Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (3)

Глава трета

Гейбриъл се събуди сам в леглото, дръпна настрани мърлявите мрежести пердета и изтри пролука в прозореца. Времето беше ясно и безоблачно.

Предположи, че татко е станал рано, за да се измие и обръсне, преди да се образуват опашки пред баните. Вратата се отвори и Рекс влезе с чай и изстинали препечени филийки, които Гейбриъл, седнал в леглото, изяде бързо.

Момчето почти бе забравило дългото тежко охкане, кашлянето, ломотенето и самоукорителното мърморене, с което сутрин татко слагаше начало на деня. После Гейбриъл си събра багажа, докато баща му обрязваше бакенбардите си с тъпа ножица пред едно мътно огледало. Малкият забеляза, че ръцете на баща му треперят. Еуфорията му от предишната вечер беше изместена от безпокойство — започна да дърпа космите от носа и от ушите си, плезейки език като гущер.

Както се взираше в огледалото, изведнъж каза:

— Виж, и аз имам акне. Тук, под носа ми е пълно с пъпки. Още малко и ще изляза в пенсия, а имам повече пъпки от теб.

Гейбриъл се чувстваше напрегнат, като гледаше баща си.

— Все едно ще ходим на посещение на някой крал или принц — отбеляза той.

— Да, с тази разлика, че Лестър е извоювал позицията си със собствени усилия, а не с усилията на всички останали. Да се чудиш как може да живее по този начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Като свободен човек. Той може да си купи къща във всеки град по света. Да разглежда глетчери и пустини, когато му скимне. Да се срещне с когото и да било. Ако поиска, при него ще дотърчат учени, музиканти и психолози. И защо е така?

— Защо?

Татко обясни важно, че Лестър притежава онова единствено нещо, за което всички жадуват, нещо по-рядко от рубин или дори от способността да печелиш пари — силата в центъра на света, която поражда ценните и важните неща. Въображението или талантът. Дарбата.

Никой не бе прозрял, дори и днес, откъде произлизат и как функционират тези умения или сили. Също като любовта, дарбата не ставаше насила, не търпеше потискане, прехвърляне или анализ. Разбира се, този, който успееше да разбере как да я открие и развие, получаваше в отплата повече от всеки друг в човешката история. Как можеха Гейбриъл и баща му да не се уплашат?

— Какво има, татко?

Рекс оглеждаше внимателно сина си.

— Загащи си ризата. Не можа ли да си вземеш по-хубави дрехи?

— Нали дойдох само да те видя.

Рекс дръпна малкия за косата.

— Не се ли решеш?

— Знаеш, че изобщо не я пипам. Суеверен съм!

— Среши се! — нареди татко. Гейбриъл бутна гребена на баща си в тъмнорусия безпорядък и вдигна глава.

— Няма голяма разлика — отбеляза татко.

— Махни тоя джойнт — каза Гейбриъл. — Какво щеше да каже мама? Тя винаги ме предупреждава за тия неща.

— Прав си — съгласи се баща му, скривайки цигарата зад гърба си. — Време е да вървим.

Взеха колелото на татко, което беше завързано с верига за един парапет наблизо, и Гейбриъл се покатери на рамката с раница на гърба. Винаги се качваше на татковото колело или яхаше своето след него.

— Пълен напред — обяви Гейбриъл, както обичаше да прави, когато двамата поемаха нанякъде заедно.

— Приготви се да се разделиш с мустаците си! — отговори татко.

Гейбриъл вече тежеше и се налагаше баща му да се изправи на педалите с вдигната глава, сякаш се опитва да хвърли взор в далечината. Момчето си помисли, че ако си сменят местата, ще се движат по-бързо, но моментът не беше подходящ да рискува да обезкуражи баща си.

Провираха се в уличното движение и стигнаха до по-чист, не толкова занемарен квартал на града, където колите бяха по-бързи, сградите по-красиви, а хората облечени в скъпи дрехи по мярка и с модерни прически.

Татко заключи колелото на уличен стълб в края на улицата. После тръгнаха пеша или „на крак“, както казваше татко. Той не искаше да ги виждат, че пристигат при Лестър с раздрънкано колело, макар Гейбриъл да се чудеше баща му кой по-точно си представя, че ще ги забележи. Не смяташе, че Лестър ги чака на улицата пред хотела.

— Ето тук е — на лицето на татко се изписа почуда. — Виж. Казах ти.

Гейбриъл последва погледа на баща си. На тротоара пред хотела, в който вероятно ги чакаше Лестър, се бе скупчила тълпа.

— Хайде — подкани го Рекс. — Да започваме.

Когато се приближиха, Гейбриъл забеляза, че навалицата се състои от множество мъже и жени на различна възраст, навлекли дрехите, с които Лестър се контеше преди двайсет и пет години, сякаш Господ карикатуристът бе направил така, че след него да се мъкнат пародийни подражатели и по този начин озаптяваше гордостта му.

По-малко биещи на очи, но по-застрашителни бяха двайсетината фотографи с набор от апаратура, прикрепена към тях с каишки. Някои бяха застанали върху будки, за да си осигурят по-добра гледка към обекта, който имаше вид на тухлена стена.

Въпреки че беше слисан от всичко това колкото сина си, на татко му бе и приятно.

— Така беше в старото време, момчето ми — приближаваха се. — Където и да идем, тълпи от народ махаха, крещяха и искаха да ни пипнат.

— Дори и теб ли?

— Опасявам се, че дори и мен, кретен смотан. Аз постигнах успех твърде млад. На двайсет и пет имах всичко, което може да употреби един млад човек, а и доста неща, които не може.

Двамата се поспряха край гъмжилото. Фотографите се обърнаха и впериха погледи в бащата на Гейбриъл, вдигайки своите никони и канони, а обективите им щръкваха.

— Извинете — каза татко.

Никой не помръдна. Озадачена пауза.

— Този кой е? — извиси се глас.

— Кой е? Кой е? — питаха други.

— Никой, никой не е — прозвуча авторитетният отговор най-накрая.

— Никой — повториха като ехо.

Въздишка на разочарование се разнесе сред събралите се.

— Ние не сме никой — Рекс го хвана за ръката и прошепна: — Ако ни попитат нещо… отговаряй „Без коментар“. Разбра ли?

— Без коментар — повтори Гейбриъл.

— Точно така. А щом се срещнем… с Лестър де…

— Да?

— Не приказвай много.

— Да не говоря ли?

— Е, малко може — кожата на татко бе плувнала в пот като стените в стаята му. — О боже — изпъшка той. — Много време мина оттогава!

— Това ли е хотелът?

Гейбриъл виждаше само дълга, тъмна и висока стена със зелена врата.

— А кое друго?

Те се провряха през тълпата. Момчето забеляза, че феновете имат същите лица като Лестъровото, леко променени, сякаш прочутият певец им бе оставил в наследство старото си лице, понеже вече не се нуждаеше от него.

— Без коментар — рече напевно татко.

— Без коментар — промърмори Гейбриъл.

Никой нищо не ги попита.

Вратата се отвори и мъж в сиво я задържа, докато двамата влязат.

— Харолд Стептоу? — попита татко.

— Харолд ви очаква — заяви мъжът.

Рекс прошепна на сина си:

— Лестър винаги използва това име в хотелите.

Прекрачиха прага и вратата се затвори след тях.

Един зад друг, двамата се озоваха в почти празно място.

В хотела цареше дълбока тишина. Беше много изискан и сякаш нямаше какво да нарушава изящната строгост на нищото, натрупано върху нищото, с изключение на бяла ваза на невидим рафт с едно-единствено бяло цвете.

В далечния край дребни фигури с тъмносиви пижами и чехли започнаха бавно да се изправят, досущ китайци, излизащи от хипноза.

Младо момиче тръгна към тях.

— Лестър ви чака — каза тя, бледа, леко задъхана и по-възрастна от момента, когато бе започнала. — Елате насам.

Докато вървяха след нея, Гейбриъл си помисли колко лесно би било да изчезнеш в тази шир на нищото, после забеляза, че момичето следва линия от сиви камъчета по земята. Приближиха една чисто бяла стена и тя изведнъж сви вляво, премина под арка и пое по коридор, където тук-там срещаха бодигардове в черно, охраняващи Лестър от невменяеми фенове, които искаха той да им бъде Бог.

Момичето почука леко на една врата и изчезна.

Отвори самият Лестър, облечен в зелено копринено кимоно.

Той и Рекс се прегърнаха.

— Как е глезенът? — Лестър ги въведе в стаята и се обърна към Гейбриъл: — Рекс разказвал ли ти е какво му се случи?

— Много пъти.

Татко заподскача насам-натам на един крак.

— Оправих се! Сега съм силен като жираф! Виж, готов съм за турне!

Гейбриъл хвана баща си за ръката, за да се укроти.

— Хубаво — рече Лестър. — А аз не съм!

Лицето му беше остро и лъскаво като острие на нож. Едното му око бе кафяво, а другото синьо и изпъстрено с жълти точици.

В друга стая Гейбриъл зърна млада жена с голи крака, която седеше пред огледало, а двама мъже в оранжеви саронги и с клипсове в устата милваха косата ѝ.

Лестър насочи татко към маса в ъгъла.

— Я сега да използвам силната ти памет, маестро — поде той. — Опитвам се да пиша някакви мемоари. Старите запалянковци тук ми помагат да си спомня разни неща. Та значи…

Двамата се заприказваха за старото време, а Лестър си водеше бележки. Гейбриъл си извади скицника и продължи да работи по рисунката на баща си, която беше започнал предишната вечер.

Продължи да гледа Лестър тайно или не толкова тайно.

Как можеше да пише песни, чиито текстове хората по света знаеха наизуст? Защо продължаваха да купуват албумите му? Защо след като той свиреше на живо, феновете се тълпяха през нощта, за да го видят? Как се постигаше такова влияние? Дали се дължеше на Лестъровата коса, която беше несъмнено великолепна, боядисана в рубиненочервено? Или на магията в белите му дълги пръсти със заоблени чисти нокти?

През това време Лестър слушаше спомените на татко, като първо се наведе напред, а после все повече и повече назад. Рекс разказваше как една вечер в Северен Лондон някакъв тип повърнал в собствения си куфар. Лестър, който, изглежда, вътрешно избухваше, търсеше вдъхновение.

— Хей, Рекс! — каза той изведнъж. — Току-що завърших новия си албум. Мисля, че е най-добрият за последните години.

— Слушал съм всичките ти албуми. Нямам търпение да чуя новите ти песни — каза татко.

— Искаш ли сега да ги чуеш?

Татко се смути.

— Стига да си готов. Та значи — продължи той, — Куражлията, Туан китаристът и аз тъкмо се бяхме настанили в онзи хотел и получаваме голяма пратка със суперсилна трева…

— Готов съм и още как — прекъсна го Лестър. — Имам ги на запис — ето ги! — той пъхна касетката в малък касетофон на масата. — Още не сме направили опис на песните. — Грабна лист хартия. — Така ще стане: аз ще пиша заглавието, а под него ти ще драснеш какво мислиш за песента.

— Чудесна идея.

Рекс започваше да се дразни, но какво можеше да направи?

Лестър остави татко до масата с касетофона да гризе някакъв молив и отиде до Гейбриъл. Трябваше да прескача и заобикаля различни по големина листове, които почти скриваха пода и на които имаше надраскани многоцветни бележки, рисунки, завъртулки и стихотворения.

Гейбриъл си спомни от разговорите с баща си, че преди да стане попзвезда, Лестър е бил художник и през годините не е спирал да рисува и да прави изложби.

— На масата ми е тясно — обясни певецът. — Предпочитам да се разгърна на пода. — Гейбриъл усети разноцветния поглед на Лестър върху себе си. — Какво щеше да кажеш?

Момчето се изчерви.

— Мисля, че прилича на детска стая.

Очакваше Лестър да се обиди. В другия край на стаята татко кривеше лице от смущение и страх.

— Нашите ме възпитаха на ред — засмя се Лестър, — но аз се научих да бъда разпилян и неорганизиран, бесен и гръмогласен. Обучение се иска за тая работа! Добрите момчета не постигат нищо! С това си изкарвам хляба — запълвам листове хартия. Виж това! — той се наведе и посочи една рисунка. — Намерих нов тип пастели. Снощи я нарисувах.

— И аз се занимавам с рисуване — каза Гейбриъл.

— Така ли?

Момчето скочи, грабна скицника и показа последния лист.

— Ето, виж.

Лестър погледна рисунката.

— Имаш ли други?

Гейбриъл му подаде скицника. Лестър го прелисти целия.

— Също като теб и аз пиша по рисунките — обясни момчето. — Някои са снимки. Нарисувах тези нарциси за татко и ги сложих до снимките. После написах около тях няколко стихотворения за нарцисите в различни цветове, за да му стане ясно на татко каква е идеята. Всичко става едновременно в главата ми…

— Разположил си всичко това върху листа.

— Да.

— Аз пиша песни, но не знам как се получава — продължи Лестър. — Хрумне ли ми нещо, си го записвам и го вкарвам в песента. Чудно е как въображението вижда нереални неща!

— При мен е същото — каза Гейбриъл. — Понякога си мисля, че полудявам от цялата тая работа.

— О, всички сме луди. Но някои хора раждат интересни идеи в лудостта си. Ти си талантлив. Казвам ти го да си го знаеш. Чий гласа ми и където и да отидеш, помни думите ми.

— Не знам. Просто всеки ден сядам и започвам да го правя.

— Точно така става. Талантът може да е дар, но въпреки всичко трябва да се развива. Въображението е като огън или пещ — постоянно трябва да го разпалваш, да слагаш дърва, да поддържаш горенето. Едно нещо възпламенява друго. Процесът не спира.

— Проблемът е там — изчерви се Гейбриъл, — че копирам картини на други художници. Не знам защо… предполагам, че това ме вдъхновява. Неправилно ли е?

— Важно е какво правиш с откраднатите образи. Ако ползваш някаква идея, като я променяш, значи си струва. Ако просто си я копирал и тя си е останала същата, нищо не си направил.

— А как започваш? — въодушеви се Гейбриъл.

— Ето така.

Лестър взе един пастел и хвърли щрих върху листа, после още един. Написа дума, след нея се появиха други думи.

— Не можеш да си наложиш да ти се присъни сън или да получиш ерекция. Но можеш да се мушнеш в леглото. Аз си записвам всички смахнати образи, които ми минават през главата. Диви прасета, фавни, китари, лица… в сънищата се разиграват най-откачените случки! Ако знам къде отивам, как бих могъл да се изгубя? Когато рисувам, изчезвам. Моето аз го няма. Не знам кой съм. Рисувам и пея, за да се изгубя. Не се ли изгубя, не съм способен да направя нищо. И така два пъти. Веднъж в реалния свят и втори път в спомените и въображението. Ако чуеш най-страхотната музика като „Ягодовите полета“^[1] или „Cosi fan tutte“^[2], или прочетеш най-великите книги като „Хамлет“ например, ще видиш колко странни са, почти свръхесетствени и приказни.

Лестър продължаваше да пише, да оцветява и да скицира. Бялата му ръка чезнеше на фона на белия лист.

— Бързо работиш.

— Колкото мога по-бързо тия дни, за да изпреваря прииждащата скука.

Лестър приближи лицето си до това на Гейбриъл и започна да му разказва за младежките си години, преди да се прочуе и да добие успех, за това колко е трудно да поддържаш жива вярата в себе си, когато няма кой да я потвърди. Най-тежкият период за всеки човек на изкуството.

След малко момчето забеляза, че баща му ги наблюдава от другия край на стаята. Гейбриъл беше толкова погълнат от разговора, че не си даваше сметка колко време е минало.

Татко скочи на крака, сякаш се бе сепнал от някакъв сън.

— Какво ще кажеш, Рекс? — попита Лестър.

— За кое?

— За новите песни. Дълго време съм ги писал. Исках да се получи нещо наистина хубаво. Усеща се развитие, нали? До голяма степен в същия дух като предишните, но и доста различни, не смяташ ли? Писна ми да ми казват, че новите ми песни не могат да се сравняват с онези отпреди двайсет и пет години. Кажи така ли е.

Лестъровото безпокойство беше изненада за Гейбриъл.

Татко като че ли също се тревожеше.

— Хубави са като всичките ти песни. Ако не и по-хубави. Какъв звук! Бива си ги!

— Благодаря ти — Лестър взе листа, погледна го и го обърна. — Нищо не си написал.

— Не. Бях твърде смаян.

— От коя песен по-точно?

— От всички… смайващи са.

— Третата, в която включих тромпет и пиано, ми е любима. А на теб?

Лестър гледаше в татко.

Рекс се поколеба.

— На мен всички ми харесват. Втората, третата. Особено четвъртата. Но мисля, че петата е черешката на тортата. Аз също продължавам да пиша песни. Искаш ли да чуеш някое парче?

— Стига да имам време.

— Разбира се. И без това не си нося китарата. Ще ти изпратя касета на обичайното място — подаде ръка на Лестър. — Хайде да не ти отнемаме повече от времето. Благодаря ти за всичко.

— Моля ти се, приятелю. Беше ми приятно. Да не забравя — искам да ти дам нещо.

— Какво? — усмихна се широко татко. — Нямаше нужда. Скоро положението ще почне да се оправя. В момента работя върху колело — исках да кажа цикъл от песни за любовта, смъртта и прераждането. Триптих. Така ли се произнася? Но аз съм сигурен, че дори и толкова успешен музикант като теб помни какво е да преживяваш труден период…

— Нещо за сина ти — прекъсна го Лестър.

— За момчето? Добре, добре. Какво е?

Лестър вдигна от пода голям лист хартия.

— Ето.

— О!

— Трябва да й сложа заглавие. Според теб, Гейбриъл, как да я нарека?

— Не знам.

Лестър написа „Странно време“ върху картината и посвещение, подписа се, нави я на руло, върза я с ластик и я пъхна под мишницата на Гейбриъл.

— Закачи си я на стената или където искаш. Ще си я гледаш от време на време и ще си спомняш за днешния ден. Все нещо от това, което ти казах, може да ти е от полза. Ако пък не, здраве да е.

— Ще запомня думите ти — рече Гейбриъл.

Лестър сложи ръка на рамото на Рекс.

— Добро момче имаш. Отделяш ли му достатъчно време?

— Преди много години изгубих единия си син и сега не мога да си позволя да изгубя и този. Често сме заедно. Обяснявам му разни неща от политиката, астрономията и други такива. Той постоянно е около мен.

— Вече не — обади се Гейбриъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лестър.

Татко шареше с поглед наоколо.

— Наложи се да се изнеса… за известно време.

— О, боже, колко жалко. Много добре си спомням Кристин. Нали така се казваше? Веднъж дори я целунах.

— Така ли?

— Преди да станете гаджета, разбира се.

— Да, да.

— Няма да го разочароваш, нали? — каза Лестър; забелязвайки, че татко се сепва, добави: — Аз имам дъщеря. Почти не съм я виждал, докато растеше. Дълго отсъствах по работа.

— При мен няма такава опасност — подхвърли татко.

Лестър се замисли.

— Понякога ми се струва, че се захванах с изкуство, защото само по този начин можех да страня от родителите си. Те се караха, а аз бягах в задната стая да си чета комикси, да си рисувам и да слушам плочи. „She’s Got It“ на Литъл Ричард: „Сладко малко момиче, което живее на тая улица/ луд съм, но ви казвам: сладка е… Бива си я.“

Гейбриъл се разгорещи. Пееше им самият Лестър Джоунс!

— Никога не съм спирал да пея тази песен! — продължи той. — И да рисувам! И да нося италиански якета с бели ленени панталони. Да не говорим за ботите „Челси“^[3] и сенките за очи в същия цвят като чорапите ми!

Лестър се разсмя. Гейбриъл и татко взеха да се смеят с него, досущ раболепни царедворци, макар да не вдяваха кое му е смешното. Момчето беше сигурно, че татко завижда на откровената самовлюбеност на Лестър и на това, че можеше да говори за себе си, уверен, че другите го слушат. Като музикант татко навремето беше почти малък цар. По-късно вкъщи поне се грижеха за него. Сега дори грижите ги нямаше вече. Лестър почука по масата с кокалчето на ръката си.

— Ще продължаваме! Напред и само напред!

Вратата се отвори и влезе момичето със сивата пижама.

Лестър помаха и се обърна.

Гейбриъл и баща му последваха момичето през блестящия от чистота лабиринт на хотела.

Когато стигнаха до фоайето, Гейбриъл извади от джоба си ябълка, която беше взел от купата с плодове в стаята на Лестър. Сложи я на пода в центъра на кръг от малки сиви камъчета. Малкото цветно петно щеше да разведрява хората. Двамата с баща му се вляха в тълпата от фотографи и фенове, които потропваха с крака в студа. Момчето се обърна и видя няколко безцветни фигури да подскачат около ябълката, внасяща анархия.

Гейбриъл се запита дали и баща му ще се зарадва на този жест. Преди той си падаше по всичко подривно. Веднъж се беше преоблякъл като Дядо Коледа и заведе сина си и училищните му приятели в един голям магазин в Уест Енд, където започна да раздава играчки на децата. След малко охраната на магазина изгони татко, Гейбриъл и приятелите му, а децата, обидени от това, че добрият старец е арестуван, на свой ред погнаха охраната. Навън всички щяха да се задавят от смях.

Сега моментът не беше подходящ за веселба.