Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Uncle Oswald, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Роалд Дал. Моят чичо Осуалд

Английска. Първо издание

ИК „Весела Люцканова“, София, 1993

Редактор: Вихра Манова

История

  1. — Добавяне

VI.

Бизнесът ми процъфтяваше. Десетимата първоначални клиенти подшушнаха страхотната новина на приятелите си, които на свой ред я подшушнаха на свои приятели и така лавината се отприщи. Половината от всеки ден прекарвах в правене на хапчета. На първо място благодарях на бога, че бях съобразил да донеса такова голямо количество прах от Судан. Но се наложи да сваля цената. Не всеки беше посланик или външен министър и скоро открих, че повечето хора просто не могат да си позволят да дадат първоначално определената абсурдна сума от хиляда франка за хапче. Затова ги смъкнах на двеста и петдесет.

Парите потекоха като река.

Започнах да си купувам скъпи дрехи и да се появявам в парижкото общество.

Купих си и кола и се научих да я карам. Беше новия модел на „Де Дийон-Бутон“ — Спортс ДК — страхотна малка кола с тристепенна скоростна кутия, четирицилиндров двигател и ръчна спирачка. Звучи невероятно, но вдигаше седемдесет километра в час и неведнъж съм я надувал до дупка по Шан’з Елизе.

И най-вече: забавлявах се с жени колкото ми душа искаше. Париж в онези дни беше истински космополитен град. В него бяха събрани красиви и способни жени от всички точки на планетата. Точно тогава започнах да откривам една любопитна истина. Известно е, че хората от различните националности притежават специфични национални черти на характера и особен темперамент. Това, което не е известно на повечето хора обаче е, че тези специфични национални характеристики стават много по-ясно изразени по време на сексуално общуване, отколкото по време на обикновените социални контакти. Без да се хваля, ще кажа, че аз се превърнах в истински експерт по националните сексуални характеристики. Беше ми много интересно да откривам как жените от различните народности повтарят съответната формула. Ако пробвате, например, десетина сръбкини (и не си мислете, че не съм го правил!) и се съсредоточите достатъчно, ще откриете, че всички те притежават няколко ясно изразени специфични особености в поведението, специфични умения и предпочитания. Полякините са лесно различими по същата причина. Еквадорките, норвежките, холандките, гватемалките, белгийките, рускините, китайките и т.н., и т.н. Към края на престоя си в Париж вече бях в състояние да разпозная националната принадлежност на всяка една жена, с която съм прекарал пет минути в леглото с вързани очи, без дори тя да си е отворила устата.

Следва логичният въпрос: коя беше родината на най-вълнуващите жени в света?

Аз лично се пристрастих изключително много към българките с аристократично потекло. Те имаха, наред с другите си качества, най-невероятните езици на земята: езици, които бяха не само гъвкави и еластични, но и притежаваха онази приятна грапавина, която се среща само при котките. Накарайте някое котенце да ви ближе ръката и ще видите какво имам предвид.

Туркините (тях струва ми се съм споменавал и преди) също заемаха едно от първите места в топкласацията ми. Те бяха като воденични колела: не се спираха, докато не спре водата. Но, повярвайте ми, в момента, в който решите да се захванете с някоя от тях, трябва да сте в отлична форма. Аз лично никога не допусках туркиня в къщата си, преди да съм закусил добре.

Хавайките също ме заинтригуваха заради необикновената хващателна способност на пръстите на краката си. Почти във всяка ситуация, в която беше възможно, те използваха тях вместо пръстите на ръцете си.

Що се отнася до китайките, опитът ме научи да се занимавам само с такива от Пекин и околната провинция Шантунг. Дори и тогава беше важно да произхождат от благороднически семейства. По онова време сред аристокрацията на Пекин и Шантунг съществуваше обичай, според който родителите изпращаха дъщерите си, веднага щом навършат петнадесет години, на обучение при опитни възрастни жени. Там момичетата изкарваха интензивен двегодишен курс, който имаше една-едничка цел: да ги научи на изкуството да доставят физическо удоволствие на бъдещия си съпруг. В края на обучението, след полагане на сериозен практически изпит, момичетата получаваха сертификати „зачита се“ или „не се зачита“. Ако някоя от тях се беше изявила като изключително прилежна и изобретателна, тя минаваше с „отличие“, а най-високо оценяваните получаваха „Почетна диплома“. Младите дами, удостоени с такава диплома, на практика можеха сами да изберат съпруга си. За нещастие обаче, почти половината от тях незабавно потъваха в императорския дворец.

В Париж попаднах само на една такава дама. Беше съпруга на милионер — търговец на опиум, дошла в Париж, за да си избира тоалети. Случайно си избра и мен и трябва да призная, че това, което се случи между нас, остави неизлечими следи в съзнанието ми. Тя беше развила до съвършенство една техника, която наричаше „до самия ръб, но не и отвъд“. Нищо не стигаше до край! Тя просто не му позволяваше. Двеста пъти ме докара до златния праг, без да го прекрача и в продължение на три часа и половина — толкова трая сладостната ми агония, се чувствах така, сякаш някой бавно и с безкрайно търпение издърпва дълъг, оголен нерв от пламтящото ми тяло. Двеста пъти висях на ръба на пропастта, закрепен само с крайчеца на пръстите си и крещях да ме издърпат или да ме блъснат долу, но блаженият тормоз всеки път продължаваше. Това беше една възхитителна демонстрация на майсторство и никога няма да я забравя.

Бих могъл да ви опиша своеобразното сексуално поведение на поне петдесет други националности, но няма да го направя. Поне не сега, защото трябва да продължа с основния разказ за това как станах богат.

На седмия месец от пребиваването ми в Париж приходите ми се увеличиха по една щастлива случайност. Ето какво се случи. Бях поканил в апартамента си една рускиня, далечна роднина на царя. Тя беше слаба, мъничка и бледа като херинга, хладна и безцеремонна. Наложи се здравата да поработя, преди да разпаля огъня под котела й. Всъщност такова незаинтригувано, небрежно държание винаги само ме е амбицирало и мога да ви уверя, че към края вече бях успял да я извадя от равновесие.

Когато приключихме, се излегнах на канапето и си налях чаша шампанско за охлаждане. Докато се обличаше, рускинята мудно се влачеше из стаята, зяпайки по нещата ми.

— Какви са тези червени хапчета? — попита тя.

— Това не ви интересува — отвърнах аз.

— Кога ще ви видя пак?

— Никога. Казах ви какви са правилата.

— Много сте лош — нацупи се тя. — Веднага ми кажете за какво са тия хапчета, иначе и аз ще стана лоша. Ще ги хвърля през прозореца.

Тя взе бутилката, в която имаше петстотин от моите безценни червени таблетки, направени същата сутрин, отиде до прозореца и го отвори.

— Не! — извиках аз.

— Казвайте тогава!

— Това са тонизиращи хапчета за мъже. Нещо като изкуствени възбудители, това е всичко.

— А защо не и за жени?

— Защото така.

— Аз ще опитам едно — каза тя, отвори бутилката, изтърколи едно хапче и го преглътна с шампанско. После продължи да се облича.

Беше напълно готова и слагаше шапката си пред огледалото, когато изведнъж замръзна на място. Обърна се и ме погледна. Все още лежах на канапето, с чаша шампанско в ръка, но вече я наблюдавах много внимателно и с известна тревога.

Тя остана неподвижна може би около трийсет секунди, забила в мен твърд и хладен като стомана поглед. После хвана деколтето на копринената си рокля и с едно рязко движение я раздра. Разкъса бельото си. Махна шапката си и я запрати някъде из стаята. Приклекна и започна да се придвижва бавно към мен с предпазливата, съсредоточена стъпка на тигрица, която дебне антилопа.

— Какво ви става? — попитах аз, въпреки че ми беше пределно ясно какво й става. Бяха минали точно девет минути и хапчето беше започнало да й действа.

— Я се успокойте — казах аз.

Тя продължаваше да се придвижва към дивана.

— Махайте се! — извиках аз.

Но беше прекалено късно. С един скок тя се намери върху мен и всичко, което успях да видя в първите няколко мига, беше една безумна въртележка от крака, ръце, устни, бедра и пръсти. Тя направо откачи. Беше полудяла от страст. Увих се в кувертюрата и се опитах да изчакам бурята да премине. Това въобще не й хареса. Започна да ме премята и да ме тръшка по дивана, като сумтеше и ръмжеше недоволно през цялото време. Много беше неприятно. Нямах намерение да се занимавам повече с нея, затова се опитах да я усмиря. Но само това да я държа притисната до дивана ми струваше толкова усилия… Накрая извих ръцете й зад гърба и докато тя риташе и пищеше като луда, я замъкнах до банята. Бутнах я под студения душ. Тя се опита да ме ухапе, но аз я сразих с един точен ъперкът с десния си лакът. Държах я под ледената струя поне двайсет минути, а тя пищеше през цялото време и ме заливаше с потоци от руски псувни.

— Сега успокоихте ли се? — попитах я накрая. Беше посиняла от студ.

— Искам те! — простена тя.

— А, не! Ще стоите тук, докато не се охладите напълно!

Накрая тя омекна. Пуснах я и спрях водата. Горкото момиче! Цялата се тресеше и изглеждаше ужасно. Взех една хавлиена кърпа и хубаво я изтрих. После й налях чаша бренди.

— Това беше от червеното хапче — каза тя.

— Знам — отвърнах аз.

— Искам да ми продадете от тях.

— Тези са прекалено силни за жени. Ще ви направя по-слаби.

— Кога? Сега ли?

— Не мога веднага. Елате утре и ще са готови.

Дрехите й вече за нищо не ставаха, затова я увих в едно палто и я закарах до дома й с колата си. Всъщност тя ми беше направила страхотна услуга. Бях разбрал, че хапчетата ми действат също толкова добре на жени, колкото и на мъже, даже може би и по-добре. Веднага се заех да правя дамски хапчета. Слагах им по половин доза. Направих към стотина и вече предвкусвах готовия пазар.

Той се оказа много по-готов, отколкото бях предполагал. Когато рускинята се върна на следващия ден, поиска петстотин таблетки!

— Но те струват по двеста и петдесет франка всяка!

— Няма значение. Приятелките ми са готови да дадат всичко за тях. Разказах им какво се случи вчера с мен и сега всички ги искат.

— В момента мога да ви дам сто, не повече. Останалите по-късно. Имате ли пари?

— Разбира се.

— Мога ли да ви предложа нещо, мадам?

— Какво?

— Страхувам се, че ако само жената вземе от тези хапчета, ще стане неприятно агресивна. А мъжете не харесват това. На мен не ми хареса вчера.

— Е, и?

— Може би е най-добре, когато някоя жена реши да използва тези хапчета, да предлага от тях и на мъжа, за да не се получават неудобни ситуации. Така двамата партньори ще бъдат квит.

— Да, има логика в това, което казвате.

(Не само логика, но и печалба! Продажбите щяха да се удвоят!)

— Партньорът ви трябва да вземе от по-големите хапчета, мъжките. Те са с по-голяма доза активно вещество, просто защото мъжете са по-едри от жените.

— Винаги сигурни, че партньорът ще е мъж! — каза тя с лека усмивка.

— Това вече си е ваш проблем — отвърнах аз. — Вие решавате.

— Е, добре тогава. Дайте ми сто и от мъжките хапчета.

Хо-хо, помислих си аз, ще има разни играчки-закачки тази вечер из парижките будоари. Атмосферата доста се нажежаваше, когато мъжът се „подсили“ с едно хапче, но мисълта за това какво би настъпило, ако и двамата партньори се нагълтат с тях, ме накара да потреперя.

Успехът беше зашеметяващ. Продажбите скочиха два пъти. После три пъти! В края на дванайсетмесечния ми престой в Париж вече бях горд притежател на банкова сметка от два милиона франка. Това правеше сто хиляди английски лири! Бях почти на осемнайсет и вече бях богат! Но не достатъчно богат. Годината, прекарана в Париж, ми бе посочила недвусмислено пътя, който исках да следвам в живота.

Аз бях сибарит. Исках да живея спокоен и охолен живот. Това никога нямаше да ми омръзне. Но за мен „охолство“ означаваше разкош, а „спокойствие“ — безграничен покой. Сто хиляди лири не ми бяха достатъчни! Трябваше ми поне един милион! Сигурен бях, че ще намеря начин да го направя. Началото беше положено.

Имах достатъчно мозък в главата си, за да знам, че сега най-важното за мен е да продължа обучението си. Образованието е всичко. Изпитвам ужас от необразовани хора. И така, през лятото на 1913 г. прехвърлих парите си в една лондонска банка и се завърнах в земята на дедите си. През септември постъпих в Кеймбридж. Аз бях млад учен, не забравяйте това — млад учен от Тринити колидж, което ми осигуряваше някои привилегии и издигаше авторитета ми пред влиятелните личности.

Именно тук, в Кеймбридж, започна втората, финална фаза от натрупването на голямото ми богатство. Останете с мен и ще разберете как точно стана това от следващите страници.