Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (12)

Глава дванайсета

Беше на две мили от къщи.

Гейбриъл беше свикнал да се разхожда из града, но сега, в късния неделен следобед, по улиците гъмжеше от съсредоточени купувачи. На места тълпата беше толкова гъста, че той трябваше да спре и да се облегне на някоя стена. Топлите струи въздух, идващи от отворените врати на лъскавите магазини и от решетките на метрото по тротоара, го накараха да се запита дали не се намира в ада. Помисли си, че лесно може да го завлекат в някой магазин, да прелети през пробните и пак да излезе на улицата, без да се докосва до излъскания чамов под.

Картината в рамка беше тежка и неудобна за носене. Тя бе по-дълга от ръката му, а в ъглите ѝ, прокъсали амбалажната хартия, като че ли имаше шипове. Мъкнеше я ту под едната мишница, ту под другата. Известно време я носи върху главата си, но тя политна назад и ако не беше изнесъл рязко единия си крак, щеше да я изпусне.

Кракът му пулсираше, дланите му бяха ожулени и разранени, китките го боляха. Трудно щеше да я провре през вратата на някой двуетажен автобус, ако изобщо успееше да се качи, а и никое такси не би го качило, дори да имаше достатъчно пари. Когато някой си е купил нещо, просто излиза от магазина на улицата и вдига ръка.

Извиваше се наляво-надясно и не знаеше какво да прави. Нямаше да успее да я занесе вкъщи. В каква тежест се превърна този подарък!

Беше толкова уморен, че със сигурност дочу някой да вика името му. Мислеше си, че е приключил с халюцинациите, и в същия миг зърна Зак да жестикулира пред лицето му.

— Гейбриъл, къде се изгуби?

Той с облекчение остави картината на земята.

Зак беше с баща си и с някакъв човек с рошава коса и камуфлажни панталони. Тримата бяха отрупани с пазарски пликове. Бащата на Зак, сега с няколко халки на ушите, пусна пликовете на земята и хвана ръката на младия мъж. Гейбриъл си спомни, че Зак му е казвал, че любовникът на баща му е на възрастта на дъщеря му, по-голямата сестра на Зак. Ако Гейбриъл си мислеше, че животът му напоследък е странен, трябваше просто да го сравни с този на Зак, за да си възвърне чувството за симетрия.

— Никъде, тук съм си — отвърна най-после Гейбриъл.

— Сума ти време не си се обаждал.

— Нямам време.

Донякъде така си беше. Но Зак се подразни.

— Нямаш време за нас, а? — подметна той. — Мисля да почвам филма с Били.

— Защо? Идеята беше моя. Откъде пък се сети за Били? Освен това той е тъпак.

— Така е. Татко има миникамера. Аз си помислих, че си се отказал.

— Че защо да се отказвам?

По бузите на Зак изби руменина.

— Откакто се виждаш с Лестър Джоунс, с тебе вече не може да се говори.

— Това няма нищо общо с филма — каза Гейбриъл. — Знаеш, че се познават с татко от години.

— Да не би да се познавате с Лестър Джоунс? — обади се младият мъж.

— Скоро се запознахме — отговори Гейбриъл.

— Е, той с кого ли не се среща — отбеляза младият мъж.

— Така е — съгласи се Гейбриъл. — Но не и с вас. — Той се обърна към Зак, който се смееше: — Ще намина с работните скици.

— Ще повярвам, когато го видя с очите си — рече Зак.

— Зак… — поде Гейбриъл, като го хвана за раменете. — Повярвай ми, моля те. Искам да направя тоя филм, искам го повече от всичко досега.

— Да бе, да. Писна ми да те чакам, пич.

Гейбриъл осъзна, че мислите му бяха заети единствено с грижите му от последните седмици. Искаше му се да си проясни съзнанието, сякаш съзнанието му току-що се беше завърнало от екскурзия.

— Гледай колко торби — вмъкна се в разговора Заковият баща. — Днес цял ден ни тресе шопинг мания. Ако не профукаме поне хилядарка, после ни е криво.

Гейбриъл така и не схвана дали бащата на Зак живее със семейството си или не. Струваше му се, че понякога живее с някаква жена, друг път с младия си приятел, а от време на време и със съпругата си. Ако животът на възрастните винаги будеше у Гейбриъл недоумение, за него беше абсолютна загадка как един застарял и непривлекателен мъж може да накара някого, без да броим докторите, да го докосне. Татко обаче каза, че му се възхищава, и Гейбриъл също започна да се отнася към Заковия баща по-толерантно.

— Отиваме вкъщи да гледаме тъпата среща между „Тотнъм“ и „Спортинг“ — каза Зак. — Купили сме фланелки и какво ли още не. Защо не дойдеш с нас? — допря глава до ухото на Гейбриъл. — Много ще се радвам, ако дойдеш, братле. Тия влюбени гугутки ще ми скапят настроението, като почнат да се мляскат по време на мача, а в края, когато ония си разменят фланелките, нашите ще си трият задниците един в друг. Знам, че повече ще ги накефи концерт на Барбара Стрейзанд.

Гейбриъл се разсмя.

— Може по-късно да мина. Сега имам малко работа.

— Сигурен ли си?

— Ъхъ. Ще мина бе, спокойно.

— Окей — каза Зак. — Чао, братле.

Почивката добре му дойде. Гейбриъл продължи пътешествието по-обнадежден.

След малко се случи да мине покрай бара, където работеше мама. Не искаше тя да го вижда с картината. Но понеже му се прищя да я мерне — едно зърване на лицето й щеше да го успокои, — застана встрани, така че да не го забележат.

Обикновено лесно я откриваше с поглед, но сега не я виждаше да налива отвисоко струйки алкохол в сребърни чашки, наподобяващи напръстници. Запита се дали изобщо е на работа. Не му се вярваше, че го е излъгала и е отишла при някой друг, най-вероятно при Джордж. Сигурно беше в задната стая.

Няколко човека си излязоха и той я забеляза, че седи на маса в дъното на заведението. Седеше с мъж — баща му.

Гейбриъл се загледа в тези двама обикновени хора, които се подпираха на масата и си говореха. Баща му, нервен човек, който най-често изглеждаше напрегнат, сега беше спокоен. По едно време майката на Гейбриъл се протегна, каза нещо и погали ръката на татко. Двамата бяха като на стара снимка, запечатан миг от миналото. За момент синът им си представи как преди много години мама и татко са се харесали.

Заслони очи с ръка и се помъчи да разбере какво си казват по движението на устните си. Искаше да узнае дали споменават името му. Дали обсъждаха неговите планове за бъдещето или кариерата му на адвокат? Но беше твърде далече от тях, за да долови какво си приказват. Въпреки това се успокои. Щом са заедно и се тревожат един за друг, той можеше да се потревожи отново за своя филм и за това с какво иска да се занимава, след като приключи цялата тази история.

Вдигна картината и продължи тежкото си пътуване, сантиметър по сантиметър, като тътреше крака, сумтеше и чувстваше болка.

Хана каза, че е време да му приготви чая. Не го попита за картината, с която влезе, клатушкайки се, през вратата, докато не влезе в кухнята.

Гейбриъл се беше повдигнал на пръсти на един стол, върху който беше натрупал няколко албума. Мъчеше се да бутне картината в рамка заедно с двете копия навътре в един висок шкаф.

— А така — тя стоеше до стола. Дори го разклати, за да изтъкне колко е силна. — Хванах те като рибка на куката си!

— Хана — не го прави!

— Намислил нещо.

— Хана…

— Чакай само мама да разбере. Ще станеш печено говеждо!

— Не й казвай! — извика момчето, като се чудеше дали в този момент те още разговарят или баща му се е върнал в стаята си.

— Ще й кажа — натърти тя важно. — Нали за това ми дават храна — да казвам разни работи за теб. Повече казване — повече пудинг!

За да запази равновесие, той протегна напред ръце. Глуповата, но необходима позиция.

— Съобщиш ли й за това, ти си уволнена, Хана.

— Пфу! Непослушно момче! Тогава два пъти ще й кажа! Дупето ти ще гори. Шляп, шляп! Ха, ха, ха!

— Да, ама ще кажа на мама, че ти си калпава и жестока детегледачка и по цял ден гледаш телевизия, веднага се връщаш в Бронхит да вадиш репи от замръзналата земя със старите ти изпочупени зъби. Мама много си ме закриля, да знаеш.

Настъпи тишина. Гейбриъл, който още стоеше върху книгите, хвърли поглед към Хана и забеляза, че тя е уплашена. Изрече последните си думи без да мисли, но те някак предизвикаха нужния ефект. Беше напипал слабото място на Хана.

— Не, не — промълви тя. — Моля те, не казвай това.

— Е, ще видим.

— Какво ще видим?

— Как се държиш. Междувременно мисля да хапна нещо. Помогни ми да сляза, моля те.

— Да, да — изпъшка тя, като разтвори ръце, за да го поеме, щом скочи. — Какво ти се яде, момчето ми скъпо?

— Сандвич с фъстъчено масло — сети се най-после той. — Да не забравиш мармалада, меда и млечния шейк.

— Няма, няма — каза тя. — Веднага идвам. Ванилов или ягодов шейк?

— И двата.

— По едно от всичко, ей сега идвам, без закъснение, номер едно. Нещо друго?

Той се замисли.

— Примерно орехов пай и яйчен крем. От него и ти можеш малко да си хапнеш, Хана.

— Мога ли?

Той кимна благородно.

— Благодаря ти — рече тя. — Няма да кажеш, нали?

— Още не съм решил какво да правя с теб, Хана. На моменти поведението ти е малко странно. Малтретирането на деца е тежко престъпление в тази страна. Затворите са претъпкани с плачещи детегледачки, но ще се намери място за още една!

Тя тихо изстена и изчезна да донесе храната.

Току-що му беше донесла горещ шоколад. Той лежеше в леглото и работеше по сценария на своя филм, произнасяше диалозите на глас и в този момент се прибра майка му. Лицето й бе добило състрадателно изражение или както той го наричаше: поглед „гладуващите деца в Африка“.

— О, Гейбриъл, пак ли сам си говориш! Трябва да ти споделя, че се тревожа за теб — мама галеше челото му и милваше бузите му. — Какво правиш?

— Ъъ… работя по филма.

— Как върви?

— Приятно е.

— Когато го завършиш, искаш ли да ти помогна с костюмите?

— Ако имаш желание.

— С удоволствие ще ти помогна — увери го тя. Гейбриъл забеляза, че внушителната сянка на Хана подслушва пред вратата. — Как е Хана? — прошепна майка му.

— Защо питаш?

— Чувствам се виновна, че те оставих с нея целия ден. Тя уважава ли те?

Гейбриъл се поколеба. През пролуката на вратата зърна едното й око да се върти.

— Вече ми харесва — рече той. — Много добре се грижи за мен.

Окото примигна няколко пъти и се навлажни.

— Добре — каза мама. — Между другото, днес не си имал спиритически контакти, нали?

— Моля?

— С Арчи — произнесе внимателно името му. — Покойният ми син. Гласовете в теб, които ти говорят. Нали ми разказа за това. Притесних се…

— Всеки чува гласове, но хората не го споделят с другите. Хората много неща не споделят с другите. Сигурно е просто заради въображението ми.

— Тези гласове не ти говорят често, нали?

— Не. Не толкова често. Поддържаме връзка само при необходимост.

— Сигурно се чувстваш самотен.

— Понякога. А ти?

— Дали се чувствам самотна? Не знам. Ти какво мислиш?

Гейбриъл се чудеше дали ще спомене за срещата й с татко. Странно е колко са потайни родителите, а в същото време държат да знаят всичко за децата си.

— Нещо интересно да се е случило днес?

— Същото като всеки ден — отвърна мама.

За миг Гейбриъл се поколеба дали не е било халюцинация, че ги е видял заедно. Все пак беше убеден, че е истина.

— Някой да е идвал? — попита той.

— Кой например?

— Джордж.

— Не.

— Джордж харесва ли те?

— Харесва му идеята да бъде с по-възрастна жена. Мисли си, че много ще научи от мен. Възможно е. Той ме слуша — гордо заяви тя. — Казва, че съм умна.

— Ласкае те. Но всъщност би предпочел да бъде с жена около неговата възраст, нали? Мислиш ли за татко?

— Малко. Най-добре е да забравим за всичко това и да погледнем към бъдещето.

— Татко ми каза нещо.

— Какво?

— Че въпреки всичко… те обича.

— Не го е казал…

— Напротив!

— На мен отдавна не ми го е казвал. Пиян ли беше?

— Не ставай глупава.

Гейбриъл забеляза, че на лицето й се изписва особено изражение — смесица от удоволствие, изненада и смущение.

— Мислиш ли, че може да се видите… в близко бъдеще.

— Не знам — отговори мама. — Не знам какво да мисля за този човек, наистина не знам.

Друго не я попита.