Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (10)

Глава десета

Една неделна сутрин две седмици по-късно, когато се събуди, Гейбриъл завари Хана със запретнати ръкави и гумени ръкавици на дебелите ръце, с глава, омотана с окъсана кухненска кърпа, нахлузила чифт стари обувки без връзки на баща му. Гейбриъл си помисли, че се е завтекла да изрине купчина ядрени отпадъци, но видя, че тя се кани да чисти всекидневната. Снощи мама имаше гости. Киселият въздух беше тежък и застоял, пепелниците препълнени, столовете разпилени, а на масата имаше бутилки от бира и вино, пакети с чипс и недоядени сандвичи.

Уплашен, че Хана може да му връчи гъба или парцал за прах, Гейбриъл крадешком се промъкна в кухнята. За свое учудване той завари майка си да слуша валс по радиото и да му приготвя пържени яйца за закуска.

— Здравей, ангелче. Днес е хубав ден. Какво ще кажеш да отидем в Кю Гардънс?

Предложението й го стъписа. Гейбриъл вече харесваше Хана, но не му се искаше да прекара деня с нея в задушната къща.

— Ще ходя да плувам с един приятел — отговори той.

— Помислих си, че ще бъде добре да излезем заедно — каза мама.

Гейбриъл и родителите му често ходеха на неделни разходки в Кю Гардънс. Имаха много снимки от там. За последен път бяха ходили в този парк преди около две години.

— Ти и аз? — попита момчето.

— Да.

— Без Джордж?

— Исках да поговоря с теб по един въпрос.

— И без Хана? — учуди се Гейбриъл.

Майка му допря показалец до устните си.

— Не бих постъпила така с теб. Пък и тя иска да свърши малко работа.

На закуска Гейбриъл гледаше скептично майка си. Не беше сигурен, че тя наистина ще излезе от къщи с него.

Накрая двамата казаха довиждане на Хана. Гейбриъл се учуди още повече, когато майка му го хвана за ръка и заяви, че ще отидат до Кю Гардънс с метро. Той не помнеше кога за последно я е виждал да се качва във влак, но тя беше престанала да пътува с метро по ред основателни причини: защото си под земята и имаш усещането, че си погребан жив, защото е мръсно — убийствените газове и отровните миризми могат да те задушат и само убийците и откачалките пътуват по линията Дистрикт Лайн.

Гейбриъл вървеше неспокоен до майка си и усещаше колко се страхува тя. След като се качиха във влака, докато четеше вестника с по-голям интерес, отколкото заслужаваше брой на „Сънди таймс“, майка му тревожно се оглеждаше, но успяваше да запази самообладание. Мястото, което тя си представяше като адско гъмжило, беше полупразен вагон, дрънчащ над широката, красива, мръсна Темза в неделната сутрин.

Когато слязоха, майка му въздъхна облекчено.

— Много смело, нали? — каза.

— Браво, мамо.

— Ще се кача и на самолет. Късно ми е да се плаша от каквото и да било — тя погледна Гейбриъл. — Свали тази качулка…

— Мамо…

— Свали я! Хората ще си помислят, че си наркодилър!

За тях спокойният чист парк Кю Гардънс беше провинция, място, където можеш да помечтаеш.

Мама говореше за любовта на англичаните към градините и къщите и колко досадно й се е струвало това. Но когато попадаше в район на средната класа като Кю, очите й се отваряха и тя разбираше, че иска нещо повече от обрасъл с плевели парцел бетон с прогнили дървени лавици и изгоряла тенджера като тази, която държаха в задната част на къщата. Започнеше ли да печели повече пари, двамата щяха да се преместят.

— Ще си имаме истинска градина — каза мама. — Няма да е голяма, точно колкото да седнем с теб в нея.

И добави, че ще останат там, докато той постъпи в университет.

— Когато бях на двайсет, живеех срещу „Кингс роуд“ и познавах известни хора, бях особнячка, самотна и… — тя търсеше подходящата дума. — Крайна. Не използвах максимално способностите си. В онези дни се утешавах, като си представях, че съм на шейсет. Енергична, винаги добре облечена, но с болни колене, изкривени пръсти на краката и блеснали очи, любителка на френските романи и на Курт Вейл. Ти ще ми носиш цветя и книги. Ще идваш, нали, дори когато имаш по-интересни неща за вършене? Може би ще ми водиш децата си.

— Защо да не идвам? — каза Гейбриъл.

— Децата трябва да разлюбят родителите си. Това е ужасен развод. С моите родители нямаме какво да си кажем, както може би си забелязал. Аз ги напуснах на петнайсет. И въпреки това ще ми се иска да идваш при мен. Какво има?

— Малко ми е странно — отговори Гейбриъл. — Ще чакаш да станеш на шейсет, за да правиш каквото искаш. Защо не можеш да го правиш сега?

— Уместен въпрос. Де да знам.

Докато майка му говореше, Гейбриъл се чувстваше особено, че са заедно сами. Обикновено когато излизаха на разходка, баща му бърбореше, привличаше вниманието към себе си, шегуваше се, пееше.

Нито майката, нито синът го споменаваха, но Гейбриъл постоянно се питаше дали баща му е още в леглото в стаята си, дали има достатъчно пари, за да излезе да закуси. Може би е излязъл на разходка? Все му се струваше, че татко ще се сети да дойде в Кю Гардънс. Ще изскочи иззад пагодата, тримата ще се прегърнат и ще тръгнат заедно.

На връщане към метрото минаха покрай малка книжарница.

— Искаш ли да влезем?

— Да. Може да си намеря нещо за четене — каза Гейбриъл с надежда.

— Избери си каквото поискаш.

— Всичко ли?

— Вземи каквото ти хареса, ще ти го купя. Може да се изненадаш, но аз припечелвам нещичко! Баща ти не ти изпраща никакви пари, въпреки че му писах да ни прати. Имаме да плащаме сметки и ипотеката на къщата, а и твоята издръжка не е евтина.

Той избираше дълго, но майка му чакаше и разглеждаше книгите, предимно в отдела за самопомощ. Както казваше Зак, чуеш ли думата „лечение“, разбираш, че те чакат проблеми с родителите. Терапия или по-лошо, хипноза или други форми на откачена религия. Много членове на клана на Зак вървяха с ръце, изпънати напред, и със затворени очи, за да „пренаредят“ живота си.

Сред ограничения брой заглавия на тема изкуство Гейбриъл намери една книга за портрети. Мама го похвали за избора. Учуди се, че толкова малко съвременни художници се интересуват от човешкото лице и от същността на хората. Това беше тема, до която рокендролът не можеше да се докосне.

С новата книга в ръка Гейбриъл отиде с майка си в едно заведение малко по-нататък и хапна пица. Попита дали може да си поръча онова, което като дете наричаше „облаци“ — мелба. Майка му се съгласи и поиска втора лъжица за себе си.

Гейбриъл забеляза, че тя се оглежда.

— Тук не сервират ли бира?

— Това е кафене. За какво ти е бира?

Майка му прокара ръка по лицето си.

— Винаги правиш нещата по-сложни за мен.

— Знаех си, че вината е моя.

— Не, Гейбриъл.

Той ядеше съсредоточено и след няколко минути осъзна, че тя го наблюдава.

— Ти беше толкова шумно дете.

— Така ли?

— Или може би ми е било трудно с теб. Измъчвах се по други причини. Сега си станал замислен. За какво си мислеше преди малко?

— Дали татко обича повече шоколадов сладолед или сладолед с кафе — Гейбриъл, татко и мама винаги държаха няколко вида сладолед във фризера и често ентусиазирано спореха за предпочитанията си. — Шоколадов, струва ми се. Може би и татко сега яде сладолед… едновременно с нас.

Мама му подаде кърпичката си.

— Избърши се. Уж си голямо момче. Липсва ли ти? Той не е умрял, скъпи ми Гейбриъл.

— Не, само живее в стая под наем.

— Не е катастрофа. Баща ти беше нещастен. Дори не го знаеше. Сега му се наложи да види как се отразява това на останалите.

— Направила си му услуга? — прошепна Гейбриъл. — За пръв път ти е било.

— Не мрънкай. Разбрах, че нещо не е наред, когато престана да мрази всичко. Вече не се оплакваше от нещата, които гледа, яде или слуша. Отдалечаваше се от нас — или поне от мен. Съжалявам, че трябваше да те оставя с Хана — както казваше майка ми, лицето й е като торба с чукове. Но трябваше да продължа напред. Вцепенението — тоест състоянието, при което нещата си остават същите — ме убиваше. И аз допуснах грешки, но не се предадох — тя стана, вдигна ръце и седна. — Погледни ме, не ти ли се струвам по-енергична? Особено след като той ни напусна.

— Татко може да е на работа сега.

— Работа? Гейбриъл, освен всичко друго днес е неделя.

— Той започна да преподава.

— Да преподава ли каза? Какво точно преподава?

Когато видя, че майка му не говори със сарказъм, Гейбриъл обясни, че татко дава уроци по китара на едно момче, което на свой ред го е препоръчало на друго момче, не толкова досадно, с което на татко му е много приятно да работи. Сега дава уроци и на двамата за няколко седмици. „Когато преподавам — казваше татко, — странно, но не повтарям все едно и също нещо. Поразкърших се с тая работа.“

Гейбриъл забеляза, че мама иска да говори за Рекс с някого, който го познава, който ще я разбере. В същото време тя знаеше, че не може да разкрие докрай как се чувства.

— Гейбриъл, мога да си го представя като учител. Баща ти е сприхав и докачлив и сигурно се учудва, че учениците му още не са научили всичко. Но разбира от музика. Когато е в особено настроение, обича да… наставлява. Не съм говорила с Лестър от години, но той беше невероятно жив и енергичен. Може да е вдъхновил баща ти. Със сигурност му е повлиял добре.

Това беше изненадващо щедро.

— Баба, майката на татко, е била учителка — каза Гейбриъл.

Лицето на мама се оживи.

— О, да, така е. Тя те водеше в библиотеката.

— Научила ме е да чета, нали?

— Да, с моя помощ.

— Татко и аз правехме заедно разни неща, но ти все му се караше за някое лепкаво петно на пода във всекидневната.

— Това лепкаво петно стоя със седмици. Краката ми постоянно залепваха за пода. Казах му, че ще залепна завинаги.

— Ти го обезкуражи — Гейбриъл беше чел някъде, че хората казват така, когато са ядосани. — Така или иначе, не мога да ти го простя.

Мама се стресна.

— Защо ми говориш така?

— Заради Арчи.

— Арчи? Сега за брат ти ли ще говорим?

— Да.

— Синът ми е мъртъв. За малко да полудея. Дълго време бях на лекарства…

— Арчи е почти мъртъв.

— Почти! Какви ги приказваш? Гейбриъл…

— Той е част от мен. И ми говори.

— Арчи ти говори? Какво казва?

— Дава ми съвети.

— Това е странно, като се има предвид, че той не беше от най-разговорливите. А сега ми споделяш, че говори с теб. Гейбриъл, по-добре внимавай — докато се усетиш, психиатрите ще почукват с чукчета по коленете ти и ще те питат как се казваш. Баща ти знае ли за това?

— Не.

— Трябва да поговоря с него. Само че ние не си говорим.

— Защо?

— Може и да си проговорим. Не мога да повярвам. Боже мой, какво става с теб? Ама че странен малчуган си!

— Вече не съм малчуган! Отвори си очите!

Мама гледаше Гейбриъл стъписана. Тя издърпа кърпичката от ръката му.

— О, нямаш представа до каква степен хората могат да се подлудят взаимно. Гейбриъл, да не си посмял да ми внушаваш чувство за вина. Родителите винаги имат усещането, че са се провалили. Да си родител е изгубена кауза. Аз съм сама жена, без съпруг, на когото да разчитам, опитвам се да изхраня и двама ни! Самотна майка!

— Самотна майка — повтори Гейбриъл.

— Какво очакваш да направя? Работата не е забавление!

— Ти имаш достатъчно забавления!

— И защо не? — тя тръсна глава, за да се отърси от раздразнението подобно капки дъжд. — Трябва да ти кажа, че ми предложиха нова работа…

— Наистина ли?

— Един човек, казва се Спийди.

— Спийди?

— Да. Толкова ли те интересува?

— Странно име — каза Гейбриъл.

— Той винаги бърза. Срещнах го случайно на едно парти на „Портобело роуд“. Някога бяхме приятели. Той имаше вила край Маракеш, където всички отсядахме. Винаги ходеше с лъскави ризи. Много от онези хора сега са мъртви или луди, или живеят в Уелс. Спийди държи верига от ресторанти за бързо хранене, пълни с рок и поп-джунджурии. Знае за отношенията ми с баща ти и ми съчувства. Мисля, че ще ме вземе на работа. В началото ще бъда сервитьорка. После ще ме повиши. Сигурна съм, че ще стана управител на някой от ресторантите. Добро начало, а? Какво ще кажеш?

— Ъъ… Трябва да помисля.

— Защо? Това не е философски въпрос! Не се ли радваш, че имам нова работа?

Той кимна и попита:

— Ходила ли си в неговия ресторант?

— О, някога ходех. Само на парти, не заради храната, разбира се. По-скоро бих изяла краката си. Но вече ти казах. — Мама стана нетърпелива. — Не ме ли слушаш? Срещнах Спийди на едно парти. Хрумна ми — продължи тя, — че трябва да му покажем картината на Лестър.

— Картината на Лестър?

— Да.

— Защо?

— Той сигурно ще се заинтересува. Но и да не му я покажем, мисля, че трябва да я сложим в рамка. Идната седмица ще се заема с това. Реших, че преди да започна новата работа, можем да отидем до Италия.

— Да видим замъка на Джордж?

— Да.

— Не обичам замъци — категоричен беше Гейбриъл.

— Наистина ли?

— В тях става течение. Искам да поработя върху филма си.

— Добре. Можеш да го направиш там. О, Гейбриъл, ще бъде чудесно да видим малко слънце и море. От толкова време не сме се чувствали добре!

— Аз мога да работя само в Лондон. В тази обстановка ми е най-удобно.

— Така ли? Ти си проклет дявол. Тогава ще трябва да останеш с Хана.

— Мисля да остана с татко.

— Той няма да може да се грижи за теб — изсумтя мама.

— Сам мога да се грижа за себе си.

— Не съм сигурна — каза тя. — Но скоро ще ти се наложи. Напоследък нямах достатъчно време за теб, но много мисля за бъдещето ти.

— Така ли? — попита Гейбриъл, ентусиазиран.

— Знам, че обичаш филми, режисьори, актьори…

— Да, да… Напоследък преливам от идеи. Някога записвала ли си сънищата си? Може би един ден ще намерят начин да ги заснемат!

— Ще бъде интересно — саркастично отбеляза майка му. — Сега обаче с теб трябва да бъдем реалисти. Джордж много ми помага във връзка с бъдещата ти кариера. В края на краищата той е практикуващ художник. Не се смей така.

— Така си е, има нужда от практика — промърмори Гейбриъл.

— А ти трябва да се научиш да слушаш!

— Аз мога едновременно да говоря и да слушам.

— Джордж е наясно със затрудненията. Казва, че целта е да се съчетае това, от което се интересуваш, с възможността да си осигуряваш прехрана до края на живота. Можеш да станеш адвокат в сферата на шоубизнеса.

Мама го гледаше.

— Моля?

Тя продължи:

— Тези адвокати общуват с творци. И не само това, подпомагат творческия процес. Но никога не остават без работа и не излизат от мода. Никога не получават лоши отзиви от критици. Искам да помислиш по въпроса. Междувременно аз ще потърся университет, където можеш да учиш право и да продължиш заниманията си с кино, ако все още те интересува. После ще се срещнеш с един адвокат, приятел на Джордж. Червив е с пари. Всичко ще ти обясни. Защо правиш такива физиономии?

— Не искам да работя в офис — каза Гейбриъл.

— Защо?

— Вляза ли в офис, имам чувството, че никога няма да изляза.

— За какво говориш?

— Ти никога не си работила в офис.

Майка му стана.

— Прекалено много време прекарваш с баща си! Искам да те направя по-уверен. Боя се, че започваш да развиваш нагласа на неудачник! — тя плати сметката и двамата излязоха. — Честно казано — добави мама, — не ми изглеждаш доволен, малък мошенико.

— От какво да съм доволен?

Гейбриъл бързаше след нея колкото можеше. Тя винаги правеше така — вървеше по-бързо от него.

— От новата ми работа и почивката в Италия, и всичко, което се опитвам да правя за теб. Деца! Мислят само за себе си. Аз, аз, аз, а ти само дай. Хората не знаят или поне не казват колко мразят децата си.

Гейбриъл почти не я слушаше. Майка му искаше от него да стане адвокат. Той осъзна, че вече достатъчно се е забъркал със закона. През следващите няколко дни мама щеше да сложи в рамка фалшивото копие на картината на Лестър и да го занесе на Спийди, който щеше да се окаже с две фалшиви копия на една и съща картина от двама членове на едно и също семейство.

Присъдата на Гейбриъл, и без това достатъчно дълга, със сигурност щеше да се увеличи. Спомни си, че в един от съседните блокове живееше човек, който беше лежал в затвора.

— Излязох от кафеза — казваше той.

Този намек за живот извън закона будеше възхищение, но Гейбриъл не помнеше човекът да е споменавал, че на затворниците се позволява да четат по цял ден. Дали можеше да вземе уокмена си? Родителите му щяха ли да идват на свиждане? По колко години лежат фалшификаторите?

Когато се прибраха вкъщи, в главата му бушуваше буря. Трябваше му време, за да обмисли всичко, но се чудеше дали майка му в пристъп на загриженост ще поиска да влязат в галерия или ще го покани да гледа с нея някой от любимите й „ободряващи“ мюзикъли.

За щастие късно следобед тя каза, че трябва да отиде на работа.

— Днес ще изляза малко по-рано — обясни мама. — Трябва да се обадя на един човек и после да се срещнем. Имаш ли нещо против? — виновно попита тя. — Сърдиш ли се?

— Не. Искам да разгледам новата си книга и да порисувам.

— Добре. Впрочем исках да ти дам това.

Мама му подаде една книжка. Гейбриъл погледна заглавието — „Кариера в правото“ — и изтръпна.

— Благодаря — отрони той. — За правото черво ли става въпрос?

— Я стига. Кажи ми какво мислиш. Днес беше чудесен ден, ангелче. Надявам се, че занапред ще прекарваме много време заедно. Ако идем в Италия, ще имаме тая възможност.

— Той ще бъде там.

— Да, Джордж ще бъде там.

— Защо?

— За да бъде с мен, затова! Престани да се оплакваш от всичко — после добави: — Нали този следобед няма да си говориш с Арчи?

— Защо, искаш да го попиташ нещо?

— Гейбриъл… — тя си пое дъх. — Предполагам, че това е поредната ти шега, от която ми се повдига, както и от всичките ти приказки за Арчи. Хайде, дай ми една целувка. Моля те.

— Ето.

— Благодаря.

Когато майка му излезе, Гейбриъл поседя малко в стаята си. Грижливо нарисува една японска ваза, но за разлика от друг път, тя не се материализира. Не че в момента имаше нужда от японска ваза. Беше лесно да си намисляш желания и да си въобразяваш, че те могат да се осъществят. В крайна сметка трябваше да се действа.

Изпита облекчение, когато нищо не се получи. Край на халюцинациите: той искаше да живее в същия свят като останалите хора. Нямаше повече да копира, отсега нататък щеше да прави само оригинални оригинали. Копирането му беше донесло достатъчно неприятности.

Гейбриъл прибра материалите си.

Отиде да потърси Хана, за да й каже, че ще излиза. Когато видя, че тя спи пред телевизора, Гейбриъл се разрови из къщата за пари. С нежелание взе банкнотите, които събираше за камера. Прегледа детските си касички, пребърка джобовете на старите палта, взе парите от продадената хартия за вторични суровини и онези, които беше получил от роднините си за Коледа. Пребърка чантите на майка си и намери банкнота от десет лири.

Беше готов.

Остави бележка, в която съобщаваше, че отива при Зак, и затвори портичката колкото може по-тихо.