Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (21)

XXI.

Подкарахме под бледото есенно слънце на север към Берлин. Войната беше свършила едва преди единайсет месеца и градът изглеждаше мрачен и запуснат, но в него живееха двама особено важни кандидати, които държах да бъдат посетени на всяка цена. Единият беше мистър Алберт Айнщайн, който живееше на Хаберландщрасе №9. Ясмин проведе приятна и резултатна среща с този изключителен мъж.

— Как беше? — зададох й аз обичайния въпрос в колата.

— Той страшно се забавлява.

— А ти не се ли забавлява?

— Не особено. Той е само мозък. Никакво тяло. Дай ми Пучини на мене!

— Кога най-сетне ще престанеш да ми говориш за този италиански Ромео?

— Добре, няма да го споменавам повече, но знаеш ли, Осуалд, какво ми направи впечатление? Забелязах, че умните мъже, искам да кажа големите мозъци, наистина големите интелекти, реагират много по-различно, когато ги удари суданската муха от хората на изкуството.

— В какъв смисъл?

— Ами, овладяват се и започват да мислят. Започват да се опитват да разберат какво, по дяволите, се случва с тях и защо се случва. Докато хората на изкуството просто го приемат така както е дошло и се хвърлят в него с главата напред.

— Как реагира Айнщайн?

— Беше безкрайно учуден. Всъщност надуши, че нещо не е наред. Той е първият, който се усъмни, че го манипулират по някакъв начин. Виж колко е умен!

— Какво каза?

— Седеше и ме гледаше изпод рунтавите си вежди.

„Тук има нещо безкрайно съмнително, фройлайн — каза той. — Това не е нормалната ми реакция, когато ме посещава красива жена.“

„Може би има значение колко е красива жената“ — казах аз.

„Не, фройлайн. Няма никакво значение. Какъв беше този бонбон, който ми дадохте?“

„Най-обикновен. Аз също изядох един.“

Попритесних се малко, честно да ти кажа. Мухата постепенно започваше да подлудява този малък умник, макар че в началото той успя да се въздържи поне за малко, също като стария Фройд. През цялото време крачеше напред-назад из стаята и си мърмореше под носа:

„Какво става с мен? Това не е нормално… Тук има нещо гнило… Аз никога не бих позволил…“

Бях се излегнала на един диван във възможно най-прелъстителната поза и го чаках всеки момент да скочи отгоре ми. Но не, Осуалд, нищо такова! За почти цели пет минути умствената му дейност абсолютно блокира плътските му желания, или както там се наричат. Едва ли не чувах тракането на мозъка му, докато се опитваше да проумее какво става с него.

„Мистър Айнщайн — казах аз. — Защо просто не се отпуснете?“

— Ти си си имала работа с най-големия интелект на земята — казах аз. — Този човек има свръхестествени умствени възможности. Опитай се да разбереш теорията му за относителността и ще видиш какво искам да кажа.

— Ако някой надуши какво правим, свършено е с нас.

— Няма страшно. Има само един Айнщайн.

Вторият ни важен донор в Берлин беше мистър Томас Ман. Ясмин каза, че бил приятен, но някак си сух.

— Също като книгите си — отбелязах аз.

— Тогава защо го избра?

— Защото е написал някои хубави неща. Името му ще остане в историята.

В портативния ми контейнер за течен азот сега имаше сламки от Пучини, Рахманинов, Щраус, Фройд, Айнщайн и Ман. Върнахме се отново до Кеймбридж, за да разтоварим ценния багаж.

Уърсли беше във възторг. Той вече отлично разбираше, че се готви нещо наистина голямо. Всички бяхме във възторг, но аз нямах намерение да си губим времето с тържествени настроения. Поне не за момента.

— Докато сме тук — разпоредих се аз, — ще обиколим някои от английските момчета. Утре започваме.

Джоузеф Конрад беше може би най-важният от тях, затова го посетихме пръв. Отидохме до дома му — Капел Хаус, Орлстоун, Кент в средата на ноември или ако трябва да бъдем абсолютно точни, на шестнайсети ноември 1919 г. Вече споменах, че не ми се иска да давам детайлни описания на всичките ни посещения, от страх да не започна да се повтарям. Няма да наруша това правило, освен ако не се появи нещо наистина сочно и забавно. Срещата на Ясмин с Конрад не беше нито сочна, нито забавна. Тя беше рутинна, въпреки думите на Ясмин след това, че Конрад бил един от най-милите хора, които е срещала.

От Кент подкарахме към Кроубъро в Съсекс, където изненадахме мистър Х. Д. Уелс.

— Не е лош — каза Ясмин на излизане. — Доста помпозен и авторитетен, но иначе много приятен. Знаеш ли кое е странното при великите писатели? Всичките изглеждат толкова обикновени. В тях няма абсолютно нищо, което да ти загатва за гениалността им, както е при художниците например. На един велик художник някак винаги му личи, че е велик художник. А великият писател обикновено прилича на касиера в завод за сирене.

От Кроубъро се спуснахме до Ротингдийн, пак в Съсекс, за да се отбием при мистър Ръдиард Киплинг.

— Космато малко педерастче — беше единствения коментар на Ясмин по въпроса.

Петдесет сламки от Киплинг.

Вече бяхме влезли в ритъм и на следващия ден съборихме сър Артър Конан Дойл в същото графство на Съсекс. Беше толкова лесно, колкото да откъснеш зряла черешка. Ясмин просто позвънила на вратата и казала на прислужничката, че е от издателството и трябва да предаде някои важни книжа на писателя. Веднага я пуснали в кабинета му.

— Как ти се видя мистър Шерлок Холмс? — попитах я аз.

— Нищо особено. Поредният писател с тънък молив.

— О, чакай — казах аз. — Следващият по списък също е писател, но се съмнявам, че ще ти се види скучен.

— Кой е той?

— Мистър Бърнард Шоу.

Трябваше да минем през Лондон на път за Ейот Сейнт Лорънс в Хафърдшър, където живееше Шоу и по пътя поразказах това-онова на Ясмин за този самодоволен литературен клоун.

— Първо на първо, той е заклет вегетарианец. Не яде нищо друго, освен сурови зеленчуци, плодове и зърнени храни. Имам сериозни подозрения, че няма да приеме шоколадчето.

— Какво предлагаш да направим, да му го дадем в морков?

— Какво ще кажеш за една репичка?

— Ще я изяде ли?

— Най-вероятно не. Затова по-добре да опитаме с грозде. Ще купим чепка хубаво грозде от Лондон и ще го натъпчем с праха.

— Така вече ще стане.

— Трябва да стане! Тоя няма да мине без праха.

— Защо? Какво му е?

— Никой не знае.

— Не практикува ли благородното изкуство?

— Не. Той не се интересува от секс. Държи се като някакъв скопен петел.

— О, ужас.

— Той е един длъгнест, бъбрив скопен петел с невероятно голямо самомнение.

— Това значи ли, че машинарията му не работи?

— Не съм сигурен, да ти кажа. На шейсет и три е. Оженил се на четирийсет и две, за да има кой да му прави компания, не за нещо друго. Никакъв секс.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Но това е общото мнение. Той самият веднъж казал: „Аз не съм имал сексуални отношения с жена, докато не навърших двайсет и девет години“.

— Малко късничко.

— Съмнявам се, че въобще е и имал. Много известни жени са го преследвали, но безуспешно. Мисис Пат Камбъл, страхотна актриса, казала за него: „Той е едно нежно цвете, без нито един бодил“.

— Харесва ми това.

— Диетата му има за цел единствено да подпомага умствената му дейност. „Съвсем открито заявявам — писал веднъж той, — че от човек, който се храни с уиски и мъртви тела, не може да се очаква да работи добре.“

— В сравнение с друг, който се храни с уиски и живи тела, предполагам.

Много остроумна беше нашата Ясмин.

— Той е марксист-социалист — добавих аз. — Смята, че държавата трябва да е собственик на всичко.

— В такъв случай е още по-голям тъпак, отколкото си представях. С нетърпение очаквам да видя физиономията му, когато го цапардоса суданската мушица.

На път през Лондон купихме чепка великолепно парниково грозде „Мускат“ от „Джаксънс“ на Пикадили. Беше страшно скъпо, с много едри, бледо жълто-зеленикави зърна. Когато излязохме от града, спрях колата край пътя и извадих кутията с праха.

— Двойна доза ли да му дадем? — попитах аз.

— Тройна — отвърна Ясмин.

— Мислиш ли, че е безопасно?

— Ако това, което казваш за него е истина, ще му е необходима половината кутия.

— Е, добре тогава. Тройна да е.

Избрахме зърното, което висеше най-отдолу на чепката и го пробихме внимателно с нож. Изстисках мъничко от вътрешността и натъпках вътре три дози с върха на една карфица. После потеглихме за Ейот Сейнт Лорънс.

— Съзнаваш ли, че това ще е първия път, в който даваме на някого тройна доза? — попитах аз.

— Този факт не ме притеснява — отвърна Ясмин. — Тоя очевидно е някакъв антисексуален тип. Чудя се дали не е евнух? Гласът му тънък ли е?

— Нямам представа.

— Тия проклети писатели!

Тя се отпусна назад в седалката и прекара останалата част от пътуването в мрачно мълчание.

Къщата, известна като „Бърлогата на Шоу“ беше голяма и не особено красива купчина от тухли, разположена в средата на хубава градина. Когато спрях пред нея, часът беше четири и двайсет следобед.

— И сега какво? — попита Ясмин.

— Сега влизаш вътре, заобикаляш къщата и вървиш право надолу до дъното на градината. Там ще видиш дървена барака с наклонен покрив. Това е работният му кабинет. Най-вероятно ще е вътре в момента. Нахълтваш и започваш да му говориш обикновените глупости.

— Ами ако ме види жена му?

— Ще трябва да рискуваш. Най-вероятно е да успееш. И му кажи, че си вегетарианка. Това ще му хареса.

— Кои са имената на пиесите му?

— „Мъж и супермъж“, „Дилемата на доктора“, „Майор Барбара“, „Цезар и Клеопатра“, „Андрокъл и лъвът“ и „Пигмалион“.

— Той ще ме пита коя най-много ми харесва.

— Кажи „Пигмалион“.

— Добре, ще кажа „Пигмалион“.

— Ласкай го. Кажи му, че е не само най-великия драматург на всички времена, но и най-големия музикален критик. Не се притеснявай, той ще говори нататък.

Ясмин слезе от колата и се запъти с твърда крачка към портата на градината. Наблюдавах я, докато изчезна зад къщата и подкарах колата. Няколко метра нагоре по пътя резервирах две стаи в една малка странноприемница, на име „Каруцата и впряга“. Качих се в стаята си и приготвих всичко необходимо за скоростното превръщане на спермата на Шоу в петдесет замразени сламчици. Час по-късно се върнах пред „Бърлогата на Шоу“, за да прибера Ясмин. Не се наложи да чакам дълго, но няма да ви кажа края, преди да сте чули началото. Такива неща е най-добре да бъдат разказвани в своята последователност.

— Отидох до дъното на градината — разказа ми по-късно Ясмин на бутилка що-годе свястно „Бон“ и великолепна пържола с пудинг от бъбреци в малката странноприемница, — отидох до дъното на градината и видях дървената барака. Бързо се придвижих натам, като очаквах всеки момент да чуя гласа на мисис Шоу зад гърба си да вика: „Спри!“, но никой не ме видя. Приближих се до бараката и отворих вратата. Вътре нямаше никой. Видях плетен стол и една обикновена маса с разхвърляни по нея листа. Но от Шоу нямаше и следа. „Е, това е, казах си аз. По-добре да се изнизвам. Връщам се при Осуалд. Пълен провал.“ Затръшнах вратата.

„Кой е там?“ — извика някой зад бараката. Гласът беше мъжки, но много тънък, почти фалцетен. „О, боже, помислих си аз, тоя значи наистина е евнух.“

„Ти ли си, Шарлот?“ — попита пискливият глас.

„Какъв ефект въобще, разсъждавах аз, би могъл да има прахът от судански мухи върху един стопроцентов евнух?“

„Шарлот! — извика той. — Какво правиш?“

Иззад бараката се показа високо, кокалесто същество с огромна брада. В едната си ръка държеше голяма градинска ножица.

„Коя, ако смея да попитам, сте вие? — изписка той. — Това е частна собственост.“

„Търся обществената тоалетна“ — казах аз.

„Какво търсите тук, млада госпожице? — попита той, като насочваше ножиците си към мен като пистолет. — Вие влязохте в бараката ми. Какво сте откраднали?“

„Абсолютно нищо не съм ви откраднала — сопнах се аз. — И ако искате много да знаете, съм дошла тук, за да ви дам един малък подарък.“

„Подарък, а?“ — каза той, малко поомекнал.

Извадих чепката грозде от чантата и я повдигнах на един пръст.

„И с какво съм заслужил тази щедрост?“ — попита той. „Вие ми доставихте огромно удоволствие в театъра — казах аз, — затова си помислих, че ще е добре, ако ви дам нещо в замяна. Е, това е всичко, което мога да ви дам — откъснах най-долното зърно от чепката и го поднесох към него. — Ето, опитайте. Наистина е страшно вкусно.“

Той пристъпи към мен, взе зърното и го набута в устата си през всичките тия космалаци.

„Отлично грозде! — заяви той. — Мускат!“

После се взря в мен изпод надвисналите си вежди и каза: „Имате късмет, млада госпожице, че не работех, защото щях направо да ви изхвърля, с гроздето или без него. Случайно подрязвах розите си“.

„Извинете ме, че се натрапвам така — казах аз. — Ще ми простите ли?“

„Ще ви простя, едва когато се уверя, че мотивите ви са чисти“ — отвърна той.

„Чисти са като самата дева Мария.“

„Съмнявам се. Една жена никога не посещава един мъж, освен ако не се опитва да измъкне някаква полза за себе си. Подчертал съм това на много места в пиесите си. Жената, мадам, е хищно животно. Тя преследва мъжа.“

„Това е най-голямата глупост, която съм чувала — възразих аз. — Мъжът е този, който преследва.“

„Никога през живота си не съм преследвал жени. Винаги те са ме преследвали. И винаги съм бягал като лисугер, гонен от хрътки… Алчни същества — добави той, като изплю една семка от гроздето. — Алчни, хищни, ненаситни животни.“

„Хайде стига — казах аз. — Всеки преследва някого от време на време. Жените преследват мъжете, за да се оженят за тях и какво лошо има в това? Виж, мъжете преследват жените, само за да спят с тях. Къде да сложа това грозде?“ „Вътре ще го сложим“ — каза той и го взе от ръката ми. Обърна се и влезе в бараката. Влязох след него. Молех се деветте минути да минат бързо. Той седна на плетения си стол и заби в мен поглед изпод огромните си рунтави вежди. Бързо се настаних на единствения друг стол в бараката.

„Вие сте смела млада дама — каза той. — Обожавам смелостта.“

„А вие говорите големи глупости за жените — казах аз. — Съмнявам се, че знаете първото и най-основно нещо за тях. Влюбвал ли сте се някога страстно?“

„Типично женски въпрос. За мен има само един вид страст. Интелектът е страст. Интелектуалната дейност е най-голямата страст, която мога да изпитам.“

„А какво ще кажете за физическата страст? Няма ли шансове тя при вас?“

„Не, мадам, няма. Декарт е извлякъл много повече наслада от живота си, отколкото Казанова.“

„А какво ще кажете за Ромео и Жулиета?“

„Бебешка история. Слаба работа.“

„Да не би да искате да кажете, че вашата «Цезар и Клеопатра» е по-велика пиеса от «Ромео и Жулиета»?“

„Без съмнение.“

„Боже, не ви липсва смелост, мистър Шоу.“

„На вас също, млада госпожице.“

Той взе един лист от масата.

„Слушайте — каза той и зачете на висок глас с гадния си фалцет — в крайна сметка винаги се оказва, че тялото не представлява нищо. Мисълта е тази, която остава винаги красива и интересна. Защото мисълта — това е живота.“

„Разбира се, че в крайна сметка тялото нищо не представлява — обадих се аз. — Това е съвсем очевидно. Но на моята възраст все още не е така. На моята възраст тялото е сочен плод. Коя е пиесата?“

„Обратно в Метусела“ — отвърна той. — „А сега, ще трябва да ви помоля да ме оставите на мира. Вие сте остроумна и красива, но това не ви дава право да ми губите времето. Благодаря за гроздето.“

Погледнах часовника си. Оставаше само малко повече от минута. Трябваше да продължа да говоря.

„Е, добре, ще тръгвам тогава — казах аз, — но преди това ми се иска да ви помоля, в замяна за гроздето, да ми дадете автограф на една от прочутите ви картички.“

Той се пресегна, взе една картичка и се разписа.

„А сега да ви няма — каза той. — Загубихте достатъчно от времето ми.“

„Да, да, тръгвам си“ — повторих аз, като се суетях наоколо и се опитвах да запълня секундите. Деветте минути изтекоха. О, суданска мушице, мила суданска мушице, сладка суданска мушице, къде си? Защо ме изостави?

— Малко неловко е било цялото положение — заключих аз.

— Бях отчаяна, Осуалд. Това не се беше случвало никога преди.

„Мистър Шоу — казах аз. Бях спряла на отворената врата и се чудех какво да измисля, за да убия времето. — Майка ми, която ви смята за самия Господ Бог, ме помоли непременно да ви попитам нещо…“

„Вие сте истинска напаст, мадам!“ — излая той.

„Знам, знам — казах аз, — но много ви моля да й отговорите. Ето какъв е въпросът: вярно ли е наистина, че вие не одобрявате хората, които правят изкуство заради самото изкуство?“

„Да, вярно е, мадам.“

„Искате да кажете, че само красотата не е достатъчна?“

„Не, не е достатъчна. Изкуството трябва винаги да има дидактическа цел, да служи на обществото по някакъв начин.“

„А Бетовен служил ли е на обществото? Или Ван Гог?“

„Махайте се оттук! — изръмжа той. — Нямам никакво намерение да си подмятам думи…“

Той спря насред изречението. Защото в този момент, Осуалд, слава на бога, суданската мушица го удари.

— Ура! Здраво ли го цапардоса?

— Това беше тройна доза, не забравяй.

— Да бе, да. И какво стана?

— Не мисля, че е безопасно да им даваме тройни дози, Осуалд. Повече няма да го правим.

— Сигурно го раздруса здраво, а?

— Първата фаза беше направо ужасяваща. Все едно седеше в електрически стол и някой беше включил електричеството, което го беше ударило с хиляди волтове.

— Толкова зле?

— Слушай. Цялото му тяло се изстреля от стола нагоре и застина насред въздуха, треперещо, с изцъклени очи и разкривено лице.

— О, боже.

— Направо се смразих от ужас.

— Не се съмнявам.

— Ами сега, помислих си аз, какво да правя? Изкуствено дишане, кислород, какво?

— Не преувеличаваш, нали, Ясмин?

— Боже господи, не! Човекът се беше схванал. Беше се парализирал. Задушаваше се. Не можеше да говори.

— Беше ли в съзнание?

— Кой го знае?

— Ти уплаши ли се, че може да хвърли топа?

— Имах чувството, че това ще стане всеки момент.

— Сериозно?

— Само трябваше да го погледнеш, Осуалд.

— Божичко, Ясмин.

— Спомням си как седях там и си мислех, че каквото ще да става, тоя си е написал последната пиеса.

„Ехоо, мистър Шоу — обадих се аз. — Хеей.“

— Той чуваше ли те изобщо?

— Съмнявам се. Между космалаците му започна да излиза нещо бяло, като морска пяна.

— Колко време продължи цялата тая работа?

— Около две минути. Накрая започнах да се притеснявам за сърцето му.

— За сърцето му ли? Защо, за бога?

— Лицето му стана моравочервено. Виждах, че и кожата му започна да почервенява.

— Асфиксия.

— Нещо такова. Не са ли прекрасни пържолата и бъбрекът?

— Да, много са вкусни.

— И изведнъж, той се върна на земята. Примигна с очи, погледна ме, нададе нещо като индиански боен вик, скочи от стола и започна да си разкъсва дрехите.

„Ирландците нападат! — изписка той. — Стегнете редиците си, мадам! Стегнете редиците си и се пригответе за бой!“

— Е, в такъв случай не е бил точно евнух.

— Поне не приличаше на такъв.

— Как успя да му сложиш гуменото нещо?

— Има само един начин, по който мога да направя това, когато започнат да буйстват. Хванах се за чепа му и увиснах на него като черна чума, след което го завъртях рязко един-два пъти, за да го накарам да застане на място.

— Ау.

— Много ефективно.

— Не се съмнявам.

— Можеш да ги водиш навсякъде, където си поискаш, като ги хванеш така.

— Убеден съм.

— Все едно да сложиш юзда с шипове на кон.

Отпих глътка „Бон“ и го вкусих внимателно. Беше внесено от Луи Латур и наистина бе добро. Истинско щастие е, че бях намерил такова вино в една селска кръчма.

— И после какво? — попитах аз.

— Хаос. Дървен под. Ужасни ожулвания. И така нататък. Но ще ти кажа кое беше най-интересното, Осуалд. Той не знаеше какво да прави. Аз трябваше да му показвам.

— Значи наистина е бил девствен?

— Най-вероятно. Но и много бързо схващаше. Никога не бях виждала такава енергичност в шейсет и три годишен човек.

— Това е заради вегетарианската диета.

— Сигурно — каза Ясмин, като набучи едно парче бъбрек с вилицата си и го сложи в устата си. — Но и не забравяй, че машинарията му беше чисто нова.

— Кое?

— Машинарията му. Повечето мъже на тази възраст малко или много са се износили. Онази им работа, искам да кажа. Навъртели са толкова много километри, че частите им са започнали да се раздрънкват.

— Искаш да кажеш, фактът, че той е бил девствен…

— Точно така, Осуалд. Машината беше чисто нова, абсолютно неизползвана. Никакви засечки и боксувания.

— Но пък трябваше да я поразработи малко в началото, нали?

— Не. Просто я пусна да си работи. Равномерно през цялото време. Газ до дупка. И когато навлезе в ритъм, извика: „Ето, сега виждам какво е имала предвид мисис Пат Камбъл!“.

— Предполагам, че накрая се е наложило да извадиш иглата за шапка?

— Разбира се. Но знаеш ли какво, Осуалд. Когато си им дал повече от една доза, толкова се отнасят, че направо нищо не усещат. На тоя можех и да му гъделичкам задника с перце, ефектът щеше да е същия.

— Колко пъти го наръга?

— Удрях, докато ръката ми се измори.

— И как се справи най-накрая?

— Има и други начини — каза Ясмин мрачно.

— Ау — казах аз отново. Спомних си какво беше направила на Уърсли едно време в лабораторията, за да се измъкне от него. — Той скочи ли?

— На около един метър право нагоре. Това ми даде точно толкова време, колкото да грабна трофеите и да изчезна през вратата.

— Добре, че не си се съблякла.

— Трябваше да не се събличам! Всеки път, когато даваме допълнителни дози, измъкването става само със спринт.

Това беше разказът на Ясмин. А сега ще ви разкажа какво видях аз от тук нататък, докато си седях кротко в колата пред „Бърлогата на Шоу“ в сгъстяващия се здрач. Изведнъж Ясмин се появи галопирайки по пътеката на градината, с развети назад коси. Бързо отворих другата врата на колата, за да може да скочи веднага вътре. Но знаете ли какво направи тя? Не седна в колата, а изтича пред нея и се хвана за манивелата. В онези дни нямаше автоматично запалване, нали се сещате?

— Включвай мотора, Осуалд! — извика тя. — Включвай мотора! Той идва!

Врътнах стартера. Ясмин завъртя манивелата. Моторът изръмжа и започна да работи. Ясмин се втурна обратно и скочи на седалката до мен.

— Тръгвай бе, човек, тръгвай! — изпищя тя. — Пълен напред!

Но преди да успея да преместя скоростния лост, чух пронизващ писък от градината. Обърнах се и видях висок, белобрад старец, подобен на призрак, да тича като луд към нас, чисто гол и да вика:

— Върни се, кучко! Още не съм свършил с тебе!

— Давай! — извика Ясмин.

Преместих на скорост, освободих амбреажа и потеглихме.

На тротоара пред къщата имаше улична лампа и когато се обърнах назад, видях мистър Шоу, който скачаше гол под нея, целия бял, с изключение на два къси чорапа, с брада на главата си и с брада на едно друго място, с внушителния си розов член, който стърчеше от по-долната брада като пушка с отрязана цев. Това беше гледка, която едва ли някога ще забравя — този внушителен и надменен драматург, който винаги се бе подигравал с желанията на плътта да подскача, набучен на копието на страстта и да крещи на Ясмин да се върне. Cantharis vesicatoria sudanii, помислих си аз, беше в състояние да обърне и Месията на маймуна.