Ханиф Курейши
Дарбата на Гейбриъл (4)

Глава четвърта

Запровираха се през тълпата — за Гейбриъл беше по-лесно поради ниския му ръст, — момчето извърна глава и видя, че нещо задържа баща му.

Възрастна жена, една от почитателките на Лестър, бе сграбчила с белите си пръсти ръката на татко и го дърпаше към себе си.

— Извинете — каза тя. — Само за една секунда, сър!

— Без коментар — повтори като папагал татко, опитвайки се да се отскубне.

Гейбриъл започна да подскача, за да мерне баща си, като в същото време здраво стискаше картината на Лестър.

— Татко, татко — хайде!

Канеше се да се върне, да хване ръката на баща си и да го отърве. Жената, която трескаво търсеше нещо в паметта си, изведнъж възкликна!

— Рекс, Рекс!

— Коя сте вие? — татко се взираше в старото й лице, като че ли можеше да види друго, по-младо лице отдолу. — Не ви познавам.

— Аз бях там. Видях те как… как…

— Къде сте били? Какво сте видели?

— Във Финландия, когато падна на сцената. Тогава обикалях с групата. Ти беше басист.

— Да, точно така!

— Чудесен плавен стил вадеше на бас-китарата!

— Забелязали сте, така ли?

— Видях те, когато си изкълчи глезена. Чух, че извика. После се строполи на сцената. „О, боже, край“, помислих си, идеше ми да изтичам до теб, да те целуна и да те върна към живота и…

Друг глас от навалицата заглуши жената.

— Басистът на Лестър!

— Свиреше в „Ледър пигс“!

— Рекс! Още е жив!

— Върнал се е от Исландия!

— Идвал е при Лестър! Видели са се!

— Рекс! Рекс!

— Погледнете насам, господин Прасе^[1] Рекс! — извика фотограф. — Усмивка за феновете!

— Усмивка, усмивка, усмивка!

Всички бяха обърнали погледи към бащата на Гейбриъл, бутаха се и се блъскаха, за да го видят по-добре. Някои се катереха по гърбовете на другите. Гейбриъл забеляза, че баща му не знае как да приеме вниманието — със задоволство или като унижение.

Жената продължи:

— Вие бяхте най-атрактивното прасе. След Лестър най-много се заглеждах по вас — отбеляза тя не на място.

— Помните ли лъскавия ми костюм с индийския десен? А сребристите ми обувки на сърца?

— О, да, да, спомням си, оо, тези сребристи обувки!

— И червените сатенени…

Гейбриъл разбра, че феновете не дърпат баща му, а желаят да го пипнат, сякаш е в състояние да ги излекува или да ги спаси. За момент Рекс като че ли бе облечен в костюм от ръце.

— Моля, дай ми автограф! — каза жената.

Татко бързо се подписа на тефтера ѝ. Наведе се и целуна жената. В тоя момент останалите фенове заразмахваха тефтерите си към него, хвърляйки се заплашително напред. За миг Рекс потъна в навалицата.

— Бягай! — извика Гейбриъл, когато татковото плешиво теме изплува отново. — Бягай, татко! Бягай!

След като се увери, че баща му куцука и подтичва след него, Гейбриъл се втурна да бяга, освобождавайки се от тълпата и стигайки до обикновената улица с нейните купувачи и служители в офиси. Двамата спряха чак в края на улицата.

Рекс беше пребледнял и се тресеше. Държеше се за гърдите и с мъка продумваше.

— Помислих си, че целия ще ме изядат, а после ще ме изплюят.

— Също като едно време?

— Съвсем като едно време. Макар и по-зле платено.

— Но беше забавно. Чакай само да се разчуе.

— Не казвай на мама.

— Защо?

— По-добре да не знае. Обещаваш ли?

Баща му отключи велосипеда. Гейбриъл извърна поглед към хотела.

Черна кола с тъмни стъкла се появи откъм тухлената стена и се плъзна към тях. Гордият шепот на гумите подсказваше, че возилото едва докосва земята. Феновете на Лестър и фотографите фиксираха колата и се завтекоха след нея, някои падаха и ги тъпчеха, а тефтерите за автографи и химикалките изхвръкваха от ръцете им. Поне загубиха интерес към татко.

Колата мина край тях и Рекс помаха.

— Това е Лестър. Отива на летището.

— Къде ще лети?

— Има си остров, ограден с телена мрежа и лодки със стрелци. Той не е глупав. Винаги е съзнавал, че славата е шепа пяна. Разбрал е също и това, че славата не е кранче, което да отвъртиш или спреш, когато ти скимне. Славата е цената, която трябва да плати за своето изкуство. Лестър не може като нас спокойно да кръстосва улиците — татко обърна поглед надясно и наляво по улицата. — Не че много изпуска.

Не за славата бе предупредил Лестър малкия, докато лежаха заедно на пода. А за завистта. Една от най-мощните движещи сили у човека, по думите на Лестър — завистта и омразата на хората, желанието им да те притежават и да те съсипят. Пред лицето на тази сила според Лестър човек можеше да се изкуши да стане колкото е възможно по-незабележим, да се изличи, да се слее с останалите, да не изглежда по-талантлив от тях. Направиш ли го обаче — опиташ ли се да „изчезнеш“ или да водиш потаен живот, — ще пожертваш собствените си дарби. Лестър му каза още, че е важно да попаднеш на хора, които те подкрепят и те вдъхновяват, и не се подиграват с твоите надежди.

Колата бързо се отдалечи и Гейбриъл си помисли за бледата, самотна фигура в нея, която пишеше, драскаше или навярно си тананикаше с известно задоволство „She’s Got It“.

Изведнъж Рекс попита:

— Къде е картината?

Гейбриъл я потупа.

— Тук е, татко. Нищо й няма.

— Добре, добре. Мисля да я задържа. Според мен срещата с Лестър беше много интересна. Дай да идем в някое кафене да си поговорим.

— Аз трябваше да съм на училище — напомни синът му.

— Забравих. Учи ли ти се?

— Стига ми образование за днес.

Татко взе картината и я пъхна под палтото си.

Влязоха в едно кафене и Рекс избърса влажната маса с ръкава си. Махна ластика и разгъна картината. За да я застопори в хоризонтално положение, Гейбриъл сложи шише със сос в единия й ъгъл и бурканче с горчица в другия.

— Не е зле, никак не е зле.

Татко си сложи очилата и заговори с глас на стар търговец, който оценява предмети в телевизионно предаване.

— Нямах възможност да я видя както трябва — продължи той. — Но като я гледам сега, доста е интересна. Помислих си, че е просто скица.

— Не е скица — каза Гейбриъл, навеждайки се напред.

И двамата се увериха, че е цялостна завършена картина, а не скица или нахвърляни щрихи. Лестър вероятно й бе отделил време.

— На теб е посветена. И е подписана — рече татко. — Лестър се държа много мило, както и предполагах. Винаги е бил дружелюбен към мен.

— Хареса ли ти новият му албум?

— Да, да, хареса ми — избъбри той, без да се замисля. — Сигурно малко хора са го чували. Имахме късмет Лестър да ни окаже тази висока чест.

В това време бе дошла сервитьорката и гледаше картината.

— Ти ли я нарисува? — попита тя Гейбриъл. — Хубава е.

— Хубава е, да.

— Да можех и аз така да рисувам.

Момчето вдигна очи към баща си, чудейки се какво става. Той й правеше гримаси и кривеше лице.

— Ние сме братя — Рекс посочи сина си. — Той е по-големият.

Тя прехапа устни.

— Какво да ви донеса?

— Според вас какво ми се пие?

— Едва се държа на краката си — каза троснато тя. — Хайде по-бързо.

— Ти си хайде. Ние сме художници.

— Келяви художници.

— Това е смешно. Кажи го пак. Давай.

Татко не отделяше очи от нея. Гейбриъл поръча горещ шоколад и чийзкейк за двамата.

Рекс я гледаше, докато тя се отдалечи, после каза:

— Ето какво ще направим. Трябва да проверим каква е цената на картината.

— Защо трябва да знаем цената ѝ?

— Мисля, че трябва да я пласираме. Можем да й вземем сносна цена.

— На тази картина?

Рекс кимна.

— Лестър даде ли ти пари? — попита момчето.

— Да не мислиш, че съм се унижавал да му искам? Аз съм музикант, а не просяк. Но можем да направим нещо с рисунката — той се потърка по челото. — Честно да ти кажа, Гейбриъл, раздялата с майка ти ми създаде известни затруднения от финансово естество.

Гейбриъл се сети за мъжа, който бе заплашил баща му, блъскайки го към стената. Татко си удари главата и си нарани ухото. Може би и днес онзи щеше да го сгащи.

— Преди години свирех в една банда с музикант, който сега държи ресторанти, пълни с рокаджийски вещи — златни дискове, фотографии, китари, всякакви стари джунджурии. На младите може да им е любопитно да видят панталоните на някоя рокзвезда. Картината е нова и е оригинална. Смятам, че ще даде добри пари за нея. Ще му я занеса за видим какво ще каже.

Татко започна да свива картината.

— Сега ли? — попита Гейбриъл.

— Май още е отворено. Настъпваме здраво, момчето ми. Така е в живота — изникват възможности, които не можеш да пропуснеш!

— Чуй ме! — удари с ръце по масата синът му. — Чуй ме, татко!

Баща му се изуми.

— Какво ти става, ангелче?

Сложна ситуация. Гейбриъл не знаеше какво да направи. Хрумна му идея. Ако се допита до брат си, Арчи без съмнение щеше да предложи решение, устройващо и двамата.

Гейбриъл затвори за момент очи, но не долови нищо.

Рекс докосна лицето на сина си.

— Гейбриъл, буден ли си?

— Да. Чакай малко…

Може би момчето се престараваше с концентрацията. След миг чу ясния тих глас на брат си. Слушаше и кимаше на себе си. Понякога можеше да се разчита на Арчи.

Татко увиваше ластика около рулото.

— Да ставаме. Ресторантът не е далече.

— Не, татко.

Баща му вдигна поглед.

— Какво?

— Картината е моя.

— Твоя? Разбира се, че е твоя. Нима не съм ти давал всичко, което имам? Какво според теб се опитвам да направя с тая картина?

— Лестър я подари на мен.

Татко нави ръкавите си.

— Виж драскотините! За малко не ме убиха, докато я носех! Тълпата искаше да разкъса дрехите ми и да ме изяде!

— Той не я подари на теб — това бе най-трудният разговор в живота му. Гейбриъл изрече с гласа на Арчи: — Ще я задържа няколко дни.

— Няколко дни!

— Искам да я погледам. Нека й се порадвам.

Баща му го гледаше с раздразнение. Най-накрая кимна и подаде рулото на сина си.

— Ще ми я върнеш ли? — попита Рекс. — Не можеш да оставиш такава ценна вещ да се търкаля из къщи. Нямах намерение да я продавам, ако това си мислиш.

— А какво смяташе да правиш с нея?

— Да получа оценка на стойността ѝ. Нищо повече.

— Ще ти я върна. Обещавам.

— Колко великодушно от твоя страна — каза татко саркастично, — като се има предвид, че ако не беше разправял на Лестър надълго и нашироко да скъпоценните си рисунки, щяхме да се измъкнем от мизерното си положение. А ти накара бедния човек да се престори на заинтригуван…

— Не аз — възрази Гейбриъл. — Лестър говореше.

— Ти го подтикна. Срамно и отблъскващо поведение! Ама и аз защо ли те взех с мен, идиотче такова!

— Успокой се, татко…

— Той с мен не размени и две приказки. Ще е късмет, ако изобщо спомене името ми в мемоарите си! Това беше големият ми шанс, а какво се получи? Останахме си с някаква скапана картина, която ти дори не ми даваш!

Гейбриъл стана и отиде до тоалетната. Когато се върна, картината още лежеше на масата. Татко не беше на стола си.

Той бе притиснал в един ъгъл сервитьорката, която държеше пълна табла, говореше й и в същото време пишеше нещо на парче хартия, което пъхна в джоба на престилката ѝ. Тя се оглеждаше тревожно, сякаш Рекс бе препречил пътя й като бодлив храст, и търсеше пролука, през която да хукне навън.

— Татко! — извика Гейбриъл.

Баща му се обърна. Жената офейка.

— Хе-хе, вече съм в по-добро настроение — обяви татко. — Тя си записа телефонния ми номер! Жените си падат само по едно нещо…

— По какво?

— По мъже, които ги желаят, страстно ги желаят. Запомни го. Видя ли колко ме хареса!

— Сигурен ли си, че не се канеше да извика полиция?

— Защо така смяташ? Какво искаш да кажеш? Че съм един стар мръсен глупак?

— Татко…

— Това ли искаш да кажеш? — лицето на татко беше изкривено в гримаса. Той можеше да флиртува, но не и да очарова. — Прав си. Аз съм си един старец!

— Донякъде.

— Личи ли ми?

— От време на време.

— Тук вътре светлинката още не е угаснала.

— Татко…

Рекс мушна с пръсти корема си и подръпна топката тлъстина.

— Мислиш ли, че трябва да почна малко коремни преси?

— Поне това.

— Знаеш ли какво ме обхвана? Надежда! Глупава надежда! Гейбриъл… толкова съм самотен напоследък!

— Липсва ли ти мама?

— Тя изслушваше монолозите ми, както ги нарича. През всичките години, в които бяхме заедно, тя ме слушаше поне с половин ухо. Толкова много имам да й говоря… Но тя не желае да ме слуша. Изхвърлила е мебелите ми! — татко метна поглед назад към сервитьорката, която стоеше в безопасност зад бара и решително се взираше в друга посока. — Предполагам, че повечето от нас прекарват по-голямата част от живота си в опит да контролират страстта си към други хора.

Гейбриъл пое ръката на баща си.

— Ще видим какво мога да уредя с мама.

— О, благодаря ти. Поне имаме това — каза Рекс, потупвайки картината.

Тъкмо си излизаха, управителят ги настигна със сметката.

— Не сте платили, сър.

Татко се стъписа и потупа бедрата си с две ръце, като че свиреше на странен ударен инструмент.

— Тия панталони са без джобове.

За късмет Гейбриъл имаше малко пари, които мама му беше дала предишния ден.

Привечер Рекс заведе сина си вкъщи. Не бяха стигнали до портата, когато Хана отвори входната врата и застана там, впервайки поглед в двамата.

— Здравей — каза татко.

— Мистър Бънч — отвърна тя, — ден хубав.

— Кажи й още нещо, татко. Нещо смешно.

— Защо?

Гейбриъл го целуна по бузата. Рекс миришеше на пяна за бръснене и на себе си. Миризма, която момчето познаваше от бебе. Тя му напомняше как татко взимаше крачетата му — крачетата на Гейбриъл — и ги търкаше в бодливото си лице, а той се кискаше, врещейки.

— До скоро, тати.

— Надявам се. С теб съм, Гейбриъл.

— И аз.

Татко сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Не забравяй, моля те — ще те чакам в стаята ми да донесеш картината. Добре да я пазиш и скоро ми се обади — може утре, като я разгледаш. Всичко, което имам, си ти, а сега и картината.

Странно беше да се сбогува с баща си пред собствената му къща, а после да влезе и да бъде обгрижван от жена, която татко не познаваше, от чужда жена.

Когато Рекс се отдалечи, Гейбриъл забеляза, че въпреки сутрешните усилия дрехите на баща му изглеждаха непрани, а косата му — неподстригана и ужасно чорлава. Тревогите му сякаш леко го прегърбваха. Гейбриъл се надяваше, че всичко ще се оправи при татко му.

Щеше да помисли какво би могъл да направи, за да му помогне.