Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gabriel’s Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
notman (2014)

Издание:

Ханиф Курейши. Дарбата на Гейбриъл

Превод: Калоян Игнатовски

Редактор: Вергил Немчев

Художник на корицата: Ина Бъчварова

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, София, 2007

ISBN: 978–954–733–544–8

История

  1. — Добавяне

На Киър

Глава първа

— Училище — как беше днес?

— Ученето ме кара да се чувствам невежа — отговори Гейбриъл. — Татко звънял ли е?

Освен факта, че не знаеше къде е баща му, нещо странно ставаше с времето в техния квартал. Тази сутрин, когато излезе от училище с Хана, валеше лек пролетен дъжд, а беше есен.

Докато стигнат до входа на училището, шапките им се покриха със сняг. По обед в двора топлият прожектор на слънцето — внезапно просветнал като лампа — грееше толкова силно, че хлапетата си играеха по ризи.

В късния следобед двамата с Хана забързано крачеха покрай парка към къщи и Гейбриъл се увери, че листата в парка се отлепят от земята и се понасят обратно към дърветата, от които са окапали, а след това отново позеленяват.

С крайчеца на окото си момчето забеляза нещо още по-странно.

Една редица нарциси повдигаха и свеждаха главици подобно покланящи се балерини в края на представление. Когато един нарцис му намигна, Гейбриъл се озърна и сграбчи косматата ръка на Хана, нещо, което винаги правеше с нежелание, особено ако имаше вероятност да го види някой приятел. Но днес беше различно — светът полудяваше.

— Той обаждал ли се е? — попита Гейбриъл.

Хана беше чужденката детегледачка.

— Кой?

— Баща ми.

— Разбира се, не. Отишъл си! Напуснал!

Бащата на Гейбриъл се беше изнесъл от къщи преди три месеца, подтикнат от майка му. Странно, от няколко дни не се беше обаждал, а най-малко от две седмици не се бяха виждали със сина си.

Гейбриъл реши, щом се върнат, да нарисува намигащия нарцис, за да не забрави да каже на баща си за него. Татко обичаше да си пее или да рецитира стихове. „Руси нарциси, през сълзи гледаме/ колко бързо прецъфтявате…“, ще затананика, докато се разхождат.

Според татко магазините, тротоарите и хората кипяха от живот, също като природата, но с по-силно изразена емоционалност, и непрекъснато се променяха подобно на дърветата, водата и небето.

За разлика от момчето, Хана гледаше право напред, като че ли се движеше в шкаф. Разбираше малко английски и когато Гейбриъл й говореше, тя кривеше лице и се мръщеше, сякаш се опитваше да преглътне пепелник. Може би и двамата се учудваха, че едно хлапе говори английски по-добре от нея.

Въпреки че Гейбриъл беше на петнайсет, доскоро баща му редовно го придружаваше от училище до вкъщи, за да го предпази от евентуални изкушения и отклонения. Неотдавна се наложи да му се притече на помощ в опасен момент в един блок наблизо. За щастие татко беше музикант и често разполагаше с излишно време, с твърде много излишно време, казваше майката на Гейбриъл, която бе започнала да намира самия Рекс някак си „излишен“. Да ходи до училището бе единственото сериозно занимание на татко, без да бром ежедневните му посещения в кръчмата, където още няколко родители също обсъждаха света през дъното на халбата.

Двамата с баща му често се отбиваха в кафенета и музикални магазини. Или ходеха да взимат снимките, които Гейбриъл бе направил, проявени в тъмната стаичка на един татков приятел. През шейсетте и седемдесетте години този човек беше известен фотограф в средите на модата и попмузиката. Момичетата с тупирани коси и момчетата в куртки, които бе „обезсмъртил“, както обичаше да се изразява, бяха за Гейбриъл далечни като Дикенсови герои. Приятелят на баща му беше старомоден и рядко работеше. Но с удоволствие говореше за фотография и даваше назаем на момчето много книги, късаше снимки от списанията, като обясняваше какво се е опитал да направи фотографът.

Татко обичаше да казва, че училището е последното място, където човек може да се образова. Извън него обаче, ако си отваряш очите, ще срещнеш учители навсякъде. Единственото, което татко си спомняше от училищните години, беше някакъв плет, измазан с кал, ледения басейн сутрин в девет и с каква скорост се движат глетчерите, и тази скорост е… ами не се сещаше.

Връщането вкъщи обикновено се проточваше. Татко се застопоряваше разкрачен на тротоара и, ръкомахайки в подкрепа на думите си, разпитваше хора, които бегло познаваше, за твърде интимни неща: Колко пиеш? Още ли спите заедно? Обичаш ли я? И те не само че му отговаряха, за учудване на Гейбриъл, но разказваха и подробности, често пъти приказките им нямаха спиране, а татко слушаше и кимаше. После двамата обсъждаха информацията по пътя към къщи.

Сега татко си беше заминал и живееше някъде другаде. Светът не се бе преобърнал съвсем с главата надолу, но бе застанал под необичаен и опасен ъгъл и във всички случаи беше неспокоен.

Откакто баща му ги напусна, майката на Гейбриъл настояваше Хана да го взима от училище. Мама и бездруго вече се тревожеше за него, но така имаше една грижа по-малко.

Докато двамата с Хана бързаха днес към къщи, зад тях се чу шум — много силен пукот в ушите или може би гръм. Вървяха по предната алея, над тях се спусна облак от дим и градушка и замъгли напълно видимостта. Гейбриъл се спъна в едно стъпало, но добре, че Хана беше пред него. Поне му осигури меко кацане.

Когато се връщаше от училище тези дни, къщата почти ехтеше. Нито един от шумните му родители кавгаджии не идваше да го посрещне на вратата. Обикновено той, мама и татко пиеха „Ърл грей“ и ядяха препечени питки, напоени с масло — „Следобед обичам да си похапвам препечена питка“, подхвърляше винаги татко, реплика, която само можеше да ускори напускането му, — и кейк; падаха си по всичко, което съдържаше сметана и шоколад.

Ето какво се беше случило.

Една вечер преди три месеца Гейбриъл надзърна през прозореца във всекидневната и видя баща си да товари дрехите и китарите си в пикапа на свой приятел. Татко влезе пак в къщата, целуна сина си и после му помаха от улицата.

Гейбриъл изтича до портата.

— Къде отиваш?

— Заминавам — отвърна татко. — За известно време.

— На турне ли?

— Боя се, че не.

— На почивка?

— Не. Не…

— Тогава къде?

— Гейбриъл…

— Да не е заради… лошото ми поведение?

— Сигурно… Я не ставай глупав.

В бързината да си тръгне и нежеланието си да говори татко стоеше там с най-старата си китара под едната мишница и с несесер, куфарче и тромпет под другата. Поради някаква причина на врата му висеше фотоапарат, а също и чанта, от която стърчаха смачкани ризи; джобовете му бяха натъпкани с долни гащета и чорапи; на главата си беше нахлупил няколко вълнени шапки.

— Влизай вътре — каза той. — Стой на топло.

— Кога ще се върнеш?

— По-късно всичко ще ти обясня — отвърна той както винаги, когато нямаше какво да каже.

— Не си отивай — Гейбриъл го хвана за ръката. — Остани още малко. Няма да те прекъсвам, когато говориш дълго.

Баща му отдръпна ръката си.

— Трябва да се изнеса. Майка ти го иска. Ще вдигнеш ли тия чорапи? Не мога да се наведа.

Гейбриъл мушна падналите чорапи в малкия му джоб. Татко се качи в пикапа.

Тъкмо се отдалечаваха, мама изхвърча от къщата и с истерична сила захвърли по пикапа забравен чифт таткови обувки, които колата, движеща се отзад, прегази и смачка. Пикапът спря и татко слезе, за да прибере непотребните сплескани обувки, а Гейбриъл се зачуди дали баща му би се върнал вкъщи.

— Най-много у този човек обичам гърба му — изсумтя мама и затръшна вратата. — А какво ще стане сега, не знам. Ти само ядеш и искаш разни работи!

— Аз? — питаше той. Обикновено тя така му говореше.

— Нямаме никакви пари! — казваше тя.

— Ще трябва да изкараме малко.

— Чудесна идея. Кога започваш работа? — хвърляше му характерния поглед. — В много отношения ти си още дете, а вече си на години. Но не ми се иска да се примиряваш с това, което преживявам.

Трополенето и тракането на шевната машина на майка му бяха звуковият фон на Гейбриъловото детство. В едни по-романтични времена тя се бе захванала с шиене и майстореше тоалети за младите си и прочути приятели от музикалния бизнес, после за групите, за мениджърите и феновете. Правеше им услуга, а и обичаше да се харесва на хората. Ако беше станала дизайнерка като нейния кумир Вивиан Уестуд, може би щеше да пожъне успехи.

През последните няколко години тя издържаше себе си, Гейбриъл и Рекс, като работеше в тясна стаичка в къщата. Шиеше якета за групарите, общите работници и обслужващия персонал. Понякога се налагаше седмици наред да работи по цели нощи, докато ги ушие, и всичко вършеше сама, единствената й компания беше операта по радиото.

Преди няколко години, когато държавата реши, че трябва да поеме по пътя на предприемачеството и започна замаяно да се щура напред-назад също като някой, който току-що се е събудил от прекалено дълъг сън, мама се опита да разшири бизнеса, като взе под наем малко хале и нае няколко безработни. Но поръчките не идваха редовно и тя затъна в дългове. Сега отново работеше сама, шиенето е самотен занаят. Мама търсеше нещо друго. По някакъв начин целият й живот се беше превърнал в „търсене на нещо друго“.

Гейбриъл размишляваше върху идеите, които родителите му обичаха да обсъждат на вечеря. Една от тях беше магазин, в който да се предлагат само сини вещи. Друга беше магазин за пижами.

— Не е трудно да разбереш защо от години не можем да си позволим нов килим — бе рекла мама.

Хрумна им по-добра идея — магазин, в който се отбиваш, за да разтълкуват сънищата ти и да ти предскажат бъдещето. Мама беше подметнала, че това не е чак толкова банално — ако видиш настоящето или миналото в съня, можеш да предвещаеш бъдещето, тъй като за повечето хора настоящето е просто повторение на миналото с по-късна дата. Гейбриъл не беше сигурен колко доходен би могъл да бъде този бизнес, макар сънищата, също като пижамите, да са нещо, което всички употребяват.

— Нощем дори и най-консервативните от нас се превръщат в авангардисти — каза мама.

Гейбриъл бе силно заинтригуван от темата.

— Аз искам да съм авангардист през цялото време — заяви той.

— Ето затова са училищата — обади се баща му. — Да прекършват тоя порив.

Родителите му доста спореха, повтаряйки едно и също отново и отново, всеки път по-високо. Спомняше си, че баща му слагаше разни предмети на неподходящи места по пода с надеждата майка му да се спъне и да си счупи врата.

Ясно беше, че тя пък от своя страна искаше Рекс да се събуди някоя сутрин различен човек, такъв, който печели пари, няма нищо против да чисти, понякога я целува и е по-малко меланхоличен от нея. Твърде високо изискване очевидно.

Гейбриъл не бе виждал майка си толкова възбудена, колкото в деня, в който баща му си замина. Тя отиде в стаята си и затвори вратата. Какво му оставаше на момчето, освен да седне отвън, опитвайки се да рисува, и да я чака? Този момент му напомняше как като дете стоеше на стол до прозореца и чакаше мама да се върне от пазар.

— Когато си отида, няма да можеш да се оправиш без мен — бе казал татко.

— Когато си отидеш, Рекс, много добре ще се оправяме. Душите ни ще ликуват. Ти си пясъкът в нашия летящ балон, скъпи. Ще си живеем по-охолно във всяко отношение — отговори майка му.

Щяха ли наистина?

Стори му се, че чува майка си да отваря прозореца. Дръпна чекмеджетата, хлопна вратата на гардероба. Настъпи твърде дълга тишина. Искаше да повика някого. Но кого? Полицията? Някой съсед? Мама можеше да остане в леглото с дни, даже със седмици. Ако не се препираше с татко, какво ли щеше да прави?

Беше забелязал, също и при родителите на своите приятели, че съществуват различни форми на лудост при мъжете и жените, при майките и татковците. Жените имаха натрапчиви идеи, проявяваха прекомерна раздразнителност, страх и самоненавист, щураха се и се блещеха с повредено вътрешно електричество. Мъжете затъпяваха с алкохол и псуваха, обвиняваха и раздаваха юмруци, изчезвайки в кръчмата, а после в затвора.

Когато се стигнеше до страдание, майката на Гейбриъл (поне тук) подхождаше артистично, прилагайки набор от широкомащабни и същевременно изтънчени ходове. Навлизаше в задушен тунел от мълчание, който попарваше Рекс и Гейбриъл и ги караше да се чувстват като сухи вейки. Или пък използваше думи и вдигаше шум, заредени със сила, която ги запращаше към стената и ги оставяше да треперят дни наред. Какъвто и метод да подбереше, при всички случаи „законният“ й съпруг и син се чувстваха виновни, че тъкмо те — лошите виновни мъже, двамата — са я задушили и смазали.

Докато я чакаше, думите „разбито“ и „семейство“ прозвучаха в главата му. „Той е от разбито семейство“, спомни си как хората казваха с многозначително съжаление по адрес на другите деца. Представи си рисунка, скъсана на две, и къща от картон със забита в нея брадва. Помисли си какво е да ти липсва някой и колко успокояващо е, когато той се завърне. Отсъствието на баща му обаче изглеждаше безкрайно. Гейбриъл не беше изпитвал по-силен гняв. Дори не го бяха попитали за мнението му. Но в кое ли семейство цари демокрация по модел на децата?

Най-накрая вдигна очи. Предусещаше какво щеше да е бъдещето.

Вратата се отвори. Майка му беше с най-тъмните си и ужасяващи дрехи и с най-мрачния си грим. Косата й бе опъната назад.

— Вземи палтата.

— Ново гадже ли ще си хващаш?

— Първо ще си намеря работа. Време е да се размърдаме — той изтича за палтата, а тя добави: — Струва ми се, че ти харесва цялото това вълнуващо раздвижване.

— И на теб също — каза той.

— Може би — отговори тя. — А сега — напред към бъдещето!

Тази вечер и следващата сутрин тя и Гейбриъл обикаляха офиси, магазини и ресторанти и питаха, увещаваха, спореха.

— Не искам да говоря с теб, а с шефа ти! — тросна се мама на нещастния човек, на когото бяха възложили да я отпрати.

Този подход се оказа успешен.

Следващия понеделник майка му започна работа като келнерка в модерен нов бар с фотоьойли, лампиони и големи прозорци, където младите хора можеха да правят това, което най-много обичаха: да изучават себе си и другите в многобройни огледала. Както всички барове днес, и този беше облян в цветна светлина, синя, червена или розова.

— Питаха ме дали имам опит — каза му тя. — И още как, отвърнах им. Аз съм майка и съпруга. Свикнала съм да сервирам на неблагодарни и противни хора.

Беше ходил в този бар, но не му допадаше как младежите с пуловери поло, шушкави якета и кожени панталони щракаха с пръсти към нея и подвикваха: „Извинете!“ или „Келнерката!“, докато тя прелиташе с купчина чинии, закрепени на ръцете ѝ, и изглеждаше така, сякаш се опитва да носи разгънат транспарант. Когато стигнеше тук, Гейбриъл минаваше на другия тротоар. На работа майка му беше като далечна позната.

Новият бар беше знак или за напразна надежда, или за нова посока. В града вече се заселваха не само имигранти от бившите колонии, а и от други страни, имаше представители на всички раси и те живееха врата до врата, без постоянно да се избиват едни други. Този нов международен град на име Лондон горе-долу се крепеше, без да бъде обхващан от прекомерна анархия или корупция. Вероятността обаче да те разберат в който и да било магазин беше малка. Татко веднъж се оплака: „Последния път, когато бях на бръснар, си излязох с една купа кускус, половин грам кока и подстрижка втори номер. А влязох само да се обръсна!“

Техният квартал се променяше. Тази сутрин някакъв човек вървеше по улицата с мухлясал матрак на главата, на който без съмнение щеше да си легне; други бутаха колички от супермаркетите и търсеха изхвърлени боклуци за продаване; а имаше и такива, за които да се издокараш означаваше да се обръснеш или да си сложиш ченето.

В съседство обаче живееха бледи типове от телевизията и те наемаха майстори, които постоянно клатеха глави на предните стълби. Ако не те намушкат по пътя, на ъгъла можеше да попаднеш на прецизен специалист по акупунктура или да вземеш под наем филм със субтитри. В най-новите ресторанти менюто беше непроизносимо и разправяха, че хората си носят речници, като ходят на вечеря. В магазините за деликатеси педали в престилчици предлагаха съмнителни супи за светски вечерни партита. Дори преди десет години в този град трудно се намираше място, където да ти сервират свястно кафе. Сега хората изпадаха в истерия, ако млякото не беше обезмаслено до последната капка мазнина, а кафето не беше обрано в предпочитания квадратен фут от Арабския полуостров.

За запознатите повишаването на цените на къщите предвещаваше всъщност присъствие на филмови екипи. Не минаваше ден без оплетени кабели по тротоара, хора с клипбордове в големи якета, много камиони, както и запалянковци, крадци и завистливи хлапета, привлечени от надменността на твърде малкото, случващо се твърде бавно. Гейбриъл беше едно от тези хлапета. За него думата „Снимаме!“, предшествана от особено интригуващото „Камера — работи!“, предизвикваше хипнотично въздействие. Нямаше търпение самият той да използва тези думи.

Понеже майка му сега беше заета през по-голямата част от деня, а често и вечер, и се връщаше, когато Гейбриъл бе заспал, тя искаше някой да наглежда сина й и да се грижи за домакинството. Беше подхвърлила на една от приятелките си:

— По-скоро бих оставила двегодишно дете само вкъщи, отколкото тийнейджър. Тийнейджърът ще направи повече бели!

Хана, бежанка от бивша комунистическа страна, беше това неуморно око, което спеше заедно с останалата част от тялото й на канапето във всекидневната.

— Защо избра нея? — бе попитал шепнешком Гейбриъл първия път, когато Хана дойде вкъщи.

Беше едра закръглена жена, приличаше на пощенска кутия с къси крака и се обличаше в черно като вдовица.

— Тя е доста по-евтина от теб за издръжка — прозвуча отговорът. — Ти какво очакваше?

— Джули Андрюс. Хана е дебела.

— Знам — смееше се майка му. — Но гледай да се сприятелиш с нея. Ако опознаеш някого, може и да го харесаш.

— Така ли?

— Гейбриъл, опитай се да ми помогнеш, моля те. Никога не съм преживявала по-тежък период. Искам пак да заживеем добре.

Трябваше да обеща, че ще опита. Но мама му нямаше доверие, а би могла. Изглежда й доставяше удоволствие да го наказва, сякаш изпитваше желание да наранява всички около себе си заради това, което се беше случило.

Доколкото Гейбриъл успя да разбере, Хана беше от някакъв град на име Бронхит, през който лъкатушеше река, наречена Инфлуенца. Препоръча им я техен приятел; или може би човекът им беше таен враг. Така или иначе, когато Хана пристигна при тях с източноевропейските си дрехи и с картонения си куфар, нямаше къде другаде да живее.

Практична както винаги, мама обясни:

— Хана, ти ще спиш в хола. Но поне ще имаш покрив над главата, малко джобни пари и храна на корем.

Думите „храна на корем“ се оказаха неразумни.

Хана, чиято единствена квалификация за работа с деца се свеждаше до вероятността самата тя да е била някога дете, поне знаеше как да яде. Беше пристигнала в Англия след три дни дезориентирано пътуване с автобус, възхищавайки се на магистралите на Западна Европа, след което потъна из онези райски места, наречени супермаркети, като се гърчеше от желание и охкаше тихо, все едно бе отворила врата, на която пишеше „Рай“, а не „Теско“. Това, което хората изхвърляха, за нея би било пир.

Хана ядеше като за световно. Всяко количество храна пред себе си тя приемаше като предизвикателство, планина от храна, която да се покори, преглътне и изравни със земята. Веднъж Гейбриъл я завари да изстисква в гърлото си шише доматено пюре.

Понякога, за да я подразни, той подмяташе:

— Ако можеше да избираш от всички храни на света, какво би си хапнала?

— Сладолед — отвръщаше тя със странния си акцент. — Мм… и бургери. Свински крачета. Пайове. Заешко задушено. Мармалад. И… и… и…

Докато описваше любимата си храна с блеснал поглед, влажни устни и задъхана, Гейбриъл скицираше храната. Хана се смееше на картинките и се преструваше, че яде хартията. Веднъж момчето нарисува няколкото й гуши, като сложи на едната цип, от който се подаваше половин наденичка с малко горчица и майонеза на върха. Това я наскърби и разстрои.

Хана много обичаше Гейбриъл да я снима „в Лондон“, както казваше. Напоследък той правеше снимки с евтини фотоапарати за еднократна употреба, които използваше като тетрадки. Харесваше му да снима странни неща: улични ъгли, хора в гръб, стълбове на лампи, витрини на магазини. Изкарваше снимки полароид и рисуваше по тях с химикалка. Не си падаше по твърде подредените, твърде обмислените или изкуствени композиции. Приятелят на баща му увеличаваше някои от снимките на по-голям формат хартия и Гейбриъл драскаше и рисуваше върху тях.

Момчето беше забелязало, че щом вземеше фотоапарата, Хана ставаше бдителна, избърсваше пухкавата си уста, приглаждаше дрехата и оправяше яката си. Снимките, които той правеше, Хана изпращаше вкъщи на семейството си. След това тя се държеше много мило с него.

Мама знаеше, че Хана не е кой знае колко приятна компания. В началото Гейбриъл отказа да се връща вкъщи с нея. Не само защото вече бе голям да го взимат от училище. Не желаеше съучениците му да научават, че тя е неговата детегледачка. В някои училища средната класа, към която Гейбриъл почти принадлежеше, но не съвсем, беше преследвано малцинство и всеки, който имаше лошия късмет да произхожда от това малцинство, правеше усилия да прикрие този факт. Представителите на средната класа бяха обект на толкова силна ненавист, че дори пращаха децата си в свои собствени училища. За щастие в училището на Гейбриъл имаше няколко входа и той спокойно можеше да заобиколи Хана или просто да избяга. Но мама много се ядоса, задето синът й се излага, като кара Хана да го чака не пред училището, а на ъгъла. На път за вкъщи тя вървеше зад него.

— Мисля, че тази жена ни преследва — забелязваше някой от приятелите му.

— Една от кварталните луди — отвръщаше Гейбриъл. — Не й обръщай внимание.

Но Хана винаги му носеше чипс и нещо за пиене и щом се приближаха до къщата, а приятелите му тръгнеха в различни посоки, двамата с Хана се събираха и се връщаха заедно.

Като компенсация, а и за да се изфука с добрата си заплата, мама го заведе в „Шепърдс Буш Емпайър“ на концерт на „Ху“ — любимата й група. Познаваше някого от старото време, който бе свързан с групата, и сега се уредиха със страхотни места на първия ред на балкона.

— Надявам се да е шумно — рече мама на влизане.

Шумно беше. След концерта отидоха да вечерят, а ушите им още бяха заглъхнали. Сякаш беше много отдавна.

Сега Гейбриъл седеше на масата и пиеше чай.

— Аз ще го наглеждам, мамо — беше обещала Хана. — Не се притеснявай, като сокол ще наглеждам непослушното момче.

И тя го наглеждаше. А той гледаше как тя го наглежда. Хана имаше особен поглед, тъй като очите ѝ, вместо да се фокусират в една точка, както е нормално, бяха обърнати в различни посоки. Той се питаше дали Хана би могла да гледа едновременно две програми по телевизията по различни канали в двата края на стаята.

Тя със сигурност можеше да гледа телевизия и в същото време да хвърля по едно око на Гейбриъл, докато мушка варени сладки в тънката малка цепка под носа си. За да „усъвършенства английския си“, както тя се изразяваше, Хана непрекъснато гледаше австралийски сапунени опери и затова малкото английски изречения, които съставяше, изговаряше с бризбейнски акцент.

Дори Гейбриъл да не вършеше нищо нередно, едното й око го следеше. Майка му сигурно бе дала на Хана ненужно предубедени сведения за неприятностите и белите, които синът й е склонен да прави. Но според Хана да си дете означаваше по условие да си виновен за всичко и тези грешки — извършвани непрекъснато — трябваше да бъдат изправяни от възрастните, които никога не грешаха, защото каквото и да правеха, винаги представляваха закона. Хана бе живяла в комунистическа страна и може би затова изповядваше подобни идеи. Където и да ги беше попила, тя би предпочела Гейбриъл изобщо да не мърда; никога повече. Най-много обичаше момчето да не е при нея, а някъде другаде, и ако може да е заспал, но да не сънува.

Детегледачката обожаваше храната, но нейните манджи имаха вкус на мръсни парцали за чинии и на изрязани нокти, натопени в сос от урина и кръв. Гейбриъл мислеше да вземе чинията и да я разбие в стената. Пастата поне щеше да оформи красиво петно на жълтите тапети.

Неговата политика бе да се отнася ужасно с Хана с надеждата, че така ще я пропъди и майка му отново ще започне да се грижи за него. Но ако изцапаше нещо, Хана го караше да почисти. Нацупеше ли се, тя не забелязваше. Ако хленчеше, тя увеличаваше звука на телевизора.

Той отблъсна чинията си. Днес му се въртеше една идея.

— Хей! — подвикна Хана.

— Домашно по френски. Vous comprendez? Ако се обади татко, ще ме извикаш, нали?

— Ако съм свободна.

— Свободна? — засмя се той. — Какво друго би могла да правиш?

— Гледай си носа — каза тя, потупвайки се по челото. — Баща ти няма да се обади. Заминал завинаги.

— Не, Хана. Ти не го познаваш. Не си го виждала.

— Няма да го видя.

— Внимавай какво говориш. Той е бил приятел на „Ролинг Стоунс“. Всъщност е свирил с Лестър Джоунс! Очите му стават големи и се тресе. Може да се върне и да те ухапе някъде, където няма да ти хареса.

— Ами!

Гейбриъл грабна училищната си чанта, взе още няколко неща от стаята си и отиде в спалнята на майка си.

Майка му винаги беше досадно взискателна по отношение на неговите домашни. Не искаше синът й да бъде слаб ученик от страх да не стане човек на изкуството. Дълги години бе живяла сред музиканти, певци, текстописци, дизайнери и продуценти и знаеше колко малко от тях притежават къщи в провинцията със звукозаписни студиа и развъдници за пъстърва. Повечето получаваха помощи за безработни, ходеха на курсове за преквалификация, миришеха на провал или умираха от разочарование. Не беше само липсата на талант, макар че повечето бяха чудовищно бездарни и излъчваха глупост като отрицателна харизма. Малцина притежаваха основната способност да организират и запазят уменията си. Когато беше в добро настроение, майка му подмяташе шеговито, че тя не иска да обезкуражава артистичните способности на Гейбриъл, а напълно да ги смачка и той да се захване с бизнес, да стане лекар или адвокат, та да й е опора „на стари години“.

За момент той застана до прозореца, чудейки се дали по улицата няма да мине някой познат. Затвори очи с надеждата, когато ги отвори, човекът да се появи. Беше вихрено: носеха се облаци, сякаш дърпани от невидими въжета; слънцето и луната се мъдреха заедно на небето и проблясваха. Като че ли времето показваше всичките си лица едновременно. Може би когато този странен период свършеше, нямаше да съществува климат, а огромна празнота.

Съзнанието му явно се бе превърнало в една от психеделичните плочи, които баща му пускаше, затваряйки очи и движейки ръце подобно хипнотизирани змии. Участваше в мистериозна обиколка, която не беше способен да спре.

Дръпна завесите и се покатери на леглото на майка си. За да се отвори повече място в стаята с висок таван, леглото беше на крака, до него водеше малка стълба, а под него бяха разположени маса и стол. В основата на леглото имаше метално чекмедже с ключалка, пълно с козметика с изтекла годност. На лавица до леглото бяха наредени малки и големи книги за изобразително изкуство, които Гейбриъл обичаше да разглежда. Майка му ги беше ползвала преди доста години в художествената академия. Книгите миришеха на мухъл, но това бе съблазнителен парфюм. В тях се разкриваха безброй светове. За разлика от филмите, те не се движеха. Можеше да се изгубиш в цветовете и формите.

Гейбриъл се чудеше как ли би разговарял с хората. Дружелюбният пощальон на Ван Гог, който без съмнение миришеше на цигари, имаше вид на човек, който можеше да ти предложи пространни съвети. Танцьорките на Дега — застанали в богато украсена стая, пред тях груб учител размахваше бастун — приличаха на момичета, които можеха да го заинтригуват. Една от чувствените розови танцьорки сякаш се протегна да поеме ръката му.

В стаята на майка си Гейбриъл беше донесъл скицника си и старата кутия за моливи с метални ъгли, която баща му му подари, преди да ги напусне. В кутията имаше чекмедженца за химикалки, улей за гумички и острилки, както и едно скрито отделение, в което засега нямаше нищо.

През последните няколко дни той правеше работни скици за късометражен филм. Двамата с баща му гледаха „Оливър!“ на режисьора Карол Рийд, един от любимите му мюзикъли, когато беше по-малък. Мошеникът бе първият пънк герой на момчето. На училищния концерт в края на годината версията на Гейбриъл на „Помисли за себе си“[1], изпълнена с разпрани фракове, цилиндри, кални обувки и очила с оранжеви стъкла, беше бурно аплодирана от наркоманите, педофилите, песимистите и алчните копелета, наречени родители. Гейбриъл си мислеше, че все още е възможно да се направи филм за онези места в Лондон, които повечето хора не познават.

Имаше идея да снима филм със заглавие „Денят на дилъра“. За един млад наркопласьор, използван от своя по-голям брат да разнася стоката, когото впоследствие хващат и вкарват в „изправителна институция“.

Гейбриъл събираше пари за 16-милиметрова камера, но това щеше да отнеме време. Трябваше да намери лампи и филмова апаратура. Не искаше да използва евтини видеоплейъри. Най-добрият му приятел Зак, самохвалко по рождение, който се изживяваше като актьор и певец и нямаше никакви съмнения, че ще успее, щеше да играе главната роля. Хлапетата в квартала щяха да бъдат статисти и да помагат с техниката. Гейбриъл бързаше да направи филма по-скоро, преди Зак да прехвърли подходящата възраст за ролята на хлапето.

Междувременно Гейбриъл виждаше филма в главата си, но се страхуваше, че ще забрави някои епизоди — започнеше ли да работи по филма, всеки ден го осеняваха нови идеи, често пъти спонтанно и обикновено на път за училище, където избледняваха като стенописи, изложени на слънце — и баща му го посъветва да ги нарисува. Заведе го да му купи работни скици — листове с редове от бели квадрати, подобни на филмови кадри, в които се скицира сцената. Под картинките Гейбриъл прилежно записваше диалога и убеди баща си да започне да композира музиката към филма.

Напоследък не бе направил почти нищо. Татко си замина и не че Гейбриъл изгуби концентрацията си — тя идваше и си отиваше както всичко останало; работата беше там, че амбицията му се разколебаваше. Интересът на баща му служеше като малък двигател. Защо човек мисли, че е в състояние да постигне нещо? Само защото някой вярва в него.

Дядото на Гейбриъл, татковият баща, беше бакалин и държеше магазин в предградията. Прекара живота си в обслужване на другите, за които имаше високо мнение. Всеки, прекрачил прага на магазина му, беше по-добър от него. Дядо му беше сдържан човек и принадлежеше към поколение, което смяташе, че децата се разглезват, ако си мил с тях, и в никакъв случай не бива да ги хвалиш. Толкова убеден беше в това, че изобщо не се интересуваше от сина си. Усещането, че е „незначителен“ винаги бе пречило на татко. Той не искаше синът му да се чувства по същия начин.

Гейбриъл си спомняше как баща му се качва в пикапа и заминава Бог знае къде. Тази сцена се повтаряше отново и отново в съзнанието му подобно песен, която не ти излиза от ума. Сещаше се как майка му плаче в стаята си, в спалнята на родителите му, сега опразнена от татковите китари, там-тами и другите музикални инструменти.

Спомняше си също и това как преди няколко месеца баща му дойде да го потърси, след като Гейбриъл бе започнал да се мотае по апартаментите в квартала.

Майка му усилено работеше в стаята си, а татко най-после бе успял да си намери работа в един бар в Осло — свиреше песни от шейсетте, седнал на висок стол, заобиколен от блондинки, припяващи „Бунтар, бунтар, звезда си ти…“.

След училище Гейбриъл се срещаше с по-големи и по-отворени от него тийнейджъри, които бяха завзели един апартамент, известен като „бърлогата“, в някакъв блок наблизо. Мястото беше пълно с откраднати боклуци като черно-бели телевизори, които местните обирджии не можеха да пласират в кварталните кръчми.

Хлапетата гледаха сателитна телевизия заедно с Булзай[2], вълчака албинос, и шепнешком действаха, съвсем спокойно и делово, впрягайки усилия в най-бленуваната алхимия, позната на човечеството: как да изкарваш пари, без да работиш. Не беше особено трудно. Куп единайсетгодишни малчугани с палта „Томи Хилфигър“ върху униформите цъфваха след училище, за да пазаруват хашиш. Търсенето беше толкова голямо, че едно от по-големите момчета бе отворило щанд в кухнята, известен като „бюфета“, откъдето подаваше блокчета хеш, подобни на парчета стар шоколад.

Отбиваха се и няколко клошари — хлапета от махалата, а също и деца, които се довличаха от север и спяха по детски домове и общежития. Те не само че бяха по-опитни от Гейбриъл, но живееха в сурови, жестоки условия. Ужасни неща се бяха случили на тези беззащитни деца и той си мислеше, че по някакъв начин ще продължат да им се случват.

Въпреки че беше най-обикновено момче или тъкмо заради това, пращаха Гейбриъл по апартаменти, квартири и улични ъгли да разнася пакетчета, които той криеше в долните си гащи и в обувките. Понеже беше „дребосък“, невръстен и бял, и познаваше преките пътеки и скривалищата в квартала, съществуваше по-малка вероятност да го спипа полицията или по-лошо — други бандити. При тези обиколки Гейбриъл понякога тикаше количките на местните млади майки. По-късно му обясниха, че бебешките пелени са натъпкани с торбички ободряващ прах.

За разлика от останалите момчета на неговата възраст, той никога не бе имал постоянна приятелка. Но в бърлогата имаше сексстая. Две-три момичета много се развеселиха от това, че е девствен, и в знак на доброжелателство го метнаха на мърлявия матрак, и Гейбриъл направи сефтето с тях, а докато траеше краткият абсурден ритуал, те се редуваха да държат едно врещящо бебе.

— Тази случка ще я помниш винаги, малкия — беше казало едно от момичетата.

— Да, определено — бе отвърнал той.

Когато баща му се върна от Норвегия и не успя да го намери, се обади на Зак, а също и на други негови приятели от училище. Никой не беше виждал момчето. Разпитвайки навсякъде за сина си, татко обиколи няколко тайни кръчми, където звучеше реге от шейсетте и се играеха карти — по масите бяха натрупани купчини пари, усещаше се застрашително вълнение. Провери и в обществените клубове, в които звучеше „Рок за влюбени“, както и в билярдните, пълни с мошеници, обкичени с ланци и издокарани с маркови дрехи.

Гейбриъл си спомняше как татко влезе в мръсната бърлога и се приближи да го вдигне от пода, опитвайки се да го вдигне на рамо, сякаш беше дете.

— Мога и сам — бе казал синът му. — Пак ще си сецнеш кръста.

Татко носеше китара и едно от по-големите момчета си помисли, че е уличен музикант, който си търси дозата или място за спане. Гейбриъл изхихика вътрешно при мисълта колко неприятно щеше да му стане на татко, ако знаеше това.

Момчето бе впечатлено от смелостта на баща си, който знаеше, че хлапетата презират властта и носят ножове, че и по-лошо. Но когато те си допряха юмруците с баща му и седнаха да поговорят, Гейбриъл видя, че татко може да се разбере с тях човешки.

Изведе го навън и му каза никога повече да не стъпва там, като добави, че е твърде малък за такова запуснато и зловредно място, но след това се смути от изречената забрана. Татко бе осъзнал, че синът му има нужда от друга среда и желае да заживее отделно от родителите си. Гейбриъл трябваше да знае за такива места като бърлогата, рече татко, но според него в този момент синът му още не бе в състояние да се предпази от лоши влияния. Някои хора бяха принудени да водят саморазрушителен начин на живот, но той можеше да доведе до пристрастяване и тогава спасение нямаше.

Татко се беше притекъл на помощ в точния момент: на вратата на бърлогата сложиха решетка и по-големи, по-опасни злодеи започнаха да използват мястото като скривалище. Няколко седмици по-късно Гейбриъл чу в училище, че бърлогата е била обискирана, полицията заповядала на всички да легнат на земята. Полицаите измъкнали навън някои от децата, удряли ги силно в стомаха и ги откарали. Налице бяха множество престъпления, в които можеха да ги обвинят.

След този инцидент Гейбриъл повечето време си стоеше вкъщи и провиненията му, макар и ужасни, бяха най-често плод на въображението му. За щастие те не бяха едно и две, тъй като майка му, почиствайки стаята си, по невнимание му бе направила голям подарък. Беше подпряла на стената в края на леглото му едно огледало в позлатена рамка.

Взирайки се в него един дъждовен ден след училище, той се бе влюбил. Цял живот щеше да изпада в несвяст по този начин! Гейбриъл разбра защо възрастните шепнат и какво крият. Имаше тайна. Светът беше само фасада. Същността се намираше отвъд, отзад и отдолу — скришна фабрика за сънища и истории, изпълнени със странен живот.

Захвана се за работа.

В света с огледални стени, слушайки музиката на Лестър Джоунс, Гейбриъл обичаше да съзерцава себе си как пуши, с шантава шапка и екзотична жилетка, сякаш беше филмов герой. Нагласяше огледалото под определен ъгъл и се преструваше на някой друг, на коя да е жена, която искаше да бъде или да има, особено ако си беше лакирал ноктите на краката в някой нежен цвят и си бе сложил пръстените, герданите и обувките на майка си. Предпочиташе онези с каишките и токчетата, кръстообразни като кинжал или кораб. Сандалите с ниски ходила изобщо не му допадаха. Навярно с тях се свикваше постепенно. За негово съжаление майка му вече не носеше боти.

Когато беше в настроение „за обувки“, различните персонажи, които обединяваше, разиграваха бурни сцени, докато той влетяваше и бързо се отдръпваше от окото на огледалото, цяла театрална трупа в едно тяло. Ако се държеше перверзно, подобно на всички деца, в същото време Гейбриъл беше и филмов режисьор, и сценарист.

Днес обаче не беше в настроение „за обувки“. Сутринта бе метнал чаршаф върху огледалото. Рисуваше му се. Предишната вечер бе гледал телевизия и една мисъл се загнезди в ума му. Доколкото си спомняше, беше нещо от сорта: изкуството е това, което правиш, когато другите излязат от стаята.

Оставен в стаята на майка си, Гейбриъл разлистваше албумите с художниците и изведнъж нещо привлече вниманието му.

Улови се, че разглежда една картина, изобразяваща чифт обувки — изкривени, скъсани, стари работни обувки. Приискаше ли му се да рисува, той често прерисуваше нещо за загрявка. Реши да използва въглен. Започна да скицира и обувките бързо се появиха на листа, контурите им като че ли сами се оформяха, също както правеха краката му, когато тича — без да ги убеждава.

След няколко минути подуши необичайна миризма. Приближи се до вратата да провери дали Хана ни стои пред стаята, понеже около нея се струпваха най-различни аромати, също като скитници край уличен ъгъл. Чуваше я как ходи напред-назад в кухнята на приземния етаж. Може би си боядисваше косата, правеше го веднъж на две седмици, слагаше найлонова торбичка на главата си, която не можеше да спре струйките тъмна боя и те се стичаха по лицето ѝ, докато жената не заприличаше на коледен пудинг.

Не, миризмата не идваше от нея.

Обърна се и видя, че насред стаята се мъдрят обувките, които копираше от албума.

Обиколи ги, а после се приближи и клекна. Миришеха на тор, кал, на провинция и трева.

Вдигна ги, опипа ги, изу своите обувки и ги изпробва на краката си, затътри се няколко крачки и се строполи. Не можеше да спре да се смее от изненада и смайване. Когато му омръзна това, Гейбриъл взе скицника. В средата на листа зееше дупка във формата на обувка. Щом обърна листа, обувките бяха всмукани обратно върху листа и всичко си дойде по местата.

Или напротив?

Той се озърна боязливо. Тайнствен страх се беше промъкнал с шумолене в стаята, също като призрак. Пурпурната топка на дръжката на гардероба наподобяваше едното око на Хана. Може би то се беше отделило от лицето й и долетяло тук, за да шпионира. Окото му напомняше за една картина на Марк Шагал, на която бе нарисувано нещо като плевня с едно огромно всевиждащо кафяво око на покрива. Когато Гейбриъл отвърна на облещения поглед, окото пак се превърна в матова грапава повърхност.

Беше смутен, но възбуден от това, което направи. Не приличаше на опасно умение. Но не беше редно да се набъркваш в магии, нали? Гейбриъл не знаеше. Кой ли знаеше? Родителите и учителите служеха за това да им се доверяваш или най-малкото да спориш с тях. Ако спрат да изпълняват функцията си или като баща му се съсипят от съмнение, кой щеше да определя правилата? Някой беше ли наясно какво се случва?

Както винаги в такъв момент Гейбриъл направи следното: консултира се със своя брат близнак Арчи, без съмнение другата му половина.

Ако съдбата не беше отнела единия близнак, днес в тази стая щяха да седят две еднакви момчета, второто родено няколко мига след първото, вкопчено в петата на братчето си. Гейбриъл щеше да гледа и да говори на себе си и не на себе си, лице в лице със собствените си черти, носени от някой друг.

Вместо това мъртвият брат, живеещ вътре в живата половина, се беше превърнал в магическо и по-проницателно момче — покровител или личен дух на Гейбриъл.

Татко все още разказваше колко горд се е чувствал, когато е тикал двойната количка с двамата си синове по един хълм на път към парка, а вятърът е духал в лицето му. Където и да ги заведеше, те привличаха тълпи и коментари. „Двама на цената на един“, ще каже той, отстъпвайки назад, та хората да погледат неговите момчета, да си поговорят с тях и да ги погъделичкат. „Двойна беля“, ще допълни нежно.

После на две години и половина едното почина от менингит. Чудо беше, рекоха докторите, че другото оцеля.

Можеха ли Гейбриъл и родителите му да преодолеят някога загубата? Дълго време той беше като принц, хвърлен в затвора. Живееше с една загадъчна жена, дала живот на две деца и изгубила едното. Тя можеше да бъде и безразлична, и емоционална. Така и не се научи да предизвиква промяна на едното й състояние в другото, правеше го единствено във въображението си, с него можеше да постигне всичко, освен да общува с хората. Това според него беше най-трудното изкуство.

Гейбриъл бе на четири, когато за малко не се удави в морето, баща му се втурна и го спаси. Тогава мама почти се удави в скръб и ужас. След това тя стана твърде предпазлива с Гейбриъл, като не му позволяваше да живее от страх да не умре. Безпокойството е двигателят, който поддържа хората живи. Слава Богу, съпругът й проявяваше склонност към неблагоразумие и вятърничавост, която помагаше на всички да не се задушат, но мама бе навлязла в някаква зона на страха и не беше по силите й да излезе от нея.

Гейбриъл помнеше Арчи само от многобройните общи снимки на близнаците, окачени в коридора, в спалнята на родителите им и в хола. Никой не докосваше, нито преместваше или говореше за тези скъпоценни фотографии в рамки, но те винаги смущаваха Гейбриъл поради една важна причина. Неговите родители не бяха сигурни кой кой е. Мама твърдеше, че когато Арчи бил жив, само и единствено те можели да ги различават. Но наскоро татко си призна, че веднъж дал на единия два пъти някакво лекарство и че понякога слагали единия в креватчето на другия и обратното, и разбирали за грешката чак на сутринта.

Това караше Гейбриъл да се пита дали постоянно са ги обърквали. Може би той беше Арчи, а Гейбриъл бе умрял. Така или иначе, той живееше с мисълта за отсъствието на брат си и когато видеше близнаци, идеше му да се затича и да каже на тях или на майка им, че и той има брат близнак… само дето е сянка.

— Арчи ще се върне ли? — често питаше той мама, откакто навърши шест. Както винаги в деня на смъртта му бяха ходили на гроба му. На рождения ден на Гейбриъл — на техния рожден ден — също бяха тъжни.

— Не — отвръщаше рязко мама. — Никога няма да се върне.

— Дали ни чува, че си говорим за него?

— Не.

— А може ли да мисли?

— Не.

— А да вижда?

— Не.

— Дори черното?

— Не. Нищо не вижда. Нищо никога няма да види.

— Едновременно в рая и под земята ли е?

— Вероятно. Гейбриъл…

— С приятелите си?

— Гейбриъл, където и да ходим, ние го носим със себе си, той е в умовете ни, но брат ти ще бъде мъртъв завинаги, за вечни времена.

Майка му замлъкваше, свиваше ръце в юмруци и ги отпускаше, все едно се опитваше да задържи вода в дланите си.

Ако Арчи беше в ума му, Гейбриъл имаше с кого да си приказва. Двамата заедно можеха да заговорничат срещу родителите си. Ако Гейбриъл не шаваше и слушаше внимателно, можеше да чуе своя брат близнак, тъй като Арчи се грижеше за брат си, беше разумен и винаги знаеше какво да направи. Понякога Гейбриъл се чувстваше незначителен и извикваше в съзнанието си Арчи, запявайки „Ние двамата“ на „Бийтълс“.

Сега се умълча, за да долови гласа на брат си, който шепнеше в тялото му.

Арчи му казваше да не се страхува. Да продължи да рисува. Ако обектите оживяват, това не се дължи на черна магия, а просто на необичайна дарба, която би могла да се използва. Когато Гейбриъл се колебаеше, Арчи му казваше, че нещата могат да се променят, но той трябва да продължи и да види какво ще стане.

Но първо Гейбриъл щеше да провери дали бе възможно да повтори странното упражнение.

На следващата страница в албума имаше картина на жълт стол. Не бе склонен да приеме, че тези картини, подходящи само за пощенски картички, му харесват. Падаше си по по-зловещите образи: тоалетни, кръв и прободени очни ябълки със заглавие „Пулсация на разреза“ например. Красивите рисунки, които толкова са шокирали хората в миналото, бяха изгубили въздействието си. Но тази картина му пращаше някакви сигнали.

Беше полезно, както промърмори Арчи. Нямаше смисъл да се превземаш. Баща им, който притежаваше голямо любопитство, но почти никакъв вкус, освен за музика, вероятно би го одобрил. Последния път, когато се обади, татко съобщи, че си е намерил къде да живее. Беше наел стая в една голяма къща недалеч от тях.

— Малко е гола и студена — беше рекъл. — Но има легло и…

— И?

— Гардероб.

Имаше нужда от няколко ярки картини.

— Какво каза? Какво каза? — попита майка му, която случайно бе подслушала разговора, без съмнение навеждайки се и долепяйки ухо до вратата.

— Тати си е намерил стая.

— Каква стая?

— Гола и студена.

— О, боже — беше се изкискала мама. — Много ли е студена? Ама той мрази студа.

— Няма на какво да седне.

Представи си как баща му стои прав и чете, яде и гледа телевизия или от време на време се обляга на стената, за да си почине.

Гейбриъл започна да рисува стола и почувства, че му вдъхва живот. Работеше бързо. Все едно пееш песен — захванеш ли песента, не е нужно да мислиш за нея. След като го нарисува и оцвети, затвори очи и после ги отвори.

И ето го.

Момчето прокара ръка по ръбовете и извивките му. Чудейки се дали няма да рухне, предпазливо седна. Беше стабилен и удобен. Гейбриъл стъпи върху него и малко потанцува. Пое тежестта му. На този стол човек можеше да си разположи задника и да се върти насам-натам.

Когато отново взе скицника в ръка и обърна листа, истинският стол изчезна, но остана рисунката.

Колкото повече размишляваше какво бе направил, толкова по-обезпокоително го намираше. Намигащите нарциси се бяха опитали да общуват с него. Мъртви братя говореха вътре в него. Земята със сигурност се бе наклонила и трепереше на оста си. Кой ли щеше да я изправи, преди да се сурне към вечността?

За да провери дали всичко друго си беше както го е оставил, слезе в хола на приземния етаж и завари Хана да гледа телевизия, разногледите й очи току проблясваха в смрачаващата се стая.

— Хана.

Тя се огледа изненадано.

— Ух!

— Какво? — каза той, почти благодарен, че чува гласа на друго човешко същество.

— Бух!

— Правилно, ще се бухна във ваната.

Тя му приготви ваната.

И сам можеше да го направи, но му харесваше тя да се чувства способна. И наистина, бедната женица бе само съвестта на майка му. Понякога се питаше дали мнението му за Хана е по-ниско, отколкото нейното за него.

Тя го наблюдаваше.

— Тези дрехи — на мен дай.

— Какво ще правиш с тях?

— Пера.

— Хана…

— Не, твоя мама казва — три дни твърде дълго без пране на дрехи. Всеки ден ти сменяш дрехи — тя наредила.

— Знаеш, че ми трябват няколко дни, за да се почувствам удобно в каквото и да било. Уморявам се да мисля за чисти дрехи. А и в момента нямам гадже.

— Тук!

Той наметна един халат и й подаде дрехите си.

— Въпреки всичко, както казва татко, не обличай нищо, което се е втвърдило. Той е забавен, Хана.

— Дали?

— Трябва да го чуеш. Ще разбереш, когато някой ден се запознаете.

— Твоя мама говори той е глупак.

— Какво? Глупаво е да го казва.

Мръщейки се, Хана донесе чисти хавлиени кърпи.

Той заключи вратата, изкъпа се набързо и отиде в стаята си, за да продължи с „домашните“. След като Хана го провери и се върна в хола да гледа телевизия, Гейбриъл се шмугна в стаята на майка си. Вдигна албумите от пода, погледна и помисли, боеше се, че ще заплаче.

Нямаше ни най-малка представа кога щеше да си дойде майка му. Беше се отказал да очаква шумоленето на дрехите ѝ, следата от парфюма ѝ, полюшването, падането и гъделичкането на косата ѝ, и ръцете ѝ, които го обгръщаха и го придърпваха към нея. Самюъл Бекет, чиято пиеса беше гледал в училище, изпълнена от трупата на местния театрален колеж, говореше за това: чакането е трудна, изтощителна работа, може би най-лошото наказание, превръщащо хората едновременно в жертви и палачи в съзнанието им.

Откакто татко напусна, а мама си намери работа, тя се бе променила в различни отношения. Като начало се сдоби с нов гардероб.

Късно нощем, когато влизаше да го целуне, носеше голямо палто с кожена яка, бижута и обувки с високи токчета. Придружаваше я симфония от нови аромати: нощният въздух от непознати части на града — той си мислеше, че от нея понякога лъха на Ийст Енд, както и на афтършейв, алкохол и марихуана. Дори късно вечер водеше мъже, които синът й не бе виждал вкъщи преди. Пускаха високо музика, изпразваха бутилки, танцуваха. Сутрин мама забравяше кой е и го наричаше „захарче“.

Сега отново беше в спалнята и лежеше в тъмното. Чу вратата леко да се отваря. Обзе го страх. Днес беше твърде особен ден.

— Гейбриъл… — промълви Хана. — На този свят ли си?

— Засега да.

— Нещо да кажа.

— Мама ще закъснее повече ли?

— Твоя тата обадил се.

— Татко? Той ли беше?

— Да.

— Не искаше ли да говори с мен?

— Предлага съобщение да каже, че ще те вземе утре.

— Ще дойде у нас?

— Води те в него стая.

— Вечерта в квартирата му? Да не би мама да е разрешила?

— Да.

— Спомена ли какво му се е случило? Добре ли е?

— Не. Без повече запитване. Опаковай фланелка и долни гащи.

За първи път щеше да остане при баща си. Отдавна чакаше това.

— Приятен сън — каза Хана. — Мир за мен. Утре.

— Пръждосвай се.

— Какво?

— Английски израз — пръждосвай се в сладки сънища.

— Разбирам. Благодаря. Пръждосай се и ти и Бог благослови твой свеж задник цяла нощ.

— И твоя свеж задник, Хана.

Бележки

[1] Песен от мюзикъла „Оливър!“. — Бел.прев.

[2] Точно попадение (англ.) — Бел.прев.