се подразни, казваш. И на кого му пука? Да върви по дяволите. Той има всичко, което един мъж може да поиска. Лестър е важна клечка и дори не си плаща данъците. Защо му е да се притеснява за някаква си картина? Като може да си нарисува още. Тази сигурно му е отнела не повече от десет минути. Хайде, двайсет, с думите и каквото е там другото.

— Безпокоя се за картината.

— Как можеш да се безпокоиш за тая проклета картина?

— Не съм сигурен, че е изложена на подходящо място.

— Където се намирам аз, там е подходящото място за която и да било картина. Бъди сигурен в това, скъпи. Какъв е проблемът, Гейбриъл?

— Господин Спийди…

— Ако толкова много си искаш картината, сигурно има причина.

Спийди седеше близо до момчето. Спийди галеше коляното му и ръката му пълзеше нагоре по бедрото. Гейбриъл чу Арчи да пищи. Гейбриъл му каза да не го приема дълбоко. Май беше свикнал да говори така в училище, нали? И по-лоши неща щеше да усвои по-нататък.

— Вие я купихте. Разполагате с много пари. Но все пак, Спийди, какво мога да направя за вас?

— Моля?

— Какво мога да направя за вас?

Спийди допря опакото на ръката си на челото, сякаш загубва съзнание.

— Това, миличък, е въпросът, който чакам цял живот! Ще ми дадеш ли малко време да си помисля? — Спийди бе ококорил очи и се задъхваше. — Ама и ти си хлапе и половина, а! Ха, ха, ха!

Край тяхната маса мина Чарли Хироу и Спийди го хвана за ръката.

— Ей, Чарли, Чарли…

— Какво става, Спийди?

— Запознай се с Гейбриъл. Най-новият ми приятел. — Чарли повдигна вежди. — Не е това, което си мислиш. Казах приятел, не захарче. Баща му е Рекс Бънч, китаристът. Свирил е с теб в „Пуш“.

— Сигурно, ама как да се сетя, като всичко ми е изфирясало — каза Чарли и допря ръка на рамото на Гейбриъл. — А, сещам се нещо. Изнасяхме концерти на открито и вечер, когато застудееше, краката на Рекс изстиваха. Включвахме електрическа печка в гримьорната, та баща ти да се стопли. Щом се сгрееше, вече можеше да свири. Не винаги се държеше изправен на краката си, но го биваше със струните.

— Да, добра жица вадеше. Как е Карим? — попита Спийди.

— Вече е добре. Лестър пише някаква тежка музика за новия му филм. Скоро му се роди син, Харун го кръстиха, викат му Хари. После ще се жени.

— Парти ще има ли?

— Мисля, че да.

— Къде?

— В „Ментал“, ако не бъркам, или може би в „Анус“ — Чарли прошепна: — Спийди…

— Кажи?

— Изпрати онази сервитьорка да ми поиска автограф. Кажи й да се прави, че не разпознава Карим и да не го моли за нищо. Помоли я също така да ме целуне. Твоите момичета раздават целувки, нали?

— Разбира се — Чарли се засмя. — Няма проблем. — Когато музикантът се отдалечи, Спийди каза: — Симпатяга. Няма капка талант, но е суетен колкото Клеопатра! И е акъллия — Спийди посочи с пръст: — В онази витрина са концертните му панталони. — После продължи: — Ясно, Гейбриъл. Разбрах те. Ти ме разчувства, още се вълнувам.

— Е, какво ще кажеш?

— Ако част от мен ти принадлежи, тогава част от теб пък принадлежи на мен. Но коя част? — Спийди изглеждаше опасно замислен. — Какво по-точно искам да направиш за мен?

Спийди тъкмо щеше да го каже, очите му грейнаха и продължиха да греят.

— Защо ме гледате така втренчено? — попита Гейбриъл.

— Усмивка до ушите! — възкликна Спийди. — Слушай сега.

Когато се изприказва, Спийди изправи папката с менюто на масата и направи на Гейбриъл една линия кока „за из път“.

Гейбриъл я опита и след кратко колебание каза:

— Не, благодаря. Настинал съм. Следващия път. Но съм ви признателен за всичко останало.

След няколко минути той видя как една от сервитьорките откачи картината от стената. Уви я в плътна амбалажна хартия, направи дръжка от канап и я подаде на Гейбриъл.

— Заповядайте, сър. Това е за вас. Ще можете ли да я носите?

— Мисля, че да.

Гейбриъл помаха на Чарли и на Карим, но Чарли подписваше парче хартия, а Карим стана и напусна масата.

Спийди стоеше на входа и държеше вратата за Гейбриъл.

— До скоро — рече той. — Нямам търпение.

— До скоро — отговори Гейбриъл. — Аз също.

— Пази се. Няма да ме преметнеш, нали?

— Няма.

— Добре. След две-три седмици ще ти се обадя.

— Ще чакам с нетърпение — каза Гейбриъл.

— Супер.

— Супер.