Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (15)

Глава петнайсета

Баща му седеше на масата на обичайното си място, с горчица и масло, а също и с туршия „Бранстън“, кетчуп и сол на една ръка разстояние. Отдолу лежеше вестникът, отворен на спортната страница; татко местеше предметите наоколо, за да прочете статията, която иска. Слушаше „Реквием“ на Верди, докато се чудеше на глас дали „Нотингам форест“ ще се класира в първа лига.

От време на време вдигаше поглед озадачен; за пръв път стоеше вкъщи в присъствието на Хана. Без да иска, тя непрекъснато го разсмиваше. Гейбриъл виждаше колко е нервна по това как поднася храната към устата си и я оставя отново, сякаш не може да повярва, че светът се е килнал за пореден път.

— Странно е, че си ме сънувал, Гейбриъл — подхвърли татко. — Стори ми се, че видях Арчи миналата нощ.

— Какво?

— Седях с приятели, когато изведнъж ми се стори, че близнакът ти ме гледа през прозореца на къщата на Джейк. Дори се извиних на присъстващите, излязох навън и се разходих наоколо. Нямаше никой, разбира се. Странно, а? Между другото, каква е тази работа, дето ти и Арчи си говорите?

Гейбриъл се поколеба, преди да отвърне:

— Той е с мен, татко.

— Естествено, че е с теб. Той е и с мен. Това е мястото на детето, при семейството му.

— Ти говориш ли си с него?

— Всеки ден — Гейбриъл изпита облекчение. Татко продължи: — Не казвай на мама. Това я разстройва.

Когато майката на Гейбриъл се присъедини към тях, Хана стана и прекоси стаята, след което започна да сгъва дрехи с подчертано старание.

— Нямам търпение да разбера как е минало снощи — обади се Гейбриъл. — Получихте ли шампанско на вратата?

— Шампанско и ордьоври, разбира се.

— После какво ядохте?

— Чакай малко. Имам добра новина — отвърна майка му. Тя беше по халат и косата й беше в безредие. Сигурно беше уморена след миналата вечер, но изглеждаше доволна. — Баща ти се притесняваше да попита за камерата. Но аз го направих. Оказа се, че преди години бащата на Карло, Джейк, е бил асистент-оператор и държи в гаража си това, от което се нуждаеш. Ще ти покаже как да я използваш.

— Ще мога ли да започна филма си?

— Той предложи да го да го снимаш през лятото. Дните ще са по-дълги. Ще има повече светлина.

— Пухчо, ти забрави — намеси се татко. Тя се изчерви от обръщението. Отдавна не я бе наричал така. — Още някой беше там миналата вечер. — Вече гледаше към Гейбриъл. — Твой приятел.

— Точно така — потвърди мама. — Лестър Джоунс се появи за по питие. Попита как я караш.

— Наистина ли? — зарадва се Гейбриъл. — Спомена ли нещо друго?

— Ще прави концерт в малка зала в Лондон и ни покани да го посетим в гримьорната.

— Това е страхотно — възкликна Гейбриъл. — Много се радвам. А не каза ли нещо за картината?

— Не — мама наблюдаваше татко с рздразнение. — О, господи — възмути се тя. — Бях забравила какъв шум вдигаш, докато се храниш. Облягаш се на стола — сигурно си мислиш за нещо — и започваш да дъвчеш като животно.

— Бях забравил какъв шум вдигаш, докато говориш — не й остана длъжен татко. — И бях забравил за удоволствията от съвместния живот. Така ли беше през цялото време? — мама сведе глава. — Между другото, Кристин, канех се да те попитам — кой е Джордж?

— Моля? — попита мама.

Гейбриъл и баща му я наблюдаваха.

Татко обясни.

— Миналата нощ Гейбриъл крещеше в съня си за Джордж. Кой е той?

Гейбриъл разбра, че баща му знае кой е. Татко все повече се нервираше.

— Никой — отвърна мама. — Няма никакъв Джордж.

— По-добре да няма. Вярно ли е, Гейбриъл? И не ме лъжи.

Мама се намеси.

— Да не забравиш, че Джейк ни покани на вилата си. Ще монтират новия му закрит басейн и той смята, че ще ни е приятно да го изпробваме.

— И тримата ли? — зарадва се Гейбриъл. — Ще отидем ли?

— Искаш ли?

— Да, мога да работя там.

Татко се изправи.

— Ще видим — заяви той. — Както и да е, нямам време за празни приказки.

Докато Гейбриъл седеше до майка си и я караше да опише храната от предната вечер, както и чиниите, дрехите и разговора, татко взе чантата си и излезе от кухнята.

— Днес имам много работа — обяви той. В подножието на стълбите добави: — Искам да започна, докато съм тук. Ако нямаш нищо против, Кристин.

Мама го гледаше. Не беше сигурна.

— Добре — отвърна тя накрая. — Няма как толкова да навреди — когато татко стигна до спалнята на горния етаж, тя добави: — Поканих го тук, така е, но явно той отново започва да се чувства в свои води.

— Какво лошо има в това?

Тя се изправи и се разходи нервно.

— Обичах го дълго време. Обичах го много повече, отколкото той мен. Но беше безнадеждно. Той сякаш си беше отишъл. Затова се отказах. Сега е решил, че иска да започне отново. А аз тъкмо се канех да започна нов живот.

— Може би сега ще го направите заедно.

— Ставаш лигав, Гейбриъл. Защо мислиш, че съм толкова загубена?

— Дай му шанс. Той се опитва да направи нещо в момента.

— Защо, по дяволите, да го правя? — тя се отпусна малко. — Само ми кажи — прошепни — каква „работа“ върши там горе? Едно време, в добрите стари дни, след закуска ти отиваше на училище, а той четеше вестник на дивана и ме питаше какво има за обяд. Откъде да знам, че не прави същото?

— Ще свири и ще си води бележки за напредъка на ученика си. Има си график. Виждал съм го.

— Приема го много сериозно.

— Решил е, че правенето на музика и говоренето за нея е много терапевтично — отвърна Гейбриъл.

— Как е възможно? Познавам музиканти, които свирят от тийнейджъри и продължават да са пълни боклуци — въздъхна тя. — И все пак забелязал ли си как Рекс почти не куца вече? Баща ти е голям късметлия. Най-после е намерил нещо, в което е добър. Завиждам му.

— Как можеш? За какво?

— Според мен само талантливите хора имат призвание или са значими, докато ние останалите сме роби. Баща ти не е извънредно талантлив и често се парализира отвътре. Но това не означава, че не може да е полезен.

— Той е много полезен — потвърди Гейбриъл. — Вече не е на помощи за безработни. Дори ми даде пари. Може би ще даде и на теб, ако го помолиш мило.

— Мислиш ли? Колко му плащат?

— Не съм сигурен…

— Не знаеш ли? На час?

— Мисля, че е — Гейбриъл й каза цифрата.

— Толкова ли? Не е много повече от това, което получавам аз — отбеляза тя.

— Джейк му плаща повече. Просто дава на татко това, което му се струва, че трябва да даде. Според мен татко не знае колко да очаква. Срам го е да попита.

— Не бива да си подава ръката като просяк. Трябва да изпраща сметка. Ще я правя на компютъра, който ще купим. Обзалагам се, че не плаща никакви данъци. Ще се забърка в проблеми. Аз ще оправя нещата. Сега най-добре да отида да се видя с приятелките си. Днес е ред да пием заедно сутрешното си кафе. Искат да научат клюки за миналата вечер.

Наблизо имаше кафене, където тя и приятелките й се виждаха от години. Говореха си за съпрузи, деца, филми и телевизия; сравняваха какво са си купили на пазара за вехтории и се съветваха една друга.

— Миналата вечер Рекс беше наистина сладък и мил. Държеше ме за ръката — знае, че обичам — каза мама, преди да излезе. — Дори говореше с мен и прояви интерес към онова, което имам да кажа, вероятно защото беше твърде уплашен да говори с друг. Обеща да ми купи нови дрехи. Само ако можеше да е така винаги.

По-късно сутринта, когато татко се появи от спалнята и тръгна за урока на Карло, Гейбриъл го придружи, за да види камерата на Джейк.

Татко имаше махмурлук. По пътя спряха за кафе. Кафенето се намираше на главния път и не беше топло, но седнаха на железните столове отвън, пиха сок и наблюдаваха хората. Татко обичаше да брои побърканите.

— Ето един — сбута той Гейбриъл. — А виж и онзи откачалник, който ломоти и пелтечи! Няма никакъв шанс, горкият.

Явно го успокояваше да вижда, че е по-малко прецакан от други хора.

— Миналата вечер наистина беше хубаво, Гейбриъл — поде Рекс. — Сигурно си предположил, че с майка ти се срещаме по малко, да видим какво е останало помежду ни. Да видим дали се разбираме.

— И?

— Да, разбираме се на моменти. Както и да е, миналата вечер, след като ме покани да се прибера вкъщи с нея, аз се съблякох. Намерих халата й зад вратата, където винаги е висял. Взех си душ, измих си зъбите и всичко останало. Започнах да си мисля: тя е в леглото и ме очаква. Ще е топла, направо ще ври — тя е жена с висок градус нощем — и скоро ще се сгуша до гърба ѝ, до краката ѝ, задника, който е като два реотана. Стъпалата й ще са върху краката ми, ще ме докосва и това е мястото, където искам да съм, да целувам врата ѝ. Извини ме за подробностите, но казвам ти, ангелче, това е, което мъжът иска в края на деня — и по което и да е време от живота, — когато полага уморената си глава. Да знаеш, че една жена те е избрала, че иска да бъде с теб — това е постижение.

— Не живеете заедно.

— Скоро ще видим тая работа — отвърна той и продължи, — хората рядко си пасват идеално. В наши дни те си отиват един от друг твърде бързо. Защо всички трябва да се разделят? Ако преживееш проблемите, без да си отидеш, можеш да откриеш нови неща. Това, че отново съм с нея, е все едно да си имам нова приятелка. Майка ти изстрада много покрай Арчи. Заслужава глътка въздух. Не ми е приятно, че е сервитьорка. Бих искал да я подкрепям финансово, така че да може да прави каквото си иска. Ще съм горд с това — той погледна към Гейбриъл. — Не ме слушаш. Мислиш си за нещо съвсем друго.

— Да. Мога да се концентрирам над нещата, които наистина искам.

— Но още не знам дали ще ме приеме обратно. Трябва да продължа да мисля за това какво може да я съблазни.

След като пристигнаха у Джейк, татко се качи горе с Карло да работят.

Гейбриъл стоеше в коридора, когато самият Джейк, придружен от прислужник в униформа и облечен в костюм и с обувки, които бяха толкова елегантни, всъщност златни пантофи, отведе Гейбриъл в ниския гараж встрани от къщата. Там бяха паркирани два зелени лотуса, ягуар и бентли.

Зад колите Джейк намери голямата камера. Извади я от кутията, разстла лист, отвори сандъчето с инструментите си и разглоби камерата на пода. Искаше да се „запознае отново“ с нея. Докато я сглобяваше повторно, говореше за филмите, заснети с нея, и за известните актьори, които е запечатала. Сетне Джейк попита Гейбриъл за неговия филм. Момчето му разказа историята, като все повече се вълнуваше, докато говореше. Не я беше забравил; всъщност малкият филм бе станал по-ясен в главата му.

— Звучи ми като доста добър съвременен филм — заяви Джейк, кимайки. — А и е пълен със забавни сцени.

След това в кабинета на Джейк, заобиколени от филмови плакати, награди и статуетка „Оскар“, той каза:

— Всеки трябва да има поне един „Оскар“ — потупа той статуетката и показа на Гейбриъл кадри от филми. — Защо не ги вземеш с теб? — попита той, докато ги увиваше в салфетки. — Ще са ти по-полезни, отколкото на мен.

— Джейк, защо не си станал режисьор? — попита Гейбриъл, прибирайки ги в чантата си.

— Добър въпрос — рече Джейк. — Може би защото познавах Джими Хендрикс, докато живееше в Нотинг Хил.

— Какво? — Гейбриъл едва не се задави.

Така обичаше да говори Джейк, да впечатлява хлапето. Все едно някой да каже на Гейбриъл, че е бил на почивка с Шекспир.

— Доста съм стар и неведнъж съм виждал Джими да свири в „Марки“ и разни такива места. Мислех си, никога няма да съм гениален като този тип. Към кого да се обърнем в наши дни за духовно водачество? Не към свещениците, политиците или учените. Остават само хората на изкуството, в които да вярваш. Аз съм страхотен фен на музикантите. Обичам онези творци, които се задъхват по химери. Аз предпочитам да си пуша пура в удобен стол. Губя — когато прави изкуство, човек става по-смел. Сигурно никога не ти е хрумвало, че не можеш да правиш разни неща. Но аз никога не съм смятал, че съм талантлив, нито че имам въображение.

— Къде е отишло?

— Имал съм го някога, така ли мислиш? Като дете може би. Не знам. Пратиха ме на училище. Там трябва да са го прецедили.

— Джейк…

— Нещо те мъчи ли? Днес ми изглеждаш напрегнат.

— Да… Майка ми си е наумила една странна идея.

— Каква? Кажи ми, Гейбриъл.

— Започнала е да смята, че трябва да стана адвокат. Адвокат в сферата на шоубизнеса, нали разбираш. Да правя договори за баскитаристи и такива неща.

— Мда — Джейк като че моментално разбра. Всъщност даже му се стори забавно. — И от мен очакваха да стана адвокат.

— И би ли ми го препоръчал?

Джейк изплези език.

— Какъв е смисълът да правиш нещо, което мразиш?

Гейбриъл отвърна:

— Искам работата ми и животът ми да са едно и също нещо.

— Това е привилегия на успелите — като Лестър Джоунс. Повечето хора не разбират какво искат да правят, докато не стане прекалено късно.

— Или кои искат да са?

— Точно така. Защо да не поговоря с майка ти? Ще я изведа някъде и ще й обясня какви са шансовете ти за успех, ако работиш усилено и се справиш добре.

— Имаш ли време?

— Не мога да се сетя за нищо по-важно от бъдещето на млади хора като теб.

Когато Карло и татко приключиха и слязоха със спокоен вид, Джейк заяви, че щом Гейбриъл порасне достатъчно, ще му намери работа във филм като разносвач.

За изненада на Гейбриъл Джейк удържа на думата си за майка му.

Няколко дни по-късно той се прибра у дома след училище и я завари вкъщи. Лицето й беше зачервено; беше пила, но настроението й беше бодро. Татко правеше чай в кухнята.

— Току-що си дойдох — каза му тя. — Познай какво стана! Джейк ми се обади тази сутрин и ме покани на обяд. През последните няколко седмици имам повече срещи от всякога. Ти къде ще ме заведеш? — провикна се тя към татко.

— Изчакай и ще видиш — отвърна той. — Нали нямаш нищо против да изляза с мама за малко?

— Не, разбира се. Мамо, какво каза Джейк?

— Звънна ми изневиделица и ме покани в „Айви“. Не можех да откажа! Обадих се в работата и казах, че не се чувствам добре. Ама какво място е „Айви“! Толкова се улисах да оглеждам хората наоколо, че почти не чух дума от това, което той каза. Дани ла Рю беше там, изглеждаше страхотно!

— Какво искаше Джейк? — подсети я Гейбриъл.

— Похвали и двете ми момчета. Каза, че Рекс е невероятен учител, задето е събудил хлапето му и всичко останало. А за теб — ами… Явно смята, че от теб няма да стане непременно адвокат. Щяло да бъде загуба.

— Ти какво му отговори?

— Че за мен най-важното е Гейбриъл да не стане като баща си.

Татко не намери думите й за забавни.

Мама се изчерви.

— Джейк обеща да се грижи за теб с каквото може. Като кръстник. Страхотен мъж е този Джейк. Главата му, всъщност цялото му тяло, дявол да го вземе, трябва да слагат върху пощенските марки.

— Тогава ще можеш да го оближеш — вметна татко.

— Гейбриъл — каза мама през смях. — Ще те оставим за малко сам, става ли? Ще се видим по-късно.

Когато родителите му го целунаха и излязоха, Гейбриъл каза на Хана, че също излиза. Тя почти не го чу. Седеше в стола и си пееше и мрънкаше.

Гейбриъл отиде в „Сплитс“, за да скицира и заснеме Спийди в естествената му среда. Той искаше да завърши портрета; мислеше си, че на Спийди ще му бъде приятно ресторантът също да е на картината. Шезлонгът не беше съвсем наред. Щеше да премести главата му на друго място. Не се ли казва това да имаш въображение?

След няколко часа скициране и наблюдение Гейбриъл каза на Спийди, че е приключил с подготвителната работа. Нямаше нужда да го вижда отново — тук той се поколеба — от плът и кръв. След няколко седмици щеше да му даде готовата картина.

Седнал на „работната си маса“, Спийди беше разочарован.

— Но аз обичам да ти позирам, ангелче. Хайде още веднъж, а?

— Съжалявам, Спийди, лицето ти е запечатано в паметта ми.

Спийди плесна с ръце и каза, че няма търпение да види картината.

— Но аз съм само дете и картината може да е ужасна, не знам — предупреди го Гейбриъл.

— Колкото по-ужасна, толкова по-добре! Ха, ха, ха! — засмя се той и попита: — Казал ли си на родителите си какво правиш?

— Не, не съм.

— Така си и помислих. Предполагам, че майка ти няма да има нищо против. Но баща ти едва ли ще хареса картината и никак няма да му стане приятно, че си идвал при мен. Кой знае какво ще си помисли.

— Тогава ще му съобщя, когато съм готов.

— Точно така — Спийди го наблюдаваше. — За какво си мислиш?

— Какво? — попита Гейбриъл. — Мислех си, че ако правех снимки в момента, щях да снимам хората само в близък план. Щях да съм толкова близо, че да хвана част от ухото им, върха на носа или отрязък от кожата. Не бих могъл да ги хвана целите. Защо така? — попита той, убеден, че Спийди знае отговора.

— Прекалено си близо до родителите си. Не можеш да ги видиш — те доминират над теб.

— Да…

— Когато става въпрос за други хора, винаги е трудно да уцелиш разстоянието правилно.

— Да.

— Сега имаш за какво да размишляваш. Да ти извикам ли такси?

— Да, по-добре да се прибирам.

Когато влезе вкъщи, Гейбриъл чу тайнствен звук. Реши, че някого го колят, и влетя в кухнята. Хана ридаеше.

— Хана! Да не е умрял някой? Кажи ми какво е станало!

Тя не продумваше. Направи й чаша чай, даде й малко торта и накрая Хана се предаде.

— По-лошо от умрял! Майка ти и баща ти се събират отново като едно! Баща ти си носи нещата тук.

Беше вярно. На всеки няколко дни татко „случайно“ оставяше нещо вкъщи, „до следващия път“. Мястото започваше да възвръща предишното си състояние.

— Това е само изпитателен период — обясни й Гейбриъл.

— К’во?

— Да видят как върви.

— Ами ако върви добре?

Мама беше обяснила на Гейбриъл, че не може да няма резерви спрямо татко. Не че се съмняваше, че е „израснал“, а по-скоро искаше да провери дали двамата могат да заличат годините на навик, натрупали се помежду им. В края на краищата тя — колкото и да не искаше да си го признае — бе свикнала да възприема татко като „малко глупав“. Имаше навика да не го харесва; навика да го нарича мързелив; навика да се опитва да го притиска да прави разни неща; навика да го смята за неудачник. Той също я виждаше по свой начин, като дребнава заядлива кранта например, с шаблонно мислене.

Имаше много неща, които родителите му трябваше да преодолеят; предстоеше голяма работа и на двама им.

На Гейбриъл му харесваше да си мисли, че тласка нещата напред, като информира мама, че майката на един от учениците на татко толкова се интересува от него, че е решила да взима уроци по музика. Когато татко я попитал: „На какъв инструмент искаш да се учиш?“, тя отвърнала: „О, какъвто и да е, за който се искат четири ръце.“ Дори започнала да подарява на татко подаръци.

— Какви подаръци? — поинтересува се мама.

— О, дреболии — отвърна Гейбриъл отзивчиво.

— Дреболии, а? — промърмори, но не каза нищо повече. Той разбра, че го е преглътнала, когато мама купи на татко нова чанта, в която да носи папките, нотите и книгите си.

— Знам, че няма да ме искат тук повече — продължаваше Хана.

— Винаги някой остава отвън.

— Аз!

— Защо не искаш да си отидеш у дома?

— Не искам! Първо комунистите — сега бандити!

Той й донесе питие и каза:

— Ще говоря с мама по въпроса, ако искаш. Може да ти помогне да се уредиш с нещо друго — хора, които дори са по-добри от нас.

— Наистина ли? О, господарю Гейбриъл, много ще ти бъда благодарна!

Този път тя го целуна.

Родителите му се прибраха късно. Докато Гейбриъл работеше, ги чуваше как шепнат в кухнята долу. Канеше се да слезе и да говори с тях, но гласовете им станаха по-хрипкави, с внезапни затишия, последвани от загадъчни мълчания. Скоро чашите в шкафовете започнаха да дрънчат. След тях прозорците бяха наред. Наближаваше любовна буря.