Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (14)

XIV.

Вече бяхме готови да започнем. Ясмин и аз стегнахме куфарите си и потеглихме за Мадрид. Взехме абсолютно задължителния контейнер за течен азот, по-малкото куфарче с бутилките специална смес, няколко кутии от най-добрите шоколадови бонбони на „Престат“ и сто грама от скъпоценния прах. За втори път ще спомена, че митническия контрол в онези дни на практика не съществуваше. Нямаше да имаме никакви проблеми със странните си „куфари“. Прекосихме Ламанша и от Париж взехме влак със спални вагони до Мадрид. Цялото пътуване ни отне деветнайсет часа. В Мадрид отседнахме в Риц, където с телеграма бяхме направили предварителни резервации за две отделни стаи: едната на името на Осуалд Корнелиус, ескуайър, другата — на името на лейди Виктория Нотингам.

На следващата сутрин се запътих към Ориент палас. Двама войника ме спряха на портата. Размахвайки плика с английския герб и викайки: „Това е за краля“ на испански, успях да се добера до огромния главен вход. Дръпнах звънеца. На една от вратите се появи лакей. Обърнах се към него и издекламирах испанското изречение, което старателно бях наизустил: „Това е за негово величество Алфонсо от краля на Великобритания — Джордж V. Много е спешно“. После се обърнах и си отидох.

Когато се върнах в хотела, седнах да чета книга в стаята на Ясмин, в очакване развоя на събитията.

— Ами ако не е в Мадрид? — попита Ясмин.

— В Мадрид е — отвърнах аз. — Видях националния флаг да се вее над двореца.

— Ами ако не ни отговори?

— Ще ни отговори. Няма начин да не го направи, след като види този почерк на тази хартия. Просто няма да посмее.

— Той знае ли английски?

— Всички крале знаят английски. Това е част от обучението им. Алфонсо говори английски перфектно.

Малко преди обед на вратата се почука. Ясмин отиде да отвори. Отвън стоеше самият управител на хотела с тържествена физиономия. Държеше сребърен поднос, върху който имаше бял плик. Поклони се и каза:

— Спешно съобщение за вас, милейди.

Ясмин взе плика, благодари му и затвори вратата.

— Отвори го! — извиках аз.

Тя разкъса плика и извади отвътре лист висококачествена хартия, върху който ръкописно бе написан следния текст:

„Скъпа лейди Виктория,

Много ще се радваме да се видим с вас днес следобед в четири часа. Съобщете името си на входа и ще бъдете допусната незабавно.

Алфонсо“

— Лаконичен е, нали? — казах аз.

— Какво иска да каже с това „ще се радваме“?

— Всички монарси говорят за себе си в първо лице множествено число. Имаш точно три часа да се приготвиш и да стигнеш до двореца. Трябва да оправим шоколадчето.

Бях купил от „Престат“ няколко малки, елегантни кутийки, с по пет-шест бонбона. Ясмин трябваше да даде една от тях като подарък на Алфонсо и да каже: „Сър, донесла съм ви едни много вкусни шоколадови бонбончета. Джордж поръча да ги направят специално за мен“. В този момент тя трябваше да отвори кутията и да каже с най-обезоръжаващата усмивка: „Имате ли нещо против да си открадна едно? Просто не мога да им устоя!“. Тук тя трябваше да лапне някое от бонбончетата, после да вземе набелязаното и да го подаде на краля с думите: „Опитайте и вие!“. Бедният човек трябваше да остане очарован и да лапне бонбончето, също както беше направил Уърсли в лабораторията. И това е. Оттам нататък Ясмин просто трябваше да води игрив, неангажиращ разговор в продължение на девет минути, без да се впуска в подробности около причината за посещението си.

Извадих кутията с праха и натъпкахме фаталното бонбонче.

— Този път никакви двойни дози — каза Ясмин. — Не искам да ми се налага да използвам иглата за шапка.

Бях напълно съгласен с нея. Тя набеляза бонбончето с няколко едва забележими драскотини.

Беше горещ юнски ден. Ясмин се облече много елегантно, но с възможно най-леките дрехи. Дадох й едно от гадните гумени неща. Тя го прибра в портмонето си.

— И, за бога, не забравяй, че трябва да му го сложиш на всяка цена — казах аз. — Нали в крайна сметка за това е цялата работа. След това се прибирай веднага. Ела първо в моята стая.

Пожелах й успех и тя потегли.

Прибрах се в стаята си и се заех да направя необходимите приготовления, за да мога да замразя спермата веднага щом Ясмин я донесе. Това щеше да бъде първия път, в който го правя при полеви условия, затова исках всичко да е приготвено предварително и проверено. Ще си призная, че бях нервен. Ясмин вече трябваше да е в двореца и сигурно беше дала праха от судански мухи на испанския крал. Представях си срещата по борба, която щеше да последва и се молех всичко да мине по вода.

Времето се точеше мъчително бавно. Приключих с приготовленията. Отворих прозореца и се наведох да гледам каретите, които минават по улицата. От време на време се появяваше някоя кола, но тук нямаше толкова много, колкото в Лондон. Погледнах часовника си. Минаваше шест часа. Налях си едно уиски със сода. Изпих го на отворения прозорец. Всеки момент се надявах да видя как Ясмин слиза от някоя карета и влиза в хотела. Но това все не ставаше. Налях си второ уиски. Седнах и се опитах да чета. Вече беше шест и половина. Ясмин беше излязла оттук преди два часа и половина. Изведнъж на вратата силно се почука. Скочих да отворя. Ясмин влетя в стаята с пламнали бузи.

— Успях! — извика тя, размахвайки дамската си чантичка като боен флаг. — Взех я! Ето тук е, вътре!

— Дай ми я веднага! — извиках аз.

В гадното, завързано на възел гумено нещо, което ми подаде Ясмин, имаше поне три кс кралска сперма. Сложих мъничко под микроскопа, за да проверя потентността й. Малките кралски червейчета се бъхтеха като пощурели насам-натам, пълни с енергия.

— Първокласна стока! — казах аз. — Нека да ги замразя веднага. После искам да ми разкажеш точно какво се случи.

Ясмин отиде в стаята си да се изкъпе и преоблече. Аз се заех със замразяването. С Уърсли се бяхме договорили да правя по петдесет сламки от всеки донор, но не повече, за да мога да събера всички в портативния фризер. Разредих спермата с жълтък, обезмаслено мляко и глицерин. Разбърках хубаво сместа и я разпределих с градиран капкомер по сламките. Запечатах ги и ги сложих върху парчета лед за половин час. После ги подържах няколко минути в азотни изпарения. Накрая ги спуснах в контейнера с течен азот и го запечатах. Това беше всичко. Вече имахме петдесет дози от спермата на испанския крал и то доста качествени! Равномерното им разпределяне не беше трудно. Първоначално кралят ни беше снабдил с три кс течност, т.е. — с общо три милиарда сперматозоида, което, разделено на петдесет, правеше по шейсет милиона сперматозоида на доза! Точно три пъти оптималната цифра от двайсет милиона, която беше достигнал Уърсли. С други думи, испанската кралска сперма имаше изключително висока степен на потентност. Бях страшно въодушевен. Обадих се на обслужването по стаите и поръчах бутилка „Круг“ в лед.

След малко Ясмин се появи на вратата, отново свежа и спретната. Шампанското пристигна заедно с нея. Изчакахме, докато келнерът отвори бутилката и напълни чашите и когато излезе от стаята, се обърнах нетърпеливо към Ясмин:

— А сега искам да ми разкажеш всичко!

— Беше страхотно! — каза тя. — Предварителните церемонии минаха точно както ти ми каза. Въведоха ме в огромна стая с картини от Гоя и Ел Греко по стените. Кралят седеше зад огромно бюро в дъното. Беше семпло облечен. Стана и тръгна към мен. Има мустаци и да ти кажа съвсем не изглежда зле. Целуна ми ръка. И, божичко, Осуалд, трябваше да видиш само как ме оглеждаше от всички страни, защото си мислеше, че съм любовницата на английския крал.

„Мадам — каза той, — очарован съм да се запозная с вас. Как е нашият общ приятел?“

„Малко го мъчи подаграта — отвърнах аз, — но иначе е в отлично състояние.“

После минах през процедурите с бонбончето. Той го лапна като агънце и то с видима наслада.

„Много са вкусни — каза той дъвчейки. — Трябва да поръчам на посланика ми да изпрати няколко килограма.“

Когато преглътна последното парченце шоколад, засякох време по часовника си.

„Моля ви, седнете“ — каза той.

В стаята имаше четири големи дивана и преди да седна, хубаво ги огледах. Исках да избера най-мекия и най-удобния. Знаех, че точно след девет минути, той ще се превърне в бойно поле.

„Благодаря ви“ — казах аз.

В крайна сметка се спрях на едно огромно, дълго канапе с кадифена пурпурна повърхност. Кралят остана прав и докато си говорехме, крачеше напред-назад из стаята и се опитваше да изглежда царствен.

„Нашият общ приятел, сър — казах аз, — ме помоли да ви предам, че ако вие самия имате нужда от помощ, свързана с поверителна информация в неговото кралство, можете да разчитате на него без колебания.“

„Ще го имам предвид“ — отвърна кралят.

„Той ми нареди да ви кажа и още нещо, Ваше Величество.“

„Слушам ви, мадам.“

„Обещавате ли, че няма да се разсърдите като ви го кажа?“

„Разбира се, че няма да се разсърдя, мадам. Кажете.“

„Е, добре. Той каза: «Предупреди този красавец Алфонсо да не смее да докосва момичето ми». Точно това каза, Ваше Величество, дума по дума.“

Алфонсо плесна с ръце и се засмя.

„Скъпа лейди Виктория — каза той. — Аз ще спазя това условие, но само с огромни усилия на волята.“

— Ясмин — прекъснах я аз, — ти си една малка, хитра кучка.

— О, толкова беше забавно — отвърна тя. — Голямо удоволствие ми доставяше да си играя с него. Той изгаряше от любопитство за моята така да се каже „афера“ с крал Джордж, но не смееше да обели дума за това. Само ми задаваше разни общи въпроси от рода на: „Предполагам, че имате къща в Лондон?“.

„О, да — отвърнах му аз, — имам голяма къща в Лондон, където приемам гости. Имам и друга къща в Уиндзор Парк, където един човек обикновено се отбива при мен, докато е на езда. Имам и вила в Сандрингам Естейт, където пак същия човек се отбива на чаша чай, докато е на лов за фазани. Както може би знаете, той обожава да стреля.“

„Да, знам — каза Алфонсо. — И доколкото ми е известно, е най-добрият стрелец в цяла Англия.“

„Да — казах аз. — И не само в едно отношение, Ваше Величество.“

„Ха! — каза той. — Виждам, че имате чувство за хумор.“

— Ти засичаше ли време? — попитах аз.

— Естествено — отвърна тя. — Не си спомням точно за какво говореше, когато го удари, но интересното беше, че млъкна точно по средата на изречението, също като стария Уърсли онзи път в лабораторията. „Аха, започва се, казах си аз, слагай си боксовите ръкавици.“

— Скочи ли ти?

— Не. Не забравяй, че на Уърсли бяхме дали двойна доза.

— А, да.

— Както и да е. Стоеше прав пред мен, в неестествена и поза и понеже беше с тесни панталони, виждах съвсем ясно какво става в тях. Точно в този момент му казах, че имам колекция от подписите на велики личности и го попитах дали би имал нещо против да ми даде един автограф върху лист с печата на двореца. Станах, отидох до бюрото му, взех един такъв лист и му посочих къде да подпише. Беше много лесно. Горкият човек, дори не знаеше какво прави. Разписа се. Сгънах листа и го прибрах. Отново седнах на канапето. Знаеш ли, Осуалд, човек може да ги накара да направят абсолютно всичко, стига да ги хване в този първи момент, когато ги удря праха. Толкова са стреснати и изненадани от това, което става с тях или по-точно от бързината, с която става, че са в състояние да направят всичко, без да се замислят. Никога няма да имаме проблем с подписите. Както и да е, седях на дивана, а Алфонсо стоеше прав срещу мен и ме гледаше втренчено, с широко отворени очи и през цялото време преглъщаше, а адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Лицето му започна да почервенява. Дишането му се учести.

„Елате да седнете, Ваше Величество“ — казах аз и потупах с ръка дивана до себе си.

Той седна. Около една минута продължи да преглъща, да ме гледа и да се върти неспокойно и през цялото време виждах как страстта се надига в него и всеки момент ще избухне. Приличаше ми на бойлер, в който се събира пара, която няма откъде да се измъкне, освен през предпазния клапан. В случая предпазния клапан беше оная ми работа и ако той не се добереше до нея скоро, просто щеше да експлодира. Изведнъж той каза с леко дрезгав, официален глас:

„Бих искал да свалите дрехите си, мадам.“

„О, сър! — извиках аз, като покрих с две ръце гърдите си. — Какво говорите?“

„Съблечете се!“ — каза той и преглътна.

„Но в такъв случай вие искате да ме обладаете, Ваше Величество!“ — извиках аз.

„Моля ви, не ме карайте да чакам“ — каза той и преглътна още веднъж.

„Но, сър, ако ме обладаете, аз ще забременея и тогава нашият общ приятел ще научи какво се е случило между нас. Той толкова ще се ядоса, че ще изпрати военни самолети да бомбардират градовете ви.“

„Ще му кажете, че сте бременна от него. Хайде сега, побързайте. Не мога повече да чакам.“

„Той ще разбере, че съм бременна от вас, Ваше Величество, защото ние с него винаги вземаме предпазни мерки.“

„Тогава вземете мерки и сега! — тросна се той. — И моля ви, не спорете с мен, мадам!“

— Страхотно си го изиграла — казах аз на Ясмин. — Значи успя да му го сложиш?

— Без проблеми. Нямах никакви затруднения. С Уърсли се поизмъчих, но този път беше толкова лесно, колкото да нахлузиш калъф върху чайник.

— И после какво?

— Доста са странни тези монарси — каза Ясмин. — Знаят някои трикове, за които ние, простосмъртните, не сме и подозирали.

— Какви например?

— Ами, първо, той въобще не се движи, предполагам, защото кралете по принцип не извършват никакъв физически труд.

— Искаш да кажеш, че трябваше ти да правиш всичко?

— Не, на мен също не ми беше позволено да се движа.

— Това вече са пълни глупости, Ясмин. Никой не може да осъществи статична копулация.

— Кралете могат. Ей сега ще чуеш как. Няма да повярваш. Просто няма да повярваш, че такова нещо може да се случи.

— Какво?

— Казах ти, че си бях избрала едно канапе с пурпурна кадифена повърхност.

— Да.

— Е, оказа се, че съм се спряла точно на това, на което трябва. Този дяволски диван беше нещо като специално конструирана машина за лудориите на краля. По-великолепно преживяване не съм имала никога. Имаше нещо под него, убий ме, не знам какво, нещо като мотор, може би, защото когато кралят дръпна някаква ръчка, целият диван започна да се тресе.

— Глупости! Какво ме занасяш?

— Не те занасям! — извика Ясмин. — Не бих могла да си измисля такова нещо, дори и да искам и ти много добре го знаеш.

— Наистина ли имаше мотор под дивана? Ти видя ли го?

— Естествено, че не можах да го видя, но затова пък много добре го чух. Издаваше някакви отвратителни стържещи звуци.

— С какво се задвижваше този мотор, с петрол ли?

— Не, не беше с петрол.

— Е какво тогава?

— С часовников механизъм.

— С часовников механизъм? Това не е възможно! Защо реши, че е часовников механизъм?

— Защото, когато започна да се изтощава, кралят трябваше да стане и да го навие отново с една ръчка.

— Не мога да повярвам — казах аз. — Каква ръчка?

— Една голяма ръчка. Като манивелата на кола. И докато той я навиваше, започнах да чувам едно тихичко „тик-так“. По това разбрах, че е часовников механизъм, защото правеше „тик-так“.

— Божичко! — възкликнах аз. — Все още не мога да повярвам.

— Това е защото знаеш малко неща за кралете по принцип. Те са различни. Много се отегчават, затова винаги гледат да си измислят някое забавление. Като онзи смахнат баварски крал, в чиято трапезария на всички столове имало дупки и някъде по средата на вечерята, както всичките му гости си седели на столовете, издокарани в скъпи, пищни тоалети, той завъртал някакъв таен кран и от дупките избликвала вода. Представяш ли си: една силна, студена струя точно в средата на задниците им. Кралете са луди.

— Кажи още нещо за часовниковия диван — подканих я аз. — Как беше?

Ясмин отпи от шампанското си и не ми отговори веднага.

— Пишеше ли някъде по него името на производителя? Откъде мога да си намеря такъв?

— Не би искал да имаш такова нещо — каза тя.

— Защо? — попитах аз.

— Няма смисъл. Това е само една играчка. Една играчка за глупави крале. Има шокиращ ефект в началото, но това е всичко. Когато го пусна за първи път, страшно се стреснах.

„Хей! — извиках. — Какво, по дяволите, е това?“

„Тишина! — заповяда кралят. — Говоренето е забранено!“

Проклетият диван вибрираше и се тресеше по най-ужасяващия начин, а изпод него долиташе оглушително тракане. Честно казано, Осуалд, беше като да яздиш кон върху палубата на кораб в бурно море. По някое време се уплаших, че ще ме хване морска болест. Но нищо не ми стана и когато го навихме за втори път, вече започнах да влизам в ритъм. Беше точно като да яздиш кон — трябва да се нагаждаш към неговите движения, да уловиш ритъма.

— Значи започна да ти харесва?

— Не мога да кажа, че особено ми хареса. Но има своите предимства. Например, никога не се изморяваш. Би било много удобно за възрастни хора.

— Алфонсо е само на трийсет и три.

— Алфонсо е луд. Веднъж като навиваше манивелата каза: „Обикновено това го прави някой слуга“. „По дяволите — помислих си аз, — тоя глупав педераст наистина не е добре.“

— Как успя да се измъкнеш?

— Не беше лесно. Нали разбираш: той въобще не се движеше, само трябваше да става от време на време и да навива машината, затова можеше да си кара така с часове. Някъде към края на първия час започна да ми писва.

„Стига — казах аз. — Изключете машината. Не мога повече.“

„Ще продължим, докато аз издам заповед за прекратяване“ — отвърна той.

„О, не бъдете такъв — казах аз. — Хайде, изключете машината.“

„Никой не заповядва тук, освен мен“ — отсече той.

„Е, добре тогава — помислих си аз. — Ясно е, че ще трябва да използваме иглата.“

— Наистина ли го убоде?

— Разбира се! Влезе му на около три сантиметра.

— И какво стана?

— Едва не си удари главата в тавана. Нададе пронизителен писък и се изтърколи на пода.

„Вие ме убодохте!“ — изпищя той, като се държеше за задника.

Скочих веднага и започнах да се обличам колкото можех по-бързо, а той през цялото време подскачаше по пода чисто гол и пищеше:

„Вие ме убодохте! Убодохте ме! Как посмяхте да го направите!“

— Страхотно! — възхитих се аз. — Великолепно! Блестящо! Как ми се иска да го бях видял! Кръв пусна ли?

— Не знам и не ме интересува — отвърна Ясмин. — Беше ми дошло до гуша от него, ядосах се и му казах направо:

„Вижте сега какво: нашият общ приятел ще ви откъсне топките, ако научи за това, което направихте току-що. Вие ме изнасилихте! Съзнавате ли това? Изнасилихте ме!“

Това му запуши устата.

„Какво ви прихвана изведнъж, за бога? — развиках се аз. (Обличах се колкото можех по-бързо и се опитвах да спечеля време.) — Какво ви накара да постъпите така с мен?“

„Не знам“ — отвърна той. Изведнъж беше станал кротък като агънце.

Когато бях напълно готова, отидох до него, целунах го по бузата и казах:

„Нека просто да забравим какво се случи днес.“

В този момент ловко издърпах лепкавото гумено нещо от кралския му член и с тържествена походка излязох от стаята.

— Някой опита ли се да те спре?

— Никой не ме докосна.

— Отлично! — казах аз. — Свършила си страхотна работа. Най-добре е да ми дадеш листа с подписа.

Тя го извади от чантичката си и ми го подаде. Прибрах го в специална папка.

— А сега — казах аз, — отивай да си приготвяш багажа. Напускаме Мадрид със следващия влак.